За нещата от живота - с милост
На 27-и април от 19 часа в огромната зала на Гьоте-институт в София ще се състои премиерата на новия разказ на Елена Алексиева, " Вулкан ". Книгата ще показа Георги Ангелов. " Дневник " препубликува от уеб страницата рецензията на " Вулкан ".
" Вулкан " от Елена Алексиева
издателство " Жанет 45 ", 2023
Това е мощна книга. Сили, които са били нужни при писането й и сили, с цел да я прочетем. Книга, като тежко алено вино, което те опива и те повлича към дълбокото. И в един миг към този момент не знаеш кое е действителност и кое нереалност. Елена Алексиева с този си разказ още веднъж надгражда досегашното си творчество. Тя е публицист, който прави най-вярното и същинското - да се състезава със себе си.
И съумява. Това е като инициация - неизбежно е обвързвано с болежка. Да си напомним Фройд от " 5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на уплахата на едно петгодишно момче " (1909): "... дано нашият мъничък откривател прибързано добие опита, че всяко знание е единствено парченце и че на всяко ходило на познанието постоянно остава неуреден проблем ".
ВулканС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Това е книга, която ще бъде видяна, търсена и четена, награждавана. Майсторски разказ, с който Елена Алексиева потвърждава, е владее словото и другите стилове.
Решава ли този разказ някакъв проблем. Не единствено романът взет в целокупност. Дори обособените глави, обособените сюжетни пътеки отразяват, изследват аспекти на екзистенциални въпроси. И в случай че всяка глава, по прилика можем да назовем като Мопасановия роман " Един живот ", то целият разказ е за нещата от живота. И то, облъхнати от благосклонност, като от ангелско крило. А и Елена Алексиева знае, че не е значимото да даваш отговор, а да поставяш верните въпроси.
Това е книга що се касае за страданието, пристрастеностите, слабостите човешки, толкоз и за милостта, смирението и добротата. Наред с това, романът е като представителна извадка на обществено-политическата действителност, в този момент и с отпратки към предишното.
Романът стартира с доста фрапантна, трагична история. С наричането на нещата с същинските им имена - популярен художник с към този момент Алцхаймер и болногледачката му. Тук всичко е в една неделима амалгама: човешкото достолепие, когато към този момент духът и тялото не те слушат и Маестрото се държи като пакостливо дете, връзки деца - родители, какъв брой може да понесе човешкото самообладание и примирение. В работодателя си Магда ежеминутно ще вижда по едно и също време индивида, животното и божеството. И в тези гранични положения - до каква степен е болката и от къде стартира милостта. Неслучайно в колкото и житейска, толкоз и неуместна обстановка, гастарбайтерката- болногледачка ще запее на български: " Когато бях овчарче и овците пасях " Песен, която, като някакъв покрит под житейската болежка с годините, ще избухне като някакъв обезверен и избавителен стон. Като вулкан.
Оригиналната архитектоника на романа способства за тази многопластовост и полифоничност , която построява Елена Алексиева. Класическият разказ се сменя ту от задъхани свободни асоциации, като че родени на Фройдовата софа или сънища, които също са покрай Несъзнаваното и халюцинации, ту от наукообразно проучване съвсем като на постмодернизма, като тук става дума за пънк-стила, ту от страници от Братя Стругацки.
Целият този необятен диапазон от положения на тялото и духа водят до освен триизмерно изображение, а и до едно аморфно протосъстояние. Неслучайно има и епизод, когато един от героите - Коки е в положение аналогично на ембриона в естествената му среда и ще показа възприятието на защитеност и безопастност, от което не ти се излиза на белия свят с бялата, безразлична, заслепяваща те светлина. Затова се излиза и с рев.
Целият разказ се гради на две съществени усеща: благосклонност и свирепост. Нежност, по своему и безпардонност. Живот и гибел. Чувства, кореспондиращи с нагонните искания Ерос и Танатос, които постоянно се потенцират. За да се роди живот, друга субстанция би трябвало да почине. Дори в сюжетната линия на гениалния хирург Церовски от Каспичанската болница и фантастичната му интервенция с превръщането на Сатан Пирдопски в жената- ясновидка Афродита.
Докато четеш романа, от самото начало имаш възприятието, че вървиш по тъничък лед или по острието на бръснача. Ситуациите са рискови, предизвикателни, разголващи герите и нашите усеща до прекаленост и ставаш същински, тъй като си притиснат до стената и път за оттегляне няма.
