Станимир Илчев: Кратко слово за един народен Цар
На 28 август 2023 година се навършват 80 години от гибелта на Цар Борис III. В паметта на българите той заема изключително място, особена е и ролята му в живота на царство България. Съдбата на Цар Борис III следва драматизма на българската история през войните и се слива с тестванията на епохата. Неговата политика и държавническо мислене, общоизвестната му досегаемост и потвърдената му угриженост за ориста на България, основават дълготраен пример за посветеност и отговорност.
За интервала на ръководство на Борис III са изписани хиляди страници, събирани са документи, снимани са филми и са водени горещи разногласия. С изключение на нелогично крайните оценки на обособени лица, ролята на Борис III в живота на България за четвърт век се приема като повече от позитивна. Неговото дело не може да бъде засенчено нито от пропагандистки перверзии вид „ монархо (!?) – фашизъм, нито от преакцентиране на епизоди с мрачни последствия. Такива епизоди има и те до един са резултат от тежки условия вътре в страната, чието авторство би трябвало да се търси в избрани политически среди, както е нужно и да се правят оценка в светлината на игрите сред великите сили. Борис III е имал и има и нервни критици, и импулсивни последователи. Но голямото болшинство негови съвременници са го оповестили за „ национален цар “ и тяхната визия остава непоклатима до края на дните му и дълго по-късно.
Трезвомислещите днешни българи са наясно, че не медийни трикове или нормална дворцова апология са основали ореол към тогавашния български монарх, а самата негова персона и обективните му дейности. Неизмерима е заслугата на Цар Борис III за опазването на България настрана от огромния огън на Втората международна война, от съпътстващата войната апокалиптична съсипия. Борис III икономисва на България драмата на хиляди гробове, които неизбежно са очаквали на Изток синовете й. Той не позволява това в мислите си и по тази причина дейностите му постоянно са рисковани, само че следват един чист човечен и родолюбив претекст.
В изискванията на комплицирана геостратегическа обстановка това не е просто и безвредно. Почти всички водачи на държави-сателити на Третия райх затъват в случки, чиято цена се заплаща с кръвта на народите им. Почти всеки от тях следва някаква себична заблуда. Българският Цар един път споделя: „ Ако изгубя трона, ще отида в Америка и ще стана механик “.
Не инцидентно Цар Борис III се вписва в редиците на най-авторитетните държавни мъже на ХХ век и тук не всичко се дължи на династичния календар. Нужни са разум, такт, изстрадан опит и дискретна, само че солидна воля. В неговата биография тези качества се демонстрират съответно в среда, в която ориста и събитията съвсем не му сервират бонуси.
След 1918 година младият цар ръководи поляризирано общество и депремирана армия. Той претърпява опит за левичарски прелом, заобикаля по знамение клопките на фанатични атентатори, разрешава си да не „ сътрудничи “ с държавното управление на Цанков и не напуща България цели осем години като самобитен поръчител, че тя няма да се самовзриви. През 1926 година стартира усилени контакти със Запада в името на българската идея. През 1941 година Борис III е индивидът с минимум илюзии. Той знае, че в случай че се опълчи на райха България ще бъде опустошена. Бави подписването на тристранния пакт, удържайки на пресата от страна на личния му министър-председател и усърдно приготвя изискванията за възобновяване на част от похитеното българско завещание.
Най-баналното определение на политиката като изкуство на вероятното е и най-подходящо за стила на Борис III до самата му гибел. Възможността да си получим още веднъж Южна Добруджа, Македония и Егейска Тракия, да спасим еврейските ни сънародници в старите лимити и да не изпратим нито един българин на източния фронт е оползотворена опция. Замисълът България да се измъкне от Пакта и да се пребори за по-добра следвоенна орис остава непостигнат. Между вероятното и невъзможното мисълта на Борис III търси брод, а стъпките му в реал-политиката – предпазване на единството и салдото сред сили, ангажирани в личните им котерийни проекти и доктрини.
