На 21-ви декември 1968 г., преди половин век, от космическия

На 21-ви декември 1968 година, преди половин век, от галактическия център Кенеди излетява свръхтежката ракета “Сатурн 5 ” с пилотирания галактически транспортен съд “Аполо 8 ”. Няколко дни по-късно, навръх Бъдни вечер, астронавтите Франк Борман, Джеймс Ловел и Уилям Андерс стават първите хора, които виждат със личните си очи противоположната страна на Луната. 

През идващите месеци НАСА наред организира задачите “Аполо 9 ” и “Аполо 10 ”, надлежно в околоземна и в окололунна орбита, при които астронавтите упражняват за идните кацания на лунната повърхнина. Следва историческият скок на Армстронг и Олдрин през юли 1969-та в границите на “Аполо 11 ”, безпроблемната следваща задача “Аполо 12 ” и разминалата се на косъм покруса с “Аполо 13 ”. А след още четири експедиции… всичко завършва. И по този начин е до ден сегашен. 

Фактът, че “Аполо ” не оставя стратегия, която да я наследи, е любопитна тематика за дъвкане в поп-културата. Особено креслива е групичката на недочелите и необразовани хора, които считат, че неналичието на модерни лунни кацания е директно разследване от огромна интрига, при която стратегия “Аполо ” е била фалшифицирана във кино студио. За благополучие тези хора са малцинство, изследване на Тренд по-рано тази година сподели, че “неверниците ” (да не се бърка понятието със “скептици ” – последователите на тайни теории нямат нищо общо с научния скептицизъм) в България възлизат едвам на 14%. Но пък за злощастие те са извънредно шумни и замърсяват общественото пространство с небивалиците си (знаете за резултата на Дънинг-Крюгер: невежият е прекомерно неграмотен, с цел да осъзнае своето незнание, освен това: той е горделив със своето незнание, парадира с него и отхвърля да се научи). 

На другия полюс са тези, които считат, че астронавтите на НАСА са били на Луната, само че са намерили “нещо ” (НЛО, извънземни?!) и ето за какво не вървят към този момент там. И двете групички (на отрицателите и на уфолозите) бъркат в изводите си – те просто не познават в елементи историята на галактическата стратегия. Все отново въпросът стои: за какво НАСА не изпраща задачи до Луната? Дори и да се съгласим, че изпращането на пилотирани кораби е мъчно и скъпо, това не оправдава неналичието на амбициозни безпилотни задачи. Къде е аналогът на сеизмологичната марсианска задача “ИнСайт ”, само че на Луната? Защо няма еднотонен луноход по сходство на пъплещия по Червената планета “Кюриосити ”?

Казано по-просто: за какво Запада напусна Луната и остави проучванията на естествения ни сателит в ръцете на китайците? Защо през днешния ден, когато означаваме 50-годишнината от “Аполо 8 ”, няма да има западен уред на противоположната страна на Луната, а китайски? Напомням на читателите, че през вчерашния ден, на 7-ми декември, китайската спускаема лунна задача “Чанг’e 4 ” с биологични обекти на борда, излетя сполучливо.

Ако би трябвало да сме обективни, не е като напълно да няма американски задачи до Луната и през днешния ден. В орбита от 2009-та година до сегашния миг работи  “Лунър Риконисънс Орбитър ”. През 2011-та година НАСА изпрати дребната задача “Граал ” за проучване на лунната гравитация, а през 2013-та – задача “Ладий ” за изследвания на лунната атмосфера и праховите условия. Но няма по какъв начин да не прави усещане, че тези задачи летят спорадично, а американската лунна стратегия е безредна. 

Причината, заради която Съединени американски щати през днешния ден са толкоз сполучливи в проучването на Марс, а не на Луната, е извънредно елементарна: за Червената планета има систематична и ясна стратегия с набелязани цели и периоди. За естествения ни сателит такава няма. 

