"За радостта и езика" - епистоларният роман на Иван Теофилов и Георги Господинов
На 24 март, петък, от 18,30 часа, в Софийска градска художествена изложба ще се състои премиерата на " За насладата и езика ". Книгата включва диалози в писма сред поета, драматург и режисьор Иван Теофилов и писателя Георги Господинов. Авторите ще участват на представянето.
Издател на " За насладата и езика " е фондация " Комунитас ", а художественото оформление е на Надежда Олег Ляхова. " Това не е нормалната анкета или изявление, а диалог, припомняне, шерване Това е един диалог в писма, един епистоларен разказ. Започваме в самия завършек на януари 2021 година и слагаме точката в късната и тревожна есен на 2022. Започнахме в пандемия и свършваме във война и в един още по-луд свят. Смесихме времена, построихме си къща от минало, събудихме дружно гласове и хора Пазя си всички писма, които придружаваха отговорите. В едно от тях пишеше: " и не знам по какъв начин биха изглеждали персоналните ни истории в този призрачен сън ", споделя за книгата Георги Господинов.
Иван Теофилов е роден през 1931 година в Пловдив. Автор е на стихосбирките " Небето и всички звезди " (1963), " Амфитеатър " (1968, 2001), " Град върху градове " (1976, 2001), " Богатството от време. Избрани стихотворения " (1981), " Споделено съществуване. Стихове " (1984), " Да " (1994), " Геометрия на духа. Избрани стихотворения " (1996), " Монолози " (2001), " Сън или превъзходство " (2004) и голям брой пиеси за възрастни и за деца. Занимава се интензивно с преводаческа активност. Негови драматургични и поетически творби са превеждани на британски, испански, полски, сърбохърватски и други езици.
Георги Господинов е роден през 1968 година в Ямбол. Книгите му са оповестени на повече от 25 езика. Влиза в литературата със стихосбирките " Лапидариум ", и " Черешата на един народ ". Автор е на книги с разкази и на романите " Естествен разказ ", " Физика на тъгата " и най-новия - " Времеубежище ". Носител е на голям брой интернационалните литературни награди, измежду които " Премио Стрега Еуропео ", Наградата " Ангелус " за европейска литература и други Романът " Времеубежище " е определен измежду най-хубавите книги на 2022 от " Ню Йоркър " и " Гардиън " и е номиниран за премията " Букър ".
" Дневник " разгласява фрагмент от книгата, възложен на редакцията от фондация " Комунитас ".
Из " За насладата и езика " от Иван Теофилов и Георги Господинов
Георги Господинов: С какви очи видя София на 50-те? Опиши ни малко повече какво представляваше този град при започване на едни от най-мрачните години?
Иван Теофилов : Скитахме с трепетно любознание на провинциални момчета с ненаситното предпочитание да запаметим колкото се може повече от столичните улици. В настъпилата бедност след 9 септември улиците бяха ужасно занемарени.През деня начумерени, с разхлопани павета и подрънкващи разбрицани трамваи, а вечер мижаво осветени, с непроницаем, нереален тип. Тогава монолитните държавни здания, Партийният дом и хотел " Шератон " не съществуваха и на тяхно място зееха дълбоки бомбени ями, изпълнени със заблатена, зеленясала вода с безспирно и ехтящо крякане на жаби, оградени отвред с дъсчени тараби.
И единствено на места около тарабите стърчаха като сирачета оживели разпръснати къщи.
На приемните изпити Енчо беше разкъсан и пое с мукавеното си куфарче за казармата. А аз философски устоях до края. Видях разчувствуван името си в листата на признатите студенти, само че единствено след момент изпаднах в потрес: в края на листата имаше известие за тези претенденти, които са получили негативни атестати, сред които бях и аз, със забележката: посочените претенденти да се явят в ректората.
Тогава към постоянните документи беше наложително да се ползва и запечатана в плик характерност за благонадеждност от някой институт или работно място. Посетих със свито сърце ректората. И бях шокиращо сюрпризиран за това безсърдечно време: ректорът се държа - съчувстващо и загрижено, обсипвайки ме с топли, бащински упътвания. Даже ми даде да прочета атестата с грамаданския разкривен автограф на оня, измъчващ ме с тъпите си басни Червен чук.Бях безмилостно наклепан. Беше написал с лека ръка в характерността, че съм противников детайл...