На 28 август 1943 година това гигантско изпитание завършва. Цар Борис III умира на 49 години и истината за тази ранна гибел се търси в доста направления. Някои следи водят на Запад, други – на Изток. Имат стойност и изводите, че сърцето на българския Цар просто не устоя на големия нравствен товар. Типично за виновен и сензитивен човек.
На 28 август 1943 година българите изгубват освен своя Цар, а и пазителя на очакванията им, изгубват последния притежател на съкровения съединителен блян. Смъртта на Борис III е и предвестител за задаваща се още по-голяма и мъчителна загуба. Българите ще изгубят своята посока, България през идващия половин век ще се лута по път, който въпреки всичко ще изостави, само че повече няма да бъде царството на Борис III.
През 2001 година наследникът на Борис III се завърна в България след 50 годишно заточение. Не заприказва за престол, нито за конституционни опити. Прие да ръководи като министър-председател. Прие по-трудното, само че по- значимото в оня миг. Опита се наклони българските везни в интерес на потребното, облягайки се на вероятното. Опита се да калибрира българските политически везни съгласно европейската метрология. Неизненадващо заложи на разум, такт, изстрадан опит и дискретна воля.
Безсмислен би бил разногласието дали тази прилика е подобаваща. По-важно е да се запитаме по какъв начин посрещнахме усилието на Симеон II да подтикне България към нов и добър за нея статут, да призове инициативните и предприемчивите, да предложения способните при себе си, без да тества политическата им колоритност. Знаем какво стана. В самото начало – гърмеж от възторг. По-късно – прибързан песимизъм. Още по-късно – експанзия, неистово разпалвана от парвенютата на прехода и доктринерите на близкото минало.
На 70-годишнината от гибелта на своя татко, Симеон II мисли по този начин: „ След седем десетилетия вярна работа на отечеството ненадейно почувствах на плещите си тежестта на времето като мощна отмалялост. И разбрах, че тази годишнина е в действителност и моят личен завършек. “
На 28 август 2023 година, 10 години след тези мисли на Симеон II мнозина ще бъдем в Рилския манастир пред гроба на Борис III. Заедно с хилядите, които обичат България и почитат истинния прочит на нейната история!
А епилозите са нещо толкоз естествено, когато е имало начало, сюжет, кулминационни точки, трагични поврати.
Епилозите са и красиви, когато основните герои са живели за народа си.
Станимир Илчев – ръководител на НДСВ
За интервала на ръководство на Борис III са изписани хиляди страници, събирани са документи, снимани са филми и са водени горещи разногласия. С изключение на нелогично крайните оценки на обособени лица, ролята на Борис III в живота на България за четвърт век се приема като повече от позитивна. Неговото дело не може да бъде засенчено нито от пропагандистки перверзии вид „ монархо (!?) – фашизъм, нито от преакцентиране на епизоди с мрачни последствия. Такива епизоди има и те до един са резултат от тежки условия вътре в страната, чието авторство би трябвало да се търси в избрани политически среди, както е нужно и да се правят оценка в светлината на игрите сред великите сили. Борис III е имал и има и нервни критици, и импулсивни последователи. Но голямото болшинство негови съвременници са го оповестили за „ национален цар “ и тяхната визия остава непоклатима до края на дните му и дълго по-късно.
Трезвомислещите днешни българи са наясно, че не медийни трикове или нормална дворцова апология са основали ореол към тогавашния български монарх, а самата негова персона и обективните му дейности. Неизмерима е заслугата на Цар Борис III за опазването на България настрана от огромния огън на Втората международна война, от съпътстващата войната апокалиптична съсипия. Борис III икономисва на България драмата на хиляди гробове, които неизбежно са очаквали на Изток синовете й. Той не позволява това в мислите си и по тази причина дейностите му постоянно са рисковани, само че следват един чист човечен и родолюбив претекст.
В изискванията на комплицирана геостратегическа обстановка това не е просто и безвредно. Почти всички водачи на държави-сателити на Третия райх затъват в случки, чиято цена се заплаща с кръвта на народите им. Почти всеки от тях следва някаква себична заблуда. Българският Цар един път споделя: „ Ако изгубя трона, ще отида в Америка и ще стана механик “.