Учените и управлението на НАСА са наясно какво желае да реализират на Марс. След като задача “Вайкинг ” през 70-те години изпрати спорни резултати дали на планетата има живот или не, откривателите стигнаха до вярното умозаключение: ние не познаваме добре локалните условия. Затова през 90-години и при започване на новото хилядолетие марсианската стратегия беше обединена към мотото “следвай водата ”: задачи като “Патфайндър ”, “Марс Глобъл Сървеър ”, “Марс Одисей ”, “Спирит и Опортюнити ” трябваше да открият дали на Марс е имало вода, къде е била тя и в какви количества. След като тези въпроси се изясниха, стартира идващият стадий (след 2005 г.): дали изискванията на Марс, когато е имало вода, са разрешавали развиването на живот. Мисии като “Марс Риконисънс Орбитър ”, “Феникс ” и “Кюриосити ” започнаха да се занимават точно с тази цел. Сега през 2018-та година, с кацането на “ИнСайт ”, ние леко се отклоняваме – отново се завръщаме към неотговорени въпроси от 70-те години, в тази ситуация, към сеизмологичните изследвания, които “Вайкинг ” не съумя да извърши сполучливо. През 2021-та година, когато ще кацне идващият марсоход на НАСА, прекосяваме към въпроса: откакто знаем сигурно, че Марс е бил топъл, че е имало вода и че всички условия за развиването на живот са били налице, дали в действителност е имало подобен живот? За по-нататъшно изясняване на загадките през втората половина на идващото десетилетие следва образуване на възвръщаема задача до Марс, за първото взимане на проби от повърхността, които да бъдат доставени за по-нататъшно проучване в лаборатории на Земята. Това най-после би трябвало да кулминира и в пилотирани задачи през 30-те или 40-те години. 

Подобен явен проект Китай има за Луната. Планът се извършва методично от 2007-ма година до ден сегашен. Тъй като китайците нямат предишен опит, те трябваше да наваксат. През 2007-ма година Китай изпращат за пръв път неестествен сателит към Луната – задача “Чанг’e 1 ”. През 2010-та повтарят достижението с втори орбитален уред – “Чанг’e 2 ”. Следващият стадий: лунно кацане, е сбъднат през 2013-та година – “Чанг’e 3 ”. През 2014-та е осъществен подготвителен двупосочен полет от Земята до Луната (само с обиколка към нея, без кацане на лунната повърхност). Следващата задача трябваше да лети през 2017-та година, само че заради повреда на тежкотоварната ракета бе отсрочена. Затова през 2018-та година продължаваме с “Чанг’e 4 ” и кацане на противоположната страна на Луната. Догодина или през по-следващата година следва полетът на “Чанг’e 5 ” с взимане на проби от грунта и доставката на тези проби на Земята. Следва градеж на свръхтежка ракета и пилотиран лунен полет.

НАСА не е наясно с това, което желае да прави на Луната. Ръководството на организацията, а и огромна част от учените, не са въобще сигурни дали си заслужава да се върви там. Не, не приказвам за профилирания отдел от лунни учени, които упорстват за систематична лунна стратегия. Но те не срещат цялостна поддръжка от останалата галактическа общественост. Всички сме наясно, че желаеме един ден човек да отиде на Марс и има от малко малко порядъчен консенсус за това. Имаме безспорен консенсус, че би трябвало да търсим живот на Марс. Но имаме ли консенсус, че би трябвало да отидем на Луната? Не бих споделил. Има прекалено много хора (и предходният президент Барак Обама е измежду тях), които считат, че няма потребност от нови лунни задачи под претекст, че “вече сме били там ”. Това несъгласие не е напълно без съображение в теоретичен смисъл. Мисиите “Аполо ”, въпреки и да е минал половин век от тяхното осъществяване, не престават да създават научна продукция и изявления. Все още има контейнери с неотворени лунни скали, които чакат да бъдат разопаковани и подложени на разбор със модерна научна инсталация. В научната сфера страницата на “Аполо ” към момента не е затворена. 

