На 22-вия ден от сраженията в Украйна ще ви запознаем

На 22-вия ден от сраженията в Украйна ще ви срещнем с Дарина. Тя е родом от Киев и през днешния ден, както доста други поданици на украинската столица, се намира в София. Все още не можем да кажем какъв брой тъкмо са жителите, които са напуснали страната и са потърсили леговище в чужбина, само че сигурно не са малко. Интересното е, че Даша, както я назовава сестра ѝ, е извънредно прагматичен човек. Започнала е да работи на 8-годишна възраст с баба си, която обработва земя. Тяхната просвета всеки сезон е картофи и като малко дете, Даша пътува до Одеса с кола и оказва помощ на своите баба и дядо да попълнят бюджета. Възпитанието към труд дава своя резултат, тъй като скоро тя ще знае, че трудът е една основа и до през днешния ден продължава да възпитава тъкмо този модел.

У дома си държи единствено нещата, от които има потребност. Всичко излишно се подарява или продава, просто тъй като не би трябвало да заема място. Като човек умерено можем да кажем, че Даша е ерудирана персона, която, за разлика от нас, ще потърси зебрата, с цел да пресече булеварда, прочее това е и една от аргументите да се забави с няколко минути за срещата. Ако войната не беше почнала, най-вероятно Даша и нейният брачен партньор щяха да вършат ремонт на жилището си, което са закупили малко преди този момент. Със сигурност това е доста неприятен шанс, само че в случай че има нещо, което подозираме, че никой в никакъв случай няма да си пожелае в съзнателния живот, това ще е да опакова раницата за евакуация на своето дете.

Даша ни описа, че в деня на първата офанзива е подготвила най-необходимото, употребявайки предписанията на държавното управление – вътре има топли облекла (по два чифта от всичко). На раницата е сложена фотография на 5-годишната ѝ щерка, както и написан адрес с имената на родителите ѝ. Всичко това е с една цел, в случай че се изгубят или бъдат разграничени, най-малко да има някакъв късмет да се съберат още веднъж. Това, както можем да се досетим, е единствено началото на евакуацията и на една война, за която никой не може да каже по кое време ще завърши. Едно е несъмнено, за Даша животът в Украйна се дели на две елементи, като мирното време е просто оня предходен живот. Докато си приказваме, единственото, което остава в гласа ѝ, е вярата, че новият може да бъде по-добър. Надяваме се на същото:

Даша: Бях вкъщи, планирах да отида на работа, да заведа детето на градина. Имах доста проекти, тъй като тази година закупихме апартамент с ипотека. Стресът беше огромен, тъй като трябваше да намеря средства, трябваше да помисля за ремонта и почтено казано имах доста проекти за седмицата. Обикновено не се събуждам през нощта, само че тази заран беше друга. Помня този ден доста ясно, разсъниха се към 4 часа и 30 минути сутринта, тъй като си припомням, че чух някакъв екот, след това разбрах, че това е първата бомба. Отидох до прозореца, с цел да видя какво се случва. Нямаше нищо на открито, а по-късно се върнах в леглото. После осъзнах, че нещо се случва, върнах се назад до прозореца, взех телефона си и ревизирах чатовете. Писах на една другарка, която живее в Харков, покрай съветската граница. Писах ѝ в 5 часа сутринта по какъв начин е и какво се случва. Тя ми се обади на видео диалог и плачеше. Каза ми, че се пробват да открият бомбоубежище. Събудих брачна половинка си и към този момент знаехме какво в действителност се случва.

През последния месец по малкия екран ни споделяха, че би трябвало да бъдем подготвени, да знаем къде са документите ни. Повтаряше се толкоз постоянно, че даже започнахме да се майтапим. Трябва да имаме раница за евакуация. Във всяка медия разгласиха лист какво би трябвало да се постави в една такава раница. Топли облекла, батерия, фенерче, документи, пари, чорапи, два чифта обувки.