Екзистенциалните въпроси през облиците на Магда в младежките й години, на Сатан, на редица герои са изследвани на няколко равнища посредством ретроспекциите в романа. А посредством облика на астрономът, член на Френската Академия ще се докоснем и до въпросите за мистичност и религия. Бог, в последна сметка, неузнаваем ли е.
Това прави романа доста кинематографичен. Времето и пространството тук са също като един самобитен воин - този континуум е и еластичен и успореден, и обратим - както става да вземем за пример с неочакваната, може би халюцинаторна поява в гората на брачната половинка на Коки след злополуката му с колата.
Някои герои, въпреки и на пръв взор, явяващи се във фабулата единствено за малко, надали не епизодични, като Мара (това е мъж), също са носители на съществени тематики. Този облик се родее със сатанининското, той е аналог на Мефисто в битието и философията, на алтер егото на основния воин Коки.
Образите на Милена, която природата е наказала и ощетила външно да наподобява на чубака от " Междузвездни войни " и Сатан, който след интервенция се трансформира в Афродита не са екзотика и атракция. Елена Алексиева посредством техните облици ни изпраща умоподбудителни въпроси и послания за другия, другите, разнообразни от нас - мястото му измежду по този начин наречените " естествени " хора и също правото да търсиш промяна и да бъдеш това, което ти приляга.
Не са екзотика и атракция и описанията на Дома за психоболни в Радован, където е въдворен и доктор Церовски. Тези картини, които граничат с неуместното, също са провокация за нашата човещина, за отношението и устройството на страната ни и за правото да бъде съхранено човешкото достолепие.
Елена Алексиева виртуозно владее иронията и гротеската. Така че на пръв взор смешното в един миг става ужасно. И от това по какъв начин ще приемем долния откъс зависи ние къде сме в цивилизационната верига. Поводът е, че за вечеря въдворените в Дома имат свинско със зеле, където свинското напълно липсва, а зелето е прокиснало.
Но в този епизод могат да се познаят голям брой хора и институции в страната ни. " Понякога за положително държание, шефът водеше по двама-трима луди в дома си да чистят кочината и да забъркват ярма на животните. Това упражнение си беше изцяло законно. Водеше се " анималотерапия " - другарство с животни с оздравителна цел и по този начин дефинирано, фигурираше в социално-терапевтичния проект на заведението. На лудите ужасно им харесваше. Най-много се радваха, когато свинята на шефа се опрасеше и им даваха да си поиграят с прасенцата. Виж зелето беше напълно друга работа. Него го изписваха от държавния запас, само че не преди да му изтече срокът. И тъй като процедурата беше административна и тежка, до момента в който се движеше сред ведомствата, зелето напълно се вкисваше. "
Елена Алексиева основава един извънреден разказ по план, басня, хрумвания с въображение и размах, герои, които ние срещаме в всекидневието си на всяка крачка и в същото време носещи своя кръст към своята Голгота. И на доста места в романа се слагаме въпроса: Може ли да се стигне оттатък болката? Къде е смисълът? Съзнателно, в ракурса на Достоевски, ли да се търси страданието? Животът една групова илюзия ли е? Преобразилият се от предприемач в дрипльо Коки, живеещ към този момент по улиците, ще напипа и различен невралгичен въпрос и съвсем по Йовковски ще каже: " Колко тъга имаше по тоя свят, боже! "
Или отговорът е елементарен: " Щастие за всички безплатно и дано никой да не е пропуснат. "
За това ще ни приготви още първата глава в този толкоз надарено написан разказ. За нееднозначността на нещата, за нюансите. В игрословицата, във формалното разчленяването на думата стои толкоз истина: " Обич, О, камшик! "
Елена Алексиева с последната глава, която е още веднъж връщане към началната история с художника - татко на поп-арта, за следващ път раздрусва нашите сетива и възприятие на индивиди, с всичките ни мощ и уязвимост. В болногледачката Маестрото ще припознава своята майка и още веднъж ще придобие усетите на малко дете, което чака да бъде накърмено. Това връщане в детството и търсене в края на живота ни още веднъж на майката, американският терапевт Ървин Ялом ще изкаже с изказванието, че целият ни живот е едно търсене, с цел да можем в края да попитаме, с вяра за утвърждение: " Мамо, по какъв начин се оправих? ".
