На 26 ноември 1909г. в Слатина, Румъния е роден Йожен

На 26 ноември 1909г. в Слатина, Румъния е роден Йожен Йонеско драматург и публицист, един от бащите на „ театъра на парадокса “. Самият той избира определението „ спектакъл на подигравката “. Автор на фамозни пиеси, играни по целия свят, в това число и у нас: „ Плешивата певица “, „ Носорози “, „ Столовете “, „ Картината “, „ Двама в делириум “ и други. Навремето в България нормативната соцкритика го не разрешава, защото в Съюз на съветските социалистически републики го афишират за неприкрит антикомунист. Наричан е „ Трагичен смешник “, „ Шекспир на парадокса “, „ откривател на метафизическия фарс “. Преценете сами:

Политиката е доста мръсна работа, едно огромно зло, което непрестанно разрушава нашия свят, хората просто нямат потребност от нея. От политиката имат потребност само политиците, които не умеят да правят нищо потребно и по тази причина са станали такива. Отначало политиката е била измислена от някои умници за хората, сякаш да живеят по-добре, по-удобно и по-спокойно дружно на едно място. Макар че това е парадокс! Така е било в древността. После се появило робството...

Идеологиите ни разделят. Мечтите и страданията ни сплотяват.

Не мога да проумея по какъв начин става по този начин, че от епохи насам хората се помиряват да живеят и да умират при такива непоносими условия. Да живеят с натрапчивата мисъл за свят в непрекъснати войни, без същински да реагират: високо и изрично...

Нашият живот е като моят спектакъл – неуместен, комичен, незабележим и трагичен.

Мисля, че театърът на парадокса не съществува. Абсурден е нашият свят.

Когато се стигне до недоумение, аз си имам цялостна стратегия.

Една от основните аргументи, поради които пиша, е желанието ми да преоткрия чудото на детството оттатък ежедневното, насладата оттатък тъгата, нежността оттатък грубостта.

Всички мои книги, моите пиеси са израз на носталгия – опит да се откри богатство на дъното на океана. Или, в случай че желаете, значат независимост, която диря и си фантазирам, че в миналото намирам.

Оказа се, че много постоянно приказвам за моите страхове. А аз мисля, че приказвам по-скоро за страха, от който ние всички желаеме да избягаме – благодарение на несъответствуващи средства, потъвайки в ужаса на баналността, на всекидневието или в безизходицата на политическите битки, на репресиите и даже на войните.

Казват, че всичко, което не е светлина, е боязън и мрачевина. Пиша, с цел да намеря още веднъж светлината и да я покажа на другите.

Живеем, привикнали със страха и нещастието, и в случай че в миналото видим, че животът е и празник, не можем да го осъзнаем и да се отпуснем, да му се порадваме. Събитията от историята прекомерно постоянно затрудняват насладата и удивлението. Но какво можем да създадем, с цел да избегнем страшната реалност, да стигнем до вратите на Загадъчното, до чудото на екзистенцията?

Съдбата, или участта, си има лични правила, личен морал, лични закони, над които човек не може да издевателства, без да бъде осъден. Едип спи с майка си, убива татко си и нарушава законите на ориста. Той би трябвало да заплати за това със страдалчество. Това е трагично и неуместно, само че в това време то е и насърчително, и успокояващо, заради концепцията, че в случай че не нарушаваме законите на ориста, ние ще бъдем наред. Това обаче не е по този начин при нашите герои. Те не имат метафизика, ред или закон. Те са нещастни и не знаят за какво. Те са развързани марионетки. Накратко, те показват модерния човек. Ситуацията им не е трагична, защото тя няма никаква връзка с някакъв върховен ред. Вместо това тя е смешна, смехотворна и подигравателна.

Френската гражданска война освобождава хората от властта на аристократите. Но буржоазията, която поема властта, съставлява употребата на човек от индивида, и би трябвало да бъде свалена – както става при Руската гражданска война, която пък дегенерира до тоталитаризъм, Сталинизъм и геноцид. Колкото повече революции вършиме, толкоз по-лошо става. Човекът е движен от зли инстинкти, които постоянно са по-силни от моралните закони.