Даша: След обстановката с Беларус към този момент беше ясно, че би трябвало да бягаме. Не знаехме дали можем да използваме кола, или просто да бягаме. Взехме само раницата си. Имах документите и парите си, взехме раницата и не носихме нищо друго. Обадих се на майка ми и ѝ споделих, че би трябвало да бягаме. Метрото към момента работеше и се разбрахме да се съберем в жилището на свекърва ми.

Даша: Не знаехме какъв брой надалеч би трябвало да бягаме, знаехме единствено, че не би трябвало да сме в града. Трябваше да имаме бензин. Отидохме до бензиностанцията и суматохата там беше осезаема. Имаше огромна опашка от коли. Чакахме към 2 часа, с цел да заредим, а през това време приказваме и с други другари. Ситуацията в Харков беше доста тежка. Това е един огромен и доста хубав град с популация над милион души. Знаехме, че това ще е един от първите градове. Първо удариха летището там. След това продължиха да поразяват и летищата в цялата страна. Заредихме колата и по-късно се събрахме всички в един апартамент.

Даша: В този миг трябваше да вземем едно доста мъчно решение. Двете баби бяха при нас, имаме дете на 5 години и разполагаме единствено с 20 литра бензин. Не знаем какво би трябвало да вършим. До този миг никой нямаше отговор. През първите часове гледахме къде са най-близките бомбоубежища. Трябваше да вземем някакво решение – дали да напуснем Киев, или да останем. Не знаехме даже къде да отидем. Свекърва ми в този миг сподели, че няма да напусне Киев и няма да се изтегля, тя искаше да остане вкъщи си. Това се случи във време, в което никой не има вяра, че въобще ще има война. В този миг разбирам за какво медиите повтаряха, че би трябвало да бъдем подготвени. След толкоз повторение имахме някакви разновидности какво да вършим. Докато ние разсъждавахме, свекърва ми реши да се прибере вкъщи, майка ми направи същото. Една от бабите ми живее покрай централната гара на Киев, след това разбрахме, че същата гара е била атакувана.

Даша: Имам другарка, чийто брачен партньор работи в армията. Те бяха разпределени във боен център покрай Киев. Чух се с нея и разбрах, че този център е бил една от главните цели за обстрел. Към 11 часа сутринта говорихме и чувах единствено по какъв начин плаче и крещи да бягаме, нейният брачен партньор към този момент е бил мобилизиран. С това към този момент осъзнахме, че би трябвало да напуснем Киев. Съпругът ми работи за компания в чужбина, същата към този момент беше взела ограничения за даване на жилище, в случай че се наложи да напуснем столицата. Това към този момент беше правено преди и те имаха най-различни разновидности за такива случаи. В този миг даже те се опитваха да спасят своите чиновници. Вече говорихме и с други сътрудници, които правеха същото. Дори тогава никой не разбираше какво се случва. Чувахме виковете, чувахме суматохата, само че отказвахме да повярваме. Някъде преди обяд към този момент беше оповестено, че войната е почнала.

Даша: Беше мъчно, тъй като по улиците имаше прекалено много хора, трафикът беше блокиран, никой не беше квалифициран. Насочихме към Западна Украйна, с цел да предпазим щерка си. Подозирахме, че Киев ще бъде цел за нахлуване и най-вероятно офанзивата ще е неизбежна там. Имахме потребност от 16 часа да стигнем до хотела, който беше запазен за нас. Обикновено това разстояние се взима за към 7-8 часа. Докато пътувахме, понякога през прозореца на колата можехме да забележим ракети във въздуха. Това е грозна картина, не знаехме къде ще паднат и дали няма да са върху нас самите. През този преход се сменяхме със брачна половинка ми и се опитвахме да не стопираме. Тръгнахме към 11 часа от Киев и стигнахме в хотела към 4 часа сутринта. Пътувахме толкоз, тъй като започнахме да губим мобилната връзка, нямахме визия дали ще ни стигне горивото. Обадихме се на един другар, с цел да му кажем, че идваме и го помолихме да ни помогне. Много други бягаха, без да имат визия къде ще отидат.

