Българската история с Румен Петков: Битката при Ахелой – триумфът на Симеон Велики
На 20 август 917 година на крайбрежията на река Ахелой се разиграва едно от най-епичните сражения в средновековната история на Европа. В тази грандиозна борба българският реализира блестяща победа над могъщата византийска войска, затвърждавайки статута на България като водеща мощ на Балканите.
Тези исторически обстоятелства се преглеждат в книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “ , написана от историка. В нея писателят Румен Петков разкрива забавни събития от този интервал.
В книгата може да се запознаете по какъв начин борбата при Ахелой е освен връх в политическото и военно господство на България, само че и знак на устрема на Симеон за владичество над Византия и за обединяване на българския народ под един всесилен царски жезъл. Тази борба остава в историята като един от най-славните моменти на средновековната българска страна.
Тази година на 20 август се навършват 1107 година от борбата при Ахелой – известна като най-грандиозното стълкновение за цялото европейско Средновековие.
Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:
„ През 917 година Симеон приготвя нова война против Византия. Най-напред той се обръща към своите североизточни съседи и съдружници — печенегите, които в Х век живеят сред Дунав и Днестър. Целта му е да притегли на своя страна и други нации срещу Византия. Симеон даже предлага да сроди българите и печенеги в един народ. Но макар старанието Симеон не реализира задачата си, тъй като византийското злато и дарове се ценели доста по-високо, в сравнение с голите обещания на българския цар.
Затова Симеон стартира интензивно да се готви за независима война. За да се подсигури от вероятно нахлуване на новите съдружници на Византия — африканските араби, които биха могли да атакуван България, като дойдат със своята флота в двете най-важни византийски бази — Солун и Драч, той изпраща български елементи към тия два града.
Като разбрала желанията на Симеон Августа Зоя дружно със своите съуправители привиква общ съвет задачата, на който е да се реши по какъв начин да спрат завоевателните желания на българския цар. Всички единомислещо се изричат в интерес на войната и че Симеон би трябвало да се накаже за неговото надменност и горделивост за неговите завоевателни и властолюбиви желания. За реализиране на задачите се акцентират следните преимущества – да се възползуват от това, че българските войски са пръснати в разнообразни направления по полуострова. Второ, в случай че се извърнат към остарялата политическа тактичност на византийските императори, а точно да отвлекат вниманието на Симеон още и с повдигането срещу българите на близките нации, които по едно и също време да атакуван дружно с ромейските войски българската страна от всички страни.
За осъществяването на тоя проект са взети следните предварителни ограничения. За да се подсигури империята откъм източните граници, стартират договаряния за мир и за обмяна на пленници с багдадския халиф; това дало опция на всички войски, които тогава се намирали в Мала Азия, да се трансферират в Европа; извикани са на помощ и арменците. От север като най оправдано било България да бъде нападната от печенегите. За скрояването на този проект в Константинопол дошъл и херсонският пълководец Иван Вогас, който съгласно хронистите самичък предлага на Зоините управници да подписа съюз с печенегите, при изискване, че бъде повдигнат в ранг патриций.
За малко време Вогас извършил поетите задължения. Явил се при Зоя да уточнят датата на която византийската флота ще прекара печенегите през Дунав с цел да нахълтат в Североизточна България и стартират да водят война против Симеон. Драчкия пълководец Лъв Рабдух също съумял с дарове да убеди сръбския княз Петър Гойникович, да напудне България. След тази усилена дипломация против царството на Симеон, съглашенските войски влизат в деяние.
Събраните в Цариград византийски войски правят церемониален молебен Дворцовият протопоп Константин Кефало дружно с Константин Валериас изнасят дървения кръст на които е бил разпънат Христос и всички пълководци и бойци дават клетва, че ще умрат един за различен. За да се насърчи бойният дух авансово са раздадени заплатите. Последвало тържествено изпращане от жителите на столицата и потеглили под основното командване на магистъра Лъв Фока, се насочат право на север по най-източния път към българските граници. Едновременно с тях излиза от Босфора в Черно море и византийската флота под командването на патриция и друнгария /адмирал/ Роман Лакапин, на който е предоставено, откакто дойде при устието на Дунав и прекара печенегите през реката, да се яви за поддръжка на Лъв Фока.
Щом разбрал за всичко, каквото ставало и се готвело в Цариград, Симеон взема решение да събере войските и да удари ромеите с цялата си мощ. На 20 август 917 година двете армии се срещат при река Ахелой. Под управлението на сина на Никифор Лъв Фока ромеите вземат решение да влязат в генерално стълкновение на Анхиалското поле и първи стартират военните дейности. Още в първите минути ромеите подхващат атака по десния си фланг и изтласкват българското ляво крило и част от центъра. Симеон въпреки и рано включва в борбата своя конен запас, прикрит в горите на хълма Биберна край дн.с. Каблешково.