И се заклатушках за по-евтино с нощния пътнически трен за Пловдив. Купето беше празно и хлапакът в мен се разрева...
Г. Г.: Червен чук е на всички места
И. Т.: Да, само че в Пловдив моят очернител се укри. Знаеше, че ще се върна и ще го потърся.
" Това човек ли е, по този начин да омаскари момчето " - беше обобщаващото в репликите с разтреперания яд на беловласите ни колективци. Извън литературните си прищевки, старците бяха хрисими хора. И се скупчиха и заумуваха, и съчиняваха и писаха, и замениха клеветническия с доброжелателен отзив, имитирайки несъзнателно прочувствения лексикон на Библията.
И което е най-куриозното - бях изпратен тържествено на спонтанна другарска вечер, на която ми бе връчена премия от 5000 лв. (вероятно сегашните 500) за " дейна литературна активност ", имаща смисъл и на обществена помощ. Понеже касата на колектива беше оредяла, парите даде един Емил (фамилното му име съм забравил).Мургав завързак с пинизчийски мустачки.Минаваше за очеркист.Впоследствие се разбра, че бил хванат при грабеж на магазин.И дълго преживявах тази неуместна обстановка, на която бях заставен да се усещам воин.
Но към този момент бях стъпил на първото ходило в живота си и нямаше по какъв начин да не бъда благополучен. И в тази в действителност щастлива пролонгация ми беше все едно какви и какъв брой ще са препъникамъните ми оттук насетне...
* * *
Г. Г.: Как " делеше " литературните и театралните занимания? Имаше ли си твоя литературна среда? По това време четеш доста, самообразоваш се, превеждаш, снабдяваш се с книги от антикварницата на Чипев Дали си стоял като другия, поета, измежду твоите състуденти артисти?
И. Т.: Театралните ми занимания бяха над всичко, неизбежно се проявяваха и литературните. Но литературна среда нямах.Знаех всичките си пишещи връстници, но общуването ми с тях ставаше на крайник в редакциите или в срещи по улиците.Посещавал съм два-три пъти и дадения за потребностите на младите писатели апартамент на ул. " Св. Иван Рилски " 30, прочут със зевзешките си случки, с тапицираните стени с вестници, иронично разказан в книгата на Петър Алипиев " Без малко, търтей ".
Иначе поддържах постоянно литературните си ползи. Не излизах до последния звънец от Народната библиотека. Ровех се постоянно из рафтовете на двете антикварни книжарници.Едната беше в уличката зад настоящето Министерство на културата, а другата (на книгоиздателство " Чипев " ) на мястото на днешния Партиен дом.Част от пращаните ми пари от къщи и някои дребни възнаграждения от вестниците хлътваха неизбежно в джобовете на книжарите.Книгите в антикварните книжарници по това време бяха на оскъдни цени и станах собственик на голям брой първи издания, които заради задръстения ни с книги софийски апартамент, съм скътал в селската ни къща в Гинци.
Да, преподавателите ми и множеството от студентите знаеха, че пиша, мнозина бяха чели изявлението ми с националния актьор Константин Кисимов в списание " Театър ", известно беше и авторството ми на поетичните пролози и епилози към режисьорските изпити на Методи Андонов. Но не помня да съм стоял друг, бях студент като всички студенти по актьорско майсторство.И в онази към момента тийнейджърска възраст се усещах благополучен от ориста си.
Г. Г.: Да отворим вратата и да приканим състудентите ти тогава.
И. Т.: Студентите, да, моите състуденти...
Бяхме четвъртият подред курс от основаването на учебното заведение. Държавното висше театрално учебно заведение е учредено през 1948 година и първите му питомци още обитаваха в учебното заведение като четвърти, финален курс - курса на Вили Цанков, Рангел Вълчанов, Георги Калоянчев, Коста Цонев и още редица известни, завършили живота и творчеството си създатели.