Даша: Да, в хотела към този момент осъзнахме в действителност протичащото се, успяхме да приемем тази нова действителност. В идващите два дни се опитвахме да работим и да живеем обикновено, само че това към този момент беше невероятно.

Даша: Около четири дни в хотела. Това беше дребен град и най-вероятно няма да бъде в полза на който и да било. Мислехме си, че сме в сигурност. И тъкмо тогава започнаха да прелитат ракети. Чувахме сирените за евакуация и приканване за търсенето на скривалище. Не знаехме дали въобще ще бъдем ударени, само че трябваше да се крием. В първите няколко дни даже не се свиреше паника, а по-късно същата се трансформира в част от всекидневието. Западна Украйна също стана част от офанзивите. Оказа се, че няма доста бункери, в които да се скрием всички. Нашето бомбоубежище беше банята, тъй като стените там са по-дебели, друго нямахме.

Даша: Да, нормално офанзивите бяха през нощта и тогава не знаехме въобще къде да отидем. Често взимаш детето си, то крещи и не схваща какво се случва, към този момент не може даже да заспите, а просто слушате и чакате паниката да завърши. Прекарахме няколко дни по този начин и към този момент знаехме, че на никое място няма да бъдем предпазени от въздушен удар. Много от приятелите ми не напуснаха страната, единствените, които потеглиха да бягат, бяха тези с деца. Аз направих същото, с цел да спася детето си. Това беше първата и единствена причина да избягаме. Не беше елементарно, не си мислете, че е елементарно. В хотела бяхме уплашени, страхувахме се и елементарните проблеми също стояха на дневен ред – би трябвало да се открие храна, би трябвало да се заплати хотела и още доста други.

Даша: Каза ми, че той може да живее без баня, може да се храни по един път дневно, ще преживее и неналичието на пералня, само че би трябвало да е сигурен, че ние сме в сигурност. Не искаше ние да претърпяваме същото. Това беше едно от най-трудните решения, само че имам близки в България, които ми споделиха, че ще ми оказват помощ с всичко. От едната страна ми споделяха, че би трябвало да тичам, а от другата ми споделиха, че има кой да ми помогне. Нашето семейство разполага с една кола. Ако аз я взема, моят брачен партньор няма да може да я употребява. Ако му се наложи да бяга бързо, нямаше да има тази опция. Страхувах се да го оставя без транспорт, само че най-после нямах други варианти. Проверих всички вероятни способи да пътувам с трен, рейс или с други хора, само че в този миг нямаше никакви други възможности.

Следях новините непрекъснато, тъй като избрани КПП-та бяха натоварени, до момента в който други бяха по-бързи. Във въпросния ден знаехме, че на границата на Румъния може да се чака към 10 часа и на идващия ден може да се повече. Мнозина стояха на границата и без коли по 40 часа, освен това на студа. През нощта температурите ставаха негативни. Не знаех дали ще ми стигне горивото, с цел да стигна до там. Притеснявах се, че мога да остана в нищото и се опасявах дали да потегли въобще. Имахме доста другари, които посочваха кои КПП-та бяха по-леки. Има едно планинско контролно-пропусквателен пункт на Украйна и мога да пресека границата на Молдова. През миналата седмица минах всички КПП-тата. От Украйна, през Молдова и Румъния до България.

Молдовците бяха най-бързи. Докато стоим в трафика, граничарите минаваха около колите, събираха документите и се стремяха да свършат работата си мигновено. През целия ден плачех, тъй като бях оставила брачна половинка си и тъй като срещнах доста положителни хора. Като прекосих границата на Молдова, имаше доста доброволци, които бяха подготвени да оказват помощ с всичко, даваха ни вода, храна, медикаменти. Имаше незабавни станции и си припомням, че една жена имаше потребност от лекарска помощ и се надявам, че са съумели да и оказват помощ. Бях един час в Молдова, а по-късно потеглих към Румъния, там чаках още 2 часа. Тръгнах към 9 часа сутринта от Украйна и в 1 часа на обяд към този момент бях в Румъния.