Българското ляво крило се прегрупира и контраатакува разтеглените редици на ромеите. С мощен зов на цялата българска войска Симеон персонално повежда войските в сражението. Ромейте виждат числеността, изпадат в суматоха и побягват към Анхиало, стартират всеобщо оттегляне на което бойците се стъпкват един различен, а тези които са достигнати, нямало прошка. Симеоновата войска посича 60 000 ромей. Главнокомандуващият Лъв Фока колкото да съумява да избяга в Месемврия, само че другите пълководци са избити. Византийският историк от края на Х век Лъв Дякон, който посетил мястото на сражението, разказва:
„ Кръвопролитието е такова огромно каквото от епохи не е бивало. И през днешния ден може да се видят към Анхиал купища от кости на позорно изкланата тогава бягаща ромейска армия. “
С това проваляне Симеон разстройва всички проекти и планове на византийските пълководци. Роман Лакапин не можал да извърши задачата на своята експедиция. Когато той дошъл с флотата при устието на Дунав, където Иван Вогас го чака дружно с печенегите, идва и известието за провалянето на ромеите при Ахелой. Възниква спор, печенегите схващат, че ще бъдат изправени против победилата българска войска.
Искат гаранции, само че като виждат, че има неразбирателството сред предводителите си, възмутени се връщат по земите си. Роман е заставен да се върне с цялостна неудача в Константинопол. Също по този начин и сръбския княз Петър се отхвърля от обещанията си пред драчкия пълководец тъй като е имал до себе си предания на Симеон държател на Захумлие княз Михаил Вишевич, който не се забавил да запознае българския цар за проектите на Петър с Ромейското държавно управление.
Маджарите схващат, че остават сами и акцентират като причина, че са съдружници и на крал Арнулф и са заети с работите на Западна Европа.
След провалянето на византийците при Ахелой Симеон изпраща една част от армията си да преследва разрушения противник, а самичък се завръща в Преслав. Българската армия, без да среща опозиция, бързо се доближава към Константинопол. Византийските управници, като мислели, че Симеон самичък идва към столицата, вземат решение още един път да опитат силите си и да дадат финален отпор. Лъв Фока изискал още веднъж да му се даде късмет да задържи българите и като събира остатъците от армията си, дружно с други воеводи се изправил за борба при с. Катасирти, покрай самия Цариград. Българите обаче поемат самодейността и в едно нощно стълкновение, още веднъж обръщат византийците в бяг. В Катасиртската борба умират и последните военни сили на Византия. Пътят към Цариград е отворен. Обаче Симеон не потегля за там, тъй като чака изхода на сръбската развръзка, която вървяла по едно и също време с придвижването на българската армия към Константинопол.
Симеон, сърдит от постъпката на княз Петър, незабавно след Ахелойската победа взема решение да се разправи със сръбския княз за неговата преднамерена измяна. След завръщането си в Преслав той изпраща армия в Сърбия под камандването на двама свои воеводи Теодор Сигрица и Мармаис. Задачата им е да работят не толкоз с оръжие, колкото с ловкост. За задачата те влизат в договаряния с Петър и го твърдят, че няма да го убият, в случай че се яви на персонална среща с тях. Когато Петър идва, българите го хващат и окован във вериги го откарват в България, където умира в тюрма. Тогава на сръбския трон е подложен Павле Бранович, който българите водят със себе си. Това е индивидът който след ослепяването на татко му Бран от Петър е избягал в България да търси закрилата на Симеон.
По този метод Симеон най-сетне постигнал задачата си, в Сърбия е възобновено въздействието на българския цар. След тия триумфи Симеон поискал да пожъне плодовете на своите победи. Като съзнавал силата и надмощието си над империята, Симеон не се задоволявал с един успех на успеха, която му докара популярност, като победител на Византия. Убеден, че провалянето на ромеите е станало за владичество му над ромейския народ, той в писмото си до Константинопол намерено и високомерно изявил своите искания върху императорския трон и изискал, византийските управляващи и народ да го признаят за собствен император. В противоположен случай заплашил, че като нахълта още веднъж с армия в рамките на империята и като унищожи всичко по пътя си с огън и меч и ще настъпи и към самия Константинопол и като го превземе, самичък ще се прогласи за цар и самовластник ромейски.
За да не бъде високомерен Константинопол, императорът подписва контракт, като се съгласява с всички претенции. От този миг Симеон стартира да се титулува „ Василевс на българи и ромеи ”.
Военните неуспехи провокират поредна смяна на ръководството в Константинопол. През 919 година умният и деятелен друнгарий на флотата Роман Лакапин не се забавя да се възползва от неустойчивото състояние на централната власт, с цел да направи прелом. Той благодарение на възпитателя на младия император и на своите последователи през март 919 година е въведен в двореца. Първата му работа е да смъкна Зоя Карбонопсина като регент, която незабавно изпраща в манастир. След което изгонва нейните последователи от двореца, с цел да отстрани въздействието им върху държавната политика. Месец по късно, през април същата година, той дами дребния Константин за щерка си Елена Лакапина, а себе си през декември 920 година афишира за василеопатор и взема ръководството на империята в ръцете си.