Дори и да бъдат обновени задачите до Луната, какво ще се прави там? Отново въпрос, който няма безапелационен отговор. Единственото, което се приема за ясно е, че в случай че човек отиде още веднъж на Луната, наличието му би трябвало да е трайно. Но кому е нужно? Идеята е да се направи лунна база, само че за какво? Какво желаеме да реализираме? Днес има Международна галактическа станция, добре, хубаво, само че се надигат гласове, че научната продукция на борда й не е въобще висока (водещи измежду критиците са професорът и Нобелов лауреат Стивън Уайнбърг и физикът Робърт Парк). Понеже би трябвало да има ясна цел, такава американците се пробват да зададат понастоящем по отношение на новия план за орбитална окололунна станция, който ще бъде подхванат взаимно с Русия и Европейската галактическа организация. Идеята (уж) е станцията да не бъде просто станция, а “врата ” или “порта ” (на англ. gateway) към Марс. Няма потребност да наблягам, че това не се посреща с огромно вдъхновение от доста авторитетни галактически запалянковци. Президентът на Марсианско Общество, доктор Робърт Зубрин, ясно и изрично сподели, че концепцията за окололунна станция е “следващата огромна стъпка към плаващите пясъци ” и попита: “ако в действителност искаш да пратиш хора към Луната и Марс, би ли пренасочил част от парите за окололунна станция на пътя им? Не би ”. Зубрин е прав, както и доста други скептици, които са на мнение, че окололунната станция ще се трансформира във фокус на космонавтиката и ще отнеме от средствата за по-смислени планове. Прочие, същите гласове се чуват и по адрес на Международната галактическа станция – мнозина считат, че тя е главната причина да сме зациклили в околоземна орбита – просто лишава прекалено много запаси.

Няма явен консенсус и за роботизирана стратегия на Луната. Какво биха търсили възможни луноходи и стационарни спускаеми апарати? Луната просто не е толкоз забавна спрямо Марс – на нея евентуално няма микробиален живот и е доста допустимо да е нямало подобен и в предишното. Затова главната цел, която се приписва на роботизираните лунни задачи, е да “подготвят почвата ” за пилотирани такива. Съвременната американска лунна задача “Лунър Риконисънс Орбитър ” беше плод на програмата на Буш, която трябваше да осъществя плана “Съзвездие ” за пилотирани задачи до Луната. Този план бе пратен в кошчето, когато Обама пристигна на власт и най-после остана единствено “Лунър Риконисънс Орбитър ”. След като Обама си отиде, а дружно с него и плановете за скучни разходки до метеорити, пристигна Тръмп и отново се заприказва за “предшестваща роботизирана стратегия ”. Сами виждате, че със промяната на президентите се сменят и техните проекти. Републиканците обичайно приказват за задачи до Луната като подготовка за задачи до Марс, а демократите – за задачи до Марс, без да се стопираме на Луната. Разломът сред политиците по отношение на това какво да вършим с Луната е директно отражение на разлома сред елементарните представители на обществото – хубаво, желаеме да отидем на Марс (тук множеството сме съгласни), само че би трябвало ли ни Луната или не? 

Нищо сходно не се случва с Китай – локалните управляващи и учените са наясно какво желаят и извършват методично проекта си. Тук би трябвало да признаем, че за разлика от дългогодишните отлагания, присъщи за Запада, китайците организират задачите си в точния момент или с най-много една-две години закъснение. Те следват начертания график точка по точка. Изпълняват се безусловно всички стъпки: орбита към Луната, роботизирано кацане на Луната, след това кацане на противоположната страна, взимане на проби от Луната, градеж на тежкотоварна ракета и орбитална станция, градеж на свръхтежка ракета и пилотирани задачи до Луната. Няма нищо неразбираемо, няма съмнение, няма промяна на една политика с друга. Китай извършват лунната си стратегия безусловно както Съединени американски щати извършват марсианската си многостъпкова стратегия: следвай водата, търси следи от живот, търси живот и т.н. 

До известна степен НАСА е жертва на личния си триумф от 60-те и 70-те години. Нищо по-малко от “Аполо ” не е задоволително, а нещата, които са по-големи, са прекомерно сложни (или в случай че не сложни, то най-малко са скъпи). Лошото е, че с неналичието на запаси да извършва огромните цели и с отхвърли си да извършва скромните, Запада на практика е абдикирал от Луната. А това е политика, от което занапред следва да пострадаме. Ако западняците (сред които към този момент се числим и ние) разискват дали въобще имаме права над Луната и дали е етично обосновано да я колонизираме, азиатците нямат сходни угризения. Индийците към този момент пратиха през 2008-ма година сонда със знамето си в полярните области на Луната – които са и най-интересни от научна позиция заради съществуването на вода. Сякаш територията към този момент е маркирана: тук сме били, това място е наше. Не се и колебая, че китайците също осъзнават стратегическото значение на Луната. 

Все още не е късно за превръщане на курса.