Румънците също имаха доста доброволци, които ни посрещнаха по същия метод. Беше доста мъчно, тъй като доста хора не ни разбираха, само че въпреки всичко бяха подготвени на всичко. Аз учех британски през последните две години и към момента срещам усложнения. Ние имахме документи, само че доста хора нямаха и беше мъчно да преминат. В другите страни имаше и още един проблем, нямахме интернет и нямахме визия какви са пътните закони. Търсех интернет, с цел да смъква картата за пътешестване. В тази обстановка украинските мобилни оператори бяха въвели ново предписание.

Всеки, който пресече границата, получаваше пакет с мегабайти, с цел да може да се ориентираме по-лесно. В Румъния към този момент бях изморена и пътуването там беше доста мъчно, разминавах се с камиони и бях доста деликатна, изключително с дете на задната седалка. През цялото време сърцето ме болеше и се притеснявах да не се влоша. На идващия ден към този момент пътувахме към България.

Мобилното приложение на електронното държавно управление и броя паники в Киев към съответния миг.

Даша: Ще се прибера вкъщи, доста желая да се прибера там. Аз обичам страната си, целият ми живот и фамилията ми са там. Посетила съм доста страни, само че там аз съм единствено клиент. За мен това е най-хубавото, което може да ми се случи. Обичам природата ни и това ми стига. През последните няколко години се сътвориха доста нови благоприятни условия, имах и още имам проекти да стартира някакъв бизнес. Всички те останаха в предишния живот.

Даша: Единственото, което желая в този миг, е да спре избиването на хора. Не знам какво ще се случи. Надявам се бомбите да спрат да падат. Не знам какъв брой време ще би трябвало, само че в случай че е безвредно в Украйна, ще се върна незабавно.

Даша: Притеснявам се доста за баба ми, тъй като знам, че има храна за стеснен интервал от време. Ситуацията там е тежка, само че знам, че има пари, с цел да си купи храна. Всички украинци си оказват помощ, изпращат се пари за помощ за храна, медикаменти. Всеки оказва помощ с каквото може. Изпратихме пари на зоопарка в Киев, тъй като в този миг е доста мъчно на чиновниците да открият храна за животните. Ще имаме потребност от време, с цел да построим още веднъж всичко. За първи път обаче сме толкоз обединени. Правителството продължава да заплаща пенсии, дава помощи на хора, които са изгубили работата си и им оказва помощ да живеят обикновено, колкото разрешава обстановката сега.

Това беше нещо красиво и доста благо. Нямам толкоз думи, с цел да го обясня. Ти плачеш, а те се пробват да оказват помощ, вършат го от сърце и не желаят нищо в подмяна. В момента, в който се премине границата, те незабавно идват и оферират каквото имат. В България беше същата обстановка. Намериха се хора, които ми предоставиха своето жилище, една частна градина предложи да гледа детето ми гратис. Онзи ден един възрастен човек, който познаваше хазяина, изпрати облекла, играчки и боички. Оценявам всичко и им благодаря доста. Имам къде да бъда с детето си. Дори децата в детската градина претърпяват това и схващат какво се случва. Вчера един от родителите ни изпрати по-дебело яке, тъй като прогнозата за времето е дъждовна.

Мога да кажа, че не срещнах нито един нападателен към мен човек. Всички бяха доста положителни и правя оценка това. Вчера един възрастен човек пристигна да ме попита дали съм украинка. Разказа ми, че познава страната и Киев, споделя по какъв начин е имал другарка украинка. Искаше да разбере дали това е някаква агитация, или в действителност имаме фашисти и нацисти. Дори той беше доброжелателен.