Нашият курс се оказа един от най-елитните. Ще загатна имената единствено на някои от съкурсниците си: режисьорите Методи Андонов, Людмил Кирков и Станчо Станчев, театроведът и предстоящ кинокритик Тодор Андрейков, артистите Леда Тасева, Татяна Лолова, Емилия Радева, Гинка Станчева, Ицко Финци, Досьо Досев, Григор Вачков, Никола Анастасов...
Студентското ни съществуване беше демонски контрастно, по-скоро неуместно. Някаква свикваща едновременност сред наложения и същинския ни живот. От една страна, действаха отговорностите ни към порядките на соца, а от друга, буйстваше волността на младостта, на фантазиите ни...
Бяха минали единствено шест години от 9 септември. И беше мъчно, бих го нарекъл ужасяващо мъчно време - километрични опашки за купони пред комисарството за метър и 10 сантиметра шаячен плат за панталони, за чифт ватирани гащи и галоши; магазините празни, с изчерпващи се артикули за часове, в аптеките единствено аспирин и хинин... И наред с кошмара на недоимъка бяхме постоянно със замаяни глави от непрекъснато, стоическо недояждане, от наложително съсипващо бягане по бригади с безбройни рецитаторски прояви или с насилствена трудова активност, сещам се и за това шестчасово " друсане " на приятелски съд за нищо и никакви действия... Сталинизъм!
Всичко беше строго програмирано. Явявахме се на изпит с накълвани до запетаята и точката постановления против Анна Ахматова и Михаил Зошченко, против космополитизма и пр.; изтезаваха ни безумните, тормозещи часове по диалектически материализъм (диамат) и като пискюл - спомагателното натоварване с военни лекции...
Освен практическите занимания по актьорско майсторство, зубрехме за изпит и жестоко идеологизираната система на Станиславски. Омайвахме се от натурализма на екранизирани спектакли на МХАТ: " Живият мъртвец ", " Плодовете на просвещението " по Толстой, " Лес " по Островски... Лепяхме по лицата си пластове грим, с цел да добием суровия, колосален образ на трудовите герои на соца. За най-голям професионален образец ни се сочеше консервираната популярност на 90-годишната руска артистка Яблочкина...
Издател на " За насладата и езика " е фондация " Комунитас ", а художественото оформление е на Надежда Олег Ляхова. " Това не е нормалната анкета или изявление, а диалог, припомняне, шерване Това е един диалог в писма, един епистоларен разказ. Започваме в самия завършек на януари 2021 година и слагаме точката в късната и тревожна есен на 2022. Започнахме в пандемия и свършваме във война и в един още по-луд свят. Смесихме времена, построихме си къща от минало, събудихме дружно гласове и хора Пазя си всички писма, които придружаваха отговорите. В едно от тях пишеше: " и не знам по какъв начин биха изглеждали персоналните ни истории в този призрачен сън ", споделя за книгата Георги Господинов.
Иван Теофилов е роден през 1931 година в Пловдив. Автор е на стихосбирките " Небето и всички звезди " (1963), " Амфитеатър " (1968, 2001), " Град върху градове " (1976, 2001), " Богатството от време. Избрани стихотворения " (1981), " Споделено съществуване. Стихове " (1984), " Да " (1994), " Геометрия на духа. Избрани стихотворения " (1996), " Монолози " (2001), " Сън или превъзходство " (2004) и голям брой пиеси за възрастни и за деца. Занимава се интензивно с преводаческа активност. Негови драматургични и поетически творби са превеждани на британски, испански, полски, сърбохърватски и други езици.
Георги Господинов е роден през 1968 година в Ямбол. Книгите му са оповестени на повече от 25 езика. Влиза в литературата със стихосбирките " Лапидариум ", и " Черешата на един народ ". Автор е на книги с разкази и на романите " Естествен разказ ", " Физика на тъгата " и най-новия - " Времеубежище ". Носител е на голям брой интернационалните литературни награди, измежду които " Премио Стрега Еуропео ", Наградата " Ангелус " за европейска литература и други Романът " Времеубежище " е определен измежду най-хубавите книги на 2022 от " Ню Йоркър " и " Гардиън " и е номиниран за премията " Букър ".