Не инцидентно Цар Борис III се вписва в редиците на най-авторитетните държавни мъже на ХХ век и тук не всичко се дължи на династичния календар. Нужни са разум, такт, изстрадан опит и дискретна, само че солидна воля. В неговата биография тези качества се демонстрират съответно в среда, в която ориста и събитията съвсем не му сервират бонуси.
След 1918 година младият цар ръководи поляризирано общество и депремирана армия. Той претърпява опит за левичарски прелом, заобикаля по знамение клопките на фанатични атентатори, разрешава си да не „ сътрудничи “ с държавното управление на Цанков и не напуща България цели осем години като самобитен поръчител, че тя няма да се самовзриви. През 1926 година стартира усилени контакти със Запада в името на българската идея. През 1941 година Борис III е индивидът с минимум илюзии. Той знае, че в случай че се опълчи на райха България ще бъде опустошена. Бави подписването на тристранния пакт, удържайки на пресата от страна на личния му министър-председател и усърдно приготвя изискванията за възобновяване на част от похитеното българско завещание.
Най-баналното определение на политиката като изкуство на вероятното е и най-подходящо за стила на Борис III до самата му гибел. Възможността да си получим още веднъж Южна Добруджа, Македония и Егейска Тракия, да спасим еврейските ни сънародници в старите лимити и да не изпратим нито един българин на източния фронт е оползотворена опция. Замисълът България да се измъкне от Пакта и да се пребори за по-добра следвоенна орис остава непостигнат. Между вероятното и невъзможното мисълта на Борис III търси брод, а стъпките му в реал-политиката – предпазване на единството и салдото сред сили, ангажирани в личните им котерийни проекти и доктрини.
На 28 август 1943 година това гигантско изпитание завършва. Цар Борис III умира на 49 години и истината за тази ранна гибел се търси в доста направления. Някои следи водят на Запад, други – на Изток. Имат стойност и изводите, че сърцето на българския Цар просто не устоя на големия нравствен товар. Типично за виновен и сензитивен човек.
На 28 август 1943 година българите изгубват освен своя Цар, а и пазителя на очакванията им, изгубват последния притежател на съкровения съединителен блян. Смъртта на Борис III е и предвестител за задаваща се още по-голяма и мъчителна загуба. Българите ще изгубят своята посока, България през идващия половин век ще се лута по път, който въпреки всичко ще изостави, само че повече няма да бъде царството на Борис III.
През 2001 година наследникът на Борис III се завърна в България след 50 годишно заточение. Не заприказва за престол, нито за конституционни опити. Прие да ръководи като министър-председател. Прие по-трудното, само че по- значимото в оня миг. Опита се наклони българските везни в интерес на потребното, облягайки се на вероятното. Опита се да калибрира българските политически везни съгласно европейската метрология. Неизненадващо заложи на разум, такт, изстрадан опит и дискретна воля.
Безсмислен би бил разногласието дали тази прилика е подобаваща. По-важно е да се запитаме по какъв начин посрещнахме усилието на Симеон II да подтикне България към нов и добър за нея статут, да призове инициативните и предприемчивите, да предложения способните при себе си, без да тества политическата им колоритност. Знаем какво стана. В самото начало – гърмеж от възторг. По-късно – прибързан песимизъм. Още по-късно – експанзия, неистово разпалвана от парвенютата на прехода и доктринерите на близкото минало.
На 70-годишнината от гибелта на своя татко, Симеон II мисли по този начин: „ След седем десетилетия вярна работа на отечеството ненадейно почувствах на плещите си тежестта на времето като мощна отмалялост. И разбрах, че тази годишнина е в действителност и моят личен завършек. “
На 28 август 2023 година, 10 години след тези мисли на Симеон II мнозина ще бъдем в Рилския манастир пред гроба на Борис III. Заедно с хилядите, които обичат България и почитат истинния прочит на нейната история!
А епилозите са нещо толкоз естествено, когато е имало начало, сюжет, кулминационни точки, трагични поврати.
Епилозите са и красиви, когато основните герои са живели за народа си.
Станимир Илчев – ръководител на НДСВ
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