Когато нещата стигат своята още веднъж неуместна точка болногледачката Магда ще събере за минути оскъдния си багаж. И: " От чекмеджето на нощното шкафче извади шишенце с лак. Клаус Шимелхоф я наблюдаваше с жив интерес. След всеки лакиран нокът Магда вдигаше глава и му се усмихваше Ноктите й бяха кървавочервени, като че ли беше бъркала в рана. Стаята се напълваше с мрак. "
" Вулкан " от Елена Алексиева
издателство " Жанет 45 ", 2023
Това е мощна книга. Сили, които са били нужни при писането й и сили, с цел да я прочетем. Книга, като тежко алено вино, което те опива и те повлича към дълбокото. И в един миг към този момент не знаеш кое е действителност и кое нереалност. Елена Алексиева с този си разказ още веднъж надгражда досегашното си творчество. Тя е публицист, който прави най-вярното и същинското - да се състезава със себе си.
И съумява. Това е като инициация - неизбежно е обвързвано с болежка. Да си напомним Фройд от " 5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на уплахата на едно петгодишно момче " (1909): "... дано нашият мъничък откривател прибързано добие опита, че всяко знание е единствено парченце и че на всяко ходило на познанието постоянно остава неуреден проблем ".
Това е книга, която ще бъде видяна, търсена и четена, награждавана. Майсторски разказ, с който Елена Алексиева потвърждава, е владее словото и другите стилове.
Решава ли този разказ някакъв проблем. Не единствено романът взет в целокупност. Дори обособените глави, обособените сюжетни пътеки отразяват, изследват аспекти на екзистенциални въпроси. И в случай че всяка глава, по прилика можем да назовем като Мопасановия роман " Един живот ", то целият разказ е за нещата от живота. И то, облъхнати от благосклонност, като от ангелско крило. А и Елена Алексиева знае, че не е значимото да даваш отговор, а да поставяш верните въпроси.
Това е книга що се касае за страданието, пристрастеностите, слабостите човешки, толкоз и за милостта, смирението и добротата. Наред с това, романът е като представителна извадка на обществено-политическата действителност, в този момент и с отпратки към предишното.
Романът стартира с доста фрапантна, трагична история. С наричането на нещата с същинските им имена - популярен художник с към този момент Алцхаймер и болногледачката му. Тук всичко е в една неделима амалгама: човешкото достолепие, когато към този момент духът и тялото не те слушат и Маестрото се държи като пакостливо дете, връзки деца - родители, какъв брой може да понесе човешкото самообладание и примирение. В работодателя си Магда ежеминутно ще вижда по едно и също време индивида, животното и божеството. И в тези гранични положения - до каква степен е болката и от къде стартира милостта. Неслучайно в колкото и житейска, толкоз и неуместна обстановка, гастарбайтерката- болногледачка ще запее на български: " Когато бях овчарче и овците пасях " Песен, която, като някакъв покрит под житейската болежка с годините, ще избухне като някакъв обезверен и избавителен стон. Като вулкан.
Оригиналната архитектоника на романа способства за тази многопластовост и полифоничност , която построява Елена Алексиева. Класическият разказ се сменя ту от задъхани свободни асоциации, като че родени на Фройдовата софа или сънища, които също са покрай Несъзнаваното и халюцинации, ту от наукообразно проучване съвсем като на постмодернизма, като тук става дума за пънк-стила, ту от страници от Братя Стругацки.
Целият този необятен диапазон от положения на тялото и духа водят до освен триизмерно изображение, а и до едно аморфно протосъстояние. Неслучайно има и епизод, когато един от героите - Коки е в положение аналогично на ембриона в естествената му среда и ще показа възприятието на защитеност и безопастност, от което не ти се излиза на белия свят с бялата, безразлична, заслепяваща те светлина. Затова се излиза и с рев.
Целият разказ се гради на две съществени усеща: благосклонност и свирепост. Нежност, по своему и безпардонност. Живот и гибел. Чувства, кореспондиращи с нагонните искания Ерос и Танатос, които постоянно се потенцират. За да се роди живот, друга субстанция би трябвало да почине. Дори в сюжетната линия на гениалния хирург Церовски от Каспичанската болница и фантастичната му интервенция с превръщането на Сатан Пирдопски в жената- ясновидка Афродита.
Докато четеш романа, от самото начало имаш възприятието, че вървиш по тъничък лед или по острието на бръснача. Ситуациите са рискови, предизвикателни, разголващи герите и нашите усеща до прекаленост и ставаш същински, тъй като си притиснат до стената и път за оттегляне няма.
Екзистенциалните въпроси през облиците на Магда в младежките й години, на Сатан, на редица герои са изследвани на няколко равнища посредством ретроспекциите в романа. А посредством облика на астрономът, член на Френската Академия ще се докоснем и до въпросите за мистичност и религия. Бог, в последна сметка, неузнаваем ли е.
