На 3 юни в с. Българи боси крака ще стъпят

На 3 юни в с. Българи боси крайници ще стъпят в жаравата, само че ще има ли храброст властта да застане зад културното ни завещание, с цел да не разреши традициите ни да бъдат убити с равнодушие

Като сянка от едно мрачно Средновековие, което вярвахме, че е останало вечно в предишното, Българската православна черква направи своя ход. Не с думи на пастирска угриженост. Не с доброта. А с ледена суровост, даже с свирепост – напълно умишлено и невъзмутимо. Както Папството в дните на кръстоносни походи против „ нечистите “ албигойци, катари и хугеноти, по този начин в този момент родната ни черква размаха острието на анатемата против нестинарството. Без грам съмнение, без опит за разговор.

Извършено бе посягане над една от най-старите и магнетични български обичаи, оживяла макар османското робство, международните войни, тоталитаризма и глобализацията. Нестинарството – свещеният огнен танц, вписан даже в листата на нематериалното културно завещание на ЮНЕСКО – през днешния ден още веднъж би трябвало да се пази. Не от чуждоземни нашественици. А от тези, които се кълнат, че пазят духа на нацията.

Митрополит Арсений категорично заповяда на православните християни да не посещават нестинарските игри. Патриарх Даниил застана зад него – с думи, чиято грубост приличаше повече на изстрел за осъществяване на екзекуция, в сравнение с пастирско слово. Така бе хвърлена ръкавицата – освен към нестинарите, само че към цялото българско общество.

Три дни по-късно… политиците мълчат като риби. Президентът не гъква. Нито министър председателят. Мълчат Бойко Борисов и Наталия Киселова. Народните представители се вършат на заети.

Но мълчанието не е неутралитет. В този подтекст то е съучастничество. Защото тук става дума за културна и историческа еднаквост. Ако щете и за това дали България е световна република, в която културното завещание се цени, или духовна провинция, подвластна на канони от друга ера.

Българската история добре помни моментите, когато е стояла на ръба сред Изтока и Запада. Княз Борис можеше да разгласи страната за католическа. Цар Калоян беше ухажван да я направи васал на папството. Но те избраха византийския модел на „ цезаропапизма “, при който светската власт държи юздите, а духовната има своята, само че подчинена роля. Този избор не беше инцидентен. Той беше стратегически. И рационален.

Днес това уравнение е още веднъж на масата. Държавата ли води? Или Църквата? Кой дефинира кое е почтено да живее – светската власт или неодогматизмът, облечен в расо?

На 3 юни в село Българи ще гори свещеният огън. Боси крайници ще преминат по жаравата с религия. Там ще бъдат нестинарите с християнски икони в ръце. Там ще бъде народът. Ще бъдем и ние – публицистите, жителите, любопитните и вярващите в смисъла на културната последователност.

Но ще бъдат ли там висшите ни политици?

Ще имат ли смелостта да застанат до нестинарите? Да покажат, че България към момента е световна страна, в която духовността не се постанова с тежка ръка, а културното завещание се съхранява с обич?

Или ще се снишат, изпращайки регионалния шеф „ да отбие номера “, до момента в който горе се вършат, че бурята не ги визира? Или няма да изпратят даже него?

Едно е несъмнено – огънят на нестинарството няма да угасне. Но отговорността кой и по какъв начин ще го пази в този момент е на тях. На тези с власт. И на всички нас, които няма да позволим традициите ни да бъдат убити с равнодушие.

Аз ще бъда там. Защото съм свободен българин. Но и с цел да преброя политиците, които не се плашат от огъня.