" Дневник " разгласява фрагмент от книгата, възложен на редакцията от фондация " Комунитас ".
Из " За насладата и езика " от Иван Теофилов и Георги Господинов
Георги Господинов: С какви очи видя София на 50-те? Опиши ни малко повече какво представляваше този град при започване на едни от най-мрачните години?
Иван Теофилов : Скитахме с трепетно любознание на провинциални момчета с ненаситното предпочитание да запаметим колкото се може повече от столичните улици. В настъпилата бедност след 9 септември улиците бяха ужасно занемарени.През деня начумерени, с разхлопани павета и подрънкващи разбрицани трамваи, а вечер мижаво осветени, с непроницаем, нереален тип. Тогава монолитните държавни здания, Партийният дом и хотел " Шератон " не съществуваха и на тяхно място зееха дълбоки бомбени ями, изпълнени със заблатена, зеленясала вода с безспирно и ехтящо крякане на жаби, оградени отвред с дъсчени тараби.
И единствено на места около тарабите стърчаха като сирачета оживели разпръснати къщи.
На приемните изпити Енчо беше разкъсан и пое с мукавеното си куфарче за казармата. А аз философски устоях до края. Видях разчувствуван името си в листата на признатите студенти, само че единствено след момент изпаднах в потрес: в края на листата имаше известие за тези претенденти, които са получили негативни атестати, сред които бях и аз, със забележката: посочените претенденти да се явят в ректората.
Тогава към постоянните документи беше наложително да се ползва и запечатана в плик характерност за благонадеждност от някой институт или работно място. Посетих със свито сърце ректората. И бях шокиращо сюрпризиран за това безсърдечно време: ректорът се държа - съчувстващо и загрижено, обсипвайки ме с топли, бащински упътвания. Даже ми даде да прочета атестата с грамаданския разкривен автограф на оня, измъчващ ме с тъпите си басни Червен чук.Бях безмилостно наклепан. Беше написал с лека ръка в характерността, че съм противников детайл...
И се заклатушках за по-евтино с нощния пътнически трен за Пловдив. Купето беше празно и хлапакът в мен се разрева...
Г. Г.: Червен чук е на всички места
И. Т.: Да, само че в Пловдив моят очернител се укри. Знаеше, че ще се върна и ще го потърся.
" Това човек ли е, по този начин да омаскари момчето " - беше обобщаващото в репликите с разтреперания яд на беловласите ни колективци. Извън литературните си прищевки, старците бяха хрисими хора. И се скупчиха и заумуваха, и съчиняваха и писаха, и замениха клеветническия с доброжелателен отзив, имитирайки несъзнателно прочувствения лексикон на Библията.
И което е най-куриозното - бях изпратен тържествено на спонтанна другарска вечер, на която ми бе връчена премия от 5000 лв. (вероятно сегашните 500) за " дейна литературна активност ", имаща смисъл и на обществена помощ. Понеже касата на колектива беше оредяла, парите даде един Емил (фамилното му име съм забравил).Мургав завързак с пинизчийски мустачки.Минаваше за очеркист.Впоследствие се разбра, че бил хванат при грабеж на магазин.И дълго преживявах тази неуместна обстановка, на която бях заставен да се усещам воин.
Но към този момент бях стъпил на първото ходило в живота си и нямаше по какъв начин да не бъда благополучен. И в тази в действителност щастлива пролонгация ми беше все едно какви и какъв брой ще са препъникамъните ми оттук насетне...
* * *
Г. Г.: Как " делеше " литературните и театралните занимания? Имаше ли си твоя литературна среда? По това време четеш доста, самообразоваш се, превеждаш, снабдяваш се с книги от антикварницата на Чипев Дали си стоял като другия, поета, измежду твоите състуденти артисти?