Лишен от опцията да заеме византийския престол с дипломатически средства, ядосаният Симеон възобновява военните дейности, с цел да наложи волята си. Между 920 и 922 година България ускорява натиска си върху Византия, воювайки на запад през Тесалия до Коринтския провлак и на изток в Тракия. Българските войски доближават Дарданелите и се трансферират в Азия, където обсаждат град Лампсак. През 921 г завладяват Адрианопол и още веднъж се разполагат пред Константинопол, с цел да упорстват за отстраняването на Роман.
Докато чакат отговор българите атакуват ромеите пред самия дворцов комплекс в местността „ Извора “ /Порта Пиги или Празничните врата/, опожаряват Златния рог и завладяват Виза. Ромеите протакат договарянията и се пробват да настроят сърбите против България. Симеон научава за това и със мълниеносен поход превзема Сърбия. Преселва жителите на по-големите градове навътре в България, с цел да резервира контрола си над тях. Павле Бранович е сменен от някогашния емигрант в Константинопол Захария Прибиславлевич.
Решен да превземе Константинопол Симеон възнамерява огромна акция и през 922 година изпраща пратеници в Египет при фатимидския халиф Абдулах ал-Махди Билах с молба флотът да му окаже помощ. Халифът е податлив на съглашение и изпраща свои пратеници в България, само че те са хванати от ромеите в Калабрия. Роман предлага на Абдулах мир, като му изпраща великодушни блага и по този метод предотвратява съюза с България.
През лятото на 924 година Симеон въпреки всичко се явява пред Константинопол с искане за среща с патриарха и императора. На 9 септември 924 година той договаря с Роман Лакапин на Златния рог и договаря мир, съгласно който Византия още веднъж стартира да заплаща налог на България, само че си връща някои градове на Черноморския бряг.
Междувременно в Сърбия Захария Прибиславлевич, подстрекаван от ромеите, подвига протест против Симеон. Той е подкрепян от недоволните на непрекъснатите войни против Византия преселени българи. Симеон още веднъж изпраща Теодор Сигрица и Мармаис, само че този път те претърпяват проваляне и са обезглавени, което принуждава българския държател да подписа помирение с Византия и да се концентрира върху сръбския протест. През 924 година той изпраща нова войска, водена от Часлав Клонимирович, който съумява да прогони Захария в Хърватия. След този триумф сръбската аристокрация е поканена в България, с цел да признае верността си към новия княз, само че вместо това са избити и Симеон анексира Сръбското княжество.
След гибелта на патриарх Николай Мистик през 925 година, Симеон реализира дипломатически контакти с папа Йоан X. Като резултат от тях Българската архиепископия се издига до статута на патриаршия, а за купа на българския държател е приета „ император на ромеите “.
През 926 година войските на Симеон, водени от Алогоботур атакуват византийския съдружник Хърватия, само че са разгромени от армията на крал Томислав в борбата при Босненските планини. Въпреки триумфа си, Томислав търси съглашение с България и с посредничеството на папския легат Мадалберт е подписан мир и е възобновено довоенното състояние, само че хърватите се отхвърлят от съюза с ромеите. В последните месеци от живота си Симеон се приготвя за нов поход към Константинопол, макар обезверените молби за мир на Роман Лакапин. Симеон I умира на 27 май 927 година от сърдечен удар в своя замък в Преслав.
При ръководството на Симеон Средновековна България доближава своя културен подем и се трансформира в нравствен център на Славянска Европа. В това отношение Симеон продължава политиката на своя татко Борис за одобряване и разпространение на българската просвета и привличане на учени и писатели в страната. В Преславската и Охридската книжовна школа се концентрира книжовната активност, основава се нова писменост – кирилицата. Учениците на Кирил и Методий, измежду които Климент Охридски, Наум Преславски и Константин Преславски, не престават просветителската си работа в страната, превеждат християнски текстове като Библията, книгите на Йоан Златоуст, Василий Велики, Кирил Александрийски, Григорий Богослов, Атанасий Велики и историческите летописи на Йоан Малала и Георги Амартол и други
Симеоновият Златен век е обвързван и със основаването на истински богословски и всемирски творби. Сред тях са „ Шестоднев “ на Йоан Екзарх, „ Азбучна молитва “ и „ Проглас към Евангелието “ на Константин Преславски, „ За буквите “ на Черноризец Храбър.
Симеон трансформира новата българска столица Преслав в набожен и културен център, предопределен по-скоро за владетелска резиденция, в сравнение с за военна цитадела. Със своите повече от двадесет кръстокуполни църкви и многочислени манастири, с внушителния си царски замък и Златната /Кръгла/ черква, Преслав е най-красивата столица в Европа и показва величието на българската страна. “
Очаквайте идната неделя още исторически обстоятелства, свързани с българската история, показани от доктор Румен Петков.
Българската история с Румен Петков: Непобедимият Цар Симеон I Велики, раздрусал Византия