Това прави романа доста кинематографичен. Времето и пространството тук са също като един самобитен воин - този континуум е и еластичен и успореден, и обратим - както става да вземем за пример с неочакваната, може би халюцинаторна поява в гората на брачната половинка на Коки след злополуката му с колата.
Някои герои, въпреки и на пръв взор, явяващи се във фабулата единствено за малко, надали не епизодични, като Мара (това е мъж), също са носители на съществени тематики. Този облик се родее със сатанининското, той е аналог на Мефисто в битието и философията, на алтер егото на основния воин Коки.
Образите на Милена, която природата е наказала и ощетила външно да наподобява на чубака от " Междузвездни войни " и Сатан, който след интервенция се трансформира в Афродита не са екзотика и атракция. Елена Алексиева посредством техните облици ни изпраща умоподбудителни въпроси и послания за другия, другите, разнообразни от нас - мястото му измежду по този начин наречените " естествени " хора и също правото да търсиш промяна и да бъдеш това, което ти приляга.
Не са екзотика и атракция и описанията на Дома за психоболни в Радован, където е въдворен и доктор Церовски. Тези картини, които граничат с неуместното, също са провокация за нашата човещина, за отношението и устройството на страната ни и за правото да бъде съхранено човешкото достолепие.
Елена Алексиева виртуозно владее иронията и гротеската. Така че на пръв взор смешното в един миг става ужасно. И от това по какъв начин ще приемем долния откъс зависи ние къде сме в цивилизационната верига. Поводът е, че за вечеря въдворените в Дома имат свинско със зеле, където свинското напълно липсва, а зелето е прокиснало.
Но в този епизод могат да се познаят голям брой хора и институции в страната ни. " Понякога за положително държание, шефът водеше по двама-трима луди в дома си да чистят кочината и да забъркват ярма на животните. Това упражнение си беше изцяло законно. Водеше се " анималотерапия " - другарство с животни с оздравителна цел и по този начин дефинирано, фигурираше в социално-терапевтичния проект на заведението. На лудите ужасно им харесваше. Най-много се радваха, когато свинята на шефа се опрасеше и им даваха да си поиграят с прасенцата. Виж зелето беше напълно друга работа. Него го изписваха от държавния запас, само че не преди да му изтече срокът. И тъй като процедурата беше административна и тежка, до момента в който се движеше сред ведомствата, зелето напълно се вкисваше. "
Елена Алексиева основава един извънреден разказ по план, басня, хрумвания с въображение и размах, герои, които ние срещаме в всекидневието си на всяка крачка и в същото време носещи своя кръст към своята Голгота. И на доста места в романа се слагаме въпроса: Може ли да се стигне оттатък болката? Къде е смисълът? Съзнателно, в ракурса на Достоевски, ли да се търси страданието? Животът една групова илюзия ли е? Преобразилият се от предприемач в дрипльо Коки, живеещ към този момент по улиците, ще напипа и различен невралгичен въпрос и съвсем по Йовковски ще каже: " Колко тъга имаше по тоя свят, боже! "
Или отговорът е елементарен: " Щастие за всички безплатно и дано никой да не е пропуснат. "
За това ще ни приготви още първата глава в този толкоз надарено написан разказ. За нееднозначността на нещата, за нюансите. В игрословицата, във формалното разчленяването на думата стои толкоз истина: " Обич, О, камшик! "
Елена Алексиева с последната глава, която е още веднъж връщане към началната история с художника - татко на поп-арта, за следващ път раздрусва нашите сетива и възприятие на индивиди, с всичките ни мощ и уязвимост. В болногледачката Маестрото ще припознава своята майка и още веднъж ще придобие усетите на малко дете, което чака да бъде накърмено. Това връщане в детството и търсене в края на живота ни още веднъж на майката, американският терапевт Ървин Ялом ще изкаже с изказванието, че целият ни живот е едно търсене, с цел да можем в края да попитаме, с вяра за утвърждение: " Мамо, по какъв начин се оправих? ".
Когато нещата стигат своята още веднъж неуместна точка болногледачката Магда ще събере за минути оскъдния си багаж. И: " От чекмеджето на нощното шкафче извади шишенце с лак. Клаус Шимелхоф я наблюдаваше с жив интерес. След всеки лакиран нокът Магда вдигаше глава и му се усмихваше Ноктите й бяха кървавочервени, като че ли беше бъркала в рана. Стаята се напълваше с мрак. "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