И. Т.: Театралните ми занимания бяха над всичко, неизбежно се проявяваха и литературните. Но литературна среда нямах.Знаех всичките си пишещи връстници, но общуването ми с тях ставаше на крайник в редакциите или в срещи по улиците.Посещавал съм два-три пъти и дадения за потребностите на младите писатели апартамент на ул. " Св. Иван Рилски " 30, прочут със зевзешките си случки, с тапицираните стени с вестници, иронично разказан в книгата на Петър Алипиев " Без малко, търтей ".
Иначе поддържах постоянно литературните си ползи. Не излизах до последния звънец от Народната библиотека. Ровех се постоянно из рафтовете на двете антикварни книжарници.Едната беше в уличката зад настоящето Министерство на културата, а другата (на книгоиздателство " Чипев " ) на мястото на днешния Партиен дом.Част от пращаните ми пари от къщи и някои дребни възнаграждения от вестниците хлътваха неизбежно в джобовете на книжарите.Книгите в антикварните книжарници по това време бяха на оскъдни цени и станах собственик на голям брой първи издания, които заради задръстения ни с книги софийски апартамент, съм скътал в селската ни къща в Гинци.
Да, преподавателите ми и множеството от студентите знаеха, че пиша, мнозина бяха чели изявлението ми с националния актьор Константин Кисимов в списание " Театър ", известно беше и авторството ми на поетичните пролози и епилози към режисьорските изпити на Методи Андонов. Но не помня да съм стоял друг, бях студент като всички студенти по актьорско майсторство.И в онази към момента тийнейджърска възраст се усещах благополучен от ориста си.
Г. Г.: Да отворим вратата и да приканим състудентите ти тогава.
И. Т.: Студентите, да, моите състуденти...
Бяхме четвъртият подред курс от основаването на учебното заведение. Държавното висше театрално учебно заведение е учредено през 1948 година и първите му питомци още обитаваха в учебното заведение като четвърти, финален курс - курса на Вили Цанков, Рангел Вълчанов, Георги Калоянчев, Коста Цонев и още редица известни, завършили живота и творчеството си създатели.
Нашият курс се оказа един от най-елитните. Ще загатна имената единствено на някои от съкурсниците си: режисьорите Методи Андонов, Людмил Кирков и Станчо Станчев, театроведът и предстоящ кинокритик Тодор Андрейков, артистите Леда Тасева, Татяна Лолова, Емилия Радева, Гинка Станчева, Ицко Финци, Досьо Досев, Григор Вачков, Никола Анастасов...
Студентското ни съществуване беше демонски контрастно, по-скоро неуместно. Някаква свикваща едновременност сред наложения и същинския ни живот. От една страна, действаха отговорностите ни към порядките на соца, а от друга, буйстваше волността на младостта, на фантазиите ни...
Бяха минали единствено шест години от 9 септември. И беше мъчно, бих го нарекъл ужасяващо мъчно време - километрични опашки за купони пред комисарството за метър и 10 сантиметра шаячен плат за панталони, за чифт ватирани гащи и галоши; магазините празни, с изчерпващи се артикули за часове, в аптеките единствено аспирин и хинин... И наред с кошмара на недоимъка бяхме постоянно със замаяни глави от непрекъснато, стоическо недояждане, от наложително съсипващо бягане по бригади с безбройни рецитаторски прояви или с насилствена трудова активност, сещам се и за това шестчасово " друсане " на приятелски съд за нищо и никакви действия... Сталинизъм!
Всичко беше строго програмирано. Явявахме се на изпит с накълвани до запетаята и точката постановления против Анна Ахматова и Михаил Зошченко, против космополитизма и пр.; изтезаваха ни безумните, тормозещи часове по диалектически материализъм (диамат) и като пискюл - спомагателното натоварване с военни лекции...
Освен практическите занимания по актьорско майсторство, зубрехме за изпит и жестоко идеологизираната система на Станиславски. Омайвахме се от натурализма на екранизирани спектакли на МХАТ: " Живият мъртвец ", " Плодовете на просвещението " по Толстой, " Лес " по Островски... Лепяхме по лицата си пластове грим, с цел да добием суровия, колосален образ на трудовите герои на соца. За най-голям професионален образец ни се сочеше консервираната популярност на 90-годишната руска артистка Яблочкина...
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