Има и по-висш ред, само че човек може да се раздели от него, тъй като е свободен – и това е точно нещото, което ние сме създали. Изгубили сме чувството за този върховен ред, и нещата ще стават все пo и по-зле, завършвайки може би с някакъв атомарен холокост – разрушението, предсказано в апокалиптичните текстове. Само че нашият Апокалипсис ще бъде неуместен и смехотворен, тъй като няма да има връзка с каквато и да е трансцендентност. Модерният човек е марионетка, дребосъче на пружинка.

Историята на живота ми е история на едно скитничество.

Аз считам, че литературата е невроза. Ако няма невроза, няма да има и литература. Здравето не е нито поетично, нито литературно.

Ненавиждам и ненавиждам триумфа, само че и не мога без него.

Ако има Бог, за какво се пишат книги? А в случай че го няма, за какво се пишат книги?

Да сънуваш - това е да мислиш, и то да мислиш по един доста по-дълбок, по-истински, по-автентичен метод, тъй като в съня си като втрещен в себе си. Сънят е нещо като размисъл, концентриране. Той е мисъл в образи…

Писателите, които се пробват да потвърдят нещо, са ми неприятни, тъй като няма нищо за доказване, всичко е единствено за фантазиране.

Хората постоянно се пробват да открият някакви низки претекстове зад всяко положително дело. Ние се опасяваме от чистото положително и от чистото зло.

Не отговора просвещава, а въпроса.

Медицина - това е изкуството да се вършат заключения за признаци на заболявания на съображение повода на гибелта.

Посредствеността е по-опасна за рецензията, в сравнение с за писателя.

Само неустойчивото съхранява дълго полезността.

Има неща, които дори на безглавите идват на разум.

Само думите имат значение, а всичко останало е брътвеж.

Работя заран. Седя комфортно в едно кресло, против секретарката си. За благополучие, въпреки и да е доста умна, тя не схваща нищо от литература и не може да преценя дали това, което пиша, е положително или не коства нищо. В продължение на двадесет и пет години писах на ръка. Но в този момент това е невъзможно; ръцете ми треперят и съм прекомерно нервозен. Толкова съм нервозен, че неотложно умъртвявам героите си. Когато диктувам им давам късмет да живеят и порастват.

За мен театърът е най-често изповед. Аз върша признания, тъй като какво друго мога да върша? Аз се стремя да планирам на сцената една вътрешна драма /неразбираема за самия мене/, като си споделям, че доколкото микрокосмосът е сходство на макрокосмоса, този накълцан, разпаднат вътрешен свят би могъл да стане огледало или знак на универсалните несъгласия.

Творчеството ми е всъщност разговор със гибелта, един метод да я запитам: „ Защо? Защо? “ Така че единствено гибелта може да ме накара да млъкна. Само гибелта може да ми затвори устата.

Само комичното може да ни даде сили, с цел да издържим нещастието на съществуванието.

...

СТРАНА ОТ КАРТОН И ПАМУК
В тази страна не можеш да различиш камъка,
нито от птицата, нито от душата -
всичко е от картон и памук.

Който изиска да си изважда душата:
просто я поставя пред себе си.
Гледа я като нещо непознато.
Виждал съм такива души на дървета и птици,
даже на хора.

Хората-кукли се молят без слова:
техният господ си има бяла брада.
Хора-кукли с души от памук!
Усмивки от паста за зъби!
Ябълчици от каучук!
Очички почтени, пронизващи!
Бледите им цветове не крещят...
Пространството е единствено два квадрата.
Огънят е алена забрадка - грабни я!

Тази страна е надраскала върху картона
облика на детето.
А в този момент то сънува.
Моля те, не го събуждай!

Снимка: everyday-i-show.livejournal.com