Даша: Не съм сигурна, само че бих споделила, че това са луди хора. Няма специфични думи, които да спрат един човек. Не мога да си показва човек, който не схваща живота и счита, че е обикновено да убива хора. Това е човек, който не почита живота, само че и живота на всички останали. Преди февруари се опитвахме да намерим такива думи, само че в този момент към този момент не ги търсим. Не знам по какъв начин мога да спра един подобен човек. Нямам отговор на този въпрос.

Даша: Ще прегърна мощно брачна половинка си, това е единственото, което желая и ще направя. Надявам се всички мои близки да са живи и здрави.

Фонд за подкрепяне на армията и изтъкване на противников точки, в случай че жител ги е забелязал.

Даша: Преди началото на войната имаше доста хора, които си закупиха оръжие. Във всеки град има доста младежи, които отидоха на фронта. Не ми споделят къде са, просто ги запитвам дали са добре и те ми дават отговор, че всичко е наред. Някои отидоха в постоянната войска. Имаме и организации от доброволци, които пазят кварталите на всеки град. Организирали са се сами и пазят другите здания. Последните дни се оказа, че има доста диверсанти, които се пробват да извършат разнообразни атентати. Заловиха човек с бомба в раницата си, който тъкмо излизал от бомбоубежището и считал да я остави в метрото в Киев. Тези отряди познават множеството съседи и по този начин се пазят. Тази конструкция се стреми да резервира дома и хората, които имат потребност от отбрана. Единственият метод да се разпознават такива хора е посредством езика. Диверсантите не могат да споделят украински думи и по този начин ги ревизират. Наскоро чух, че Киев е бил ударен и във въпросния квартал живее една другарка. Попитах я дали всичко е наред, а тя показа, че това не е нейната постройка, а прилежащата. Всички живеят на сирена, имаме онлайн приложение на електронното държавно управление и получаваме информация по кое време би трябвало да бъдем в укритията. Във всяка постройка има един чат, в който всеки комуникира и се пробва да помогне на останалите. Странно е, че преди войната може в никакъв случай да не сме си говорили, само че в този момент всеки се стреми да помогне с каквото може.

Даша: Със сигурност, когато всичко това завърши, ние ще се обединим, с цел да възстановим всичко. Нали знаете за мародерите? Сега няма такива. Един другар има кафене, само че сега същото работи като кухня и готви за възрастни хора.

Даша: Има една история, която може да не сте чували. Имаме едно малко градче Конотоп. Там има митове, че в миналото е имало магьосница, която е властвала. В интернет беше пуснато видео на танк, който се пробва да влезе в града. Един локален излиза пред танка и ги пита:

„ Какво вършиме хора? Не знаете ли, че тук има магьосница, в случай че влезете в града, на следващия ден няма да ви става! “

Видях още един туит, който гласеше „ Живеем в вълшебен времена, в Москва затварят McDonalds, а в Житомир имаме Starlink. “

Преди няколко дни помолихме Даша и нейните другари да изпратят фотоси от локациите, в които са сега. Хората в Киев не съумяха да изпратят фрагменти, тъй като непрекъснато са в бойна паника, по тази причина множеството фрагменти са от Харков. От основание за сигурност, медията няма да разгласява нейни фотоси, нито да разкрива местоположението ѝ. Последното усещане, с което завършваме това изявление е с чувството, че без значение какво ще се случи, положителните хора са повече и са тези, които вършат разликата.

Не зададохме въпроса по отношение на помощите и нямаме желание да го вършим. Даша, както и доста други, работят и се стремят да не бъдат в тежест на никого. Онези, които са помогнали, даже не приказват за пари и не се интересуват. Благодарни са за всичко, което са получили. Единственото, което им остава, е просто да чакат деня, когато могат да се приберат вкъщи, това е най-силното им предпочитание. Докато ние оставаме с вярата, че това ще се случи един ден и просто се надяваме да е скоро.