На 5 февруари се навършват 96 години от рождението на

На 5 февруари се навършват 96 години от рождението на обичаната наша писателка и поетеса, с чиито топли стихове порастват децата на България. За неуморното сърце, огромния гений и сърдечността на една отдадена душа.

„ Веднъж имах среща в някакво село. И едно детенце попита: „ Ама вие жива ли сте? " Видяло то портрета ми в читанката и не можеше да разбере по какъв начин по този начин хем съм там, хем съм жива... " – Леда Милева

***
Леда Милева споделя, че няма мемоари за родната си къща, тъй като бащин дом не е имала, а нейният татко – видният български стихотворец Гео Милев, е местил фамилията си от къща на къща, както се местят катунарите. Бъдещата детска писателка помни от най-ранните си години сивите постройки на огромния град, каменните улици и зелените раздрънкани трамваи. Поетът Гео Милев, редактор на списание „ Пламък “, както множеството тогавашни книжовници у нас, не е имал квартира, каквато му е била нужна, а е настанил жена си и двете си дъщерички – Леда и Бистра – само в една стая, която е служила и за спалня, и за гостна, и за кухня, и за кабинет на пламенния създател, който написа поемата „ Септември “.

Не беше щастлив животът на децата, затворени единствено в една стая, от която те не виждаха нито просторите на столичния град, нито едно зелено дръвче. Но дребните девойчета си имаха в стаята едно кътче под масата и там играеха по цели часове. Бащата, който знаеше доста непознати езици, пишеше на работната си маса стихийно и превеждаше най-хубавите стихотворения на чуждоземните поети. Когато, изтощен най-накрая от работа, оставяше настрани писалката и поглеждаше към дъщеричките си, децата се измъкваха от „ скривалището “, захвърляха парцалената си кукла, която беше едничката им играчка, ушита от майката, изтичваха към татко си и сядаха на коленете му.

– Татко, апелирам ти се, нарисувай ми едно Леде! – гледаше го с паника по-голямата.
– А на мене – едно Бисе! – проговаряше сестричката Бистра.

С огромно неспокойствие дъщеричките на поета разглеждаха нарисуваните две момиченца и изцяло задоволени слизаха от коленете му и се прибираха отново под масата, да продължат игрите си…

Веднъж през една пролетна майска заран поетът спа до късно, тъй като беше работил и след среднощ. Децата бяха към този момент изскочили на открито и тичаха по коридора на огромния дом, когато на входната врата се изправи чужд човек с тънки мустачки, с цигара в уста и попита за писателя Гео Милев. С огромна подготвеност по-голямата сестричка Леда отговори:
– Тук, тук!

Тогава непознатият поръча:
– Кажи му, че го викат за информация в Дирекцията на полицията.

Малкото момиче не знаеше какво е туй Дирекция на полицията, по тази причина се втурна радостно и гордо да заяви на татко си.
Бащата към този момент беше станал. Облечен и седнал на леглото, той държеше в ръка някакъв лист и го четеше на майката, когато Леда донесе грозната вест.
Поетът скочи на крайници, а майката пребледня.
Тия бяха миговете, когато Леда за финален път видя своя татко, тъй като през ония страшни дни враговете на българския народ разстрелваха и душаха с въжета в подземията на казармите най-доблестните синове на отечеството. Осиротелите девойки нямат повече мемоари за татко си.

Леда беше към този момент на шест годинки, когато потегли на учебно заведение. Но както се случва неведнъж с начеващите, бъдещата даровита детска писателка не беше научила тайната на четенето през първата образователна година. Денят, когато по-късно захвана сполучливо да срича думите, беше за нея доста щастлив, тъй като той разкри пред нея необхватния свят на книгите, които се разтвориха напреде й като незаменима съкровищница.

Тя помни оня бял сняг, който разхубави калните софийски улици. Той донесе за дребната Леда и първото й детско стихотворение, което намисли в леглото си.

Тревичките почиват,
цветенцата заспиват,
а от небето сиво
се сипят безмълвно
белите снежинки
като в картинки…

– Ти ли го измисли? – попита с учудване сестра й, когато вечерта Леда го издекламира.
Рано на другата заран Бистра сподели на майка си за стихотворението. Майката не й се присмя, както се притесняваше Леда, а целуна своята дъщеричка и сподели:
– Аз си знаех, че и ти ще станеш писателка!

А Леда, когато порасна и прочете всичките книги, които беше оставил татко й, хвана неговото засъхнало оръжие – перото, и го натопи в мастилницата. Тогава по детските вестници и списания се заредиха ония майсторски изнизани стихотворения, известни на най-малките читатели от всичките кътища на родината. Бащата на Леда Милева през последните години на живота си беше обърнал очи към детската лирика. И в случай че палачите не бяха прекъснали без време живота му, той щеше да остави трайни стихотворения за дребните, само че неговата щерка умело и почтено продължи делото му, тъй като, както споделя народът, крушката не пада надалеч от крушата.

Има ли българско дете, което да не знае чудесната песничка за бялото зайче, което се заиграло и се изгубило, тъй като закъсняло и по мръкнало не можело да откри пътя. Помогнала му светулката, която озарила пътя с лампичката си.

* Ангел Каралийчев за книгата „ Весели балони “ (изд. „ Народна юноша “, София, 1963)