Излезе от печат "Българската литература през XXI век" на Милена Кирова
На 20 април, четвъртък, от 18 часа в пространството за просвета " Casa Libri " (София, ул. " Цар Асен " 64) ще се състои премиерата на " Българската литература през XXI век (2000 - 2020). Част 1 ", заяви издателство " Колибри ".
Изследването на проф. Милена Кирова, за което ще бъде показано от проф. Амелия Личева и доцент Елка Трайкова. По думите на авторката, въпреки книгата да е написана с упоритостта да бъде литературна история, тя ще се прочете като рецензия, тъй като нейното през вчерашния ден към момента е през днешния ден.
Проф. Милена Кирова е учител в Софийския университет - началник е на катедрата по българска литература от 2003 година до 2011 година и от 2015 година насам. В продължение на 22 години е наблюдаващ за нови книги на вестник " Култура ".
Кирова е създател на 15 книги, измежду които са монографиите " Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература " (1995), " Йордан Йовков. Митове и митология " (2001), " Проблематичният натурализъм " (2002) и " Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на обрисуване в Стария завет " (2005), " Литературният канон. Предизвикателства " (2009).
Носителка е на разнообразни награди, измежду които са Националната премия за литературна рецензия на името на Иван Радославов и Иван Мешеков (2011), Националната премия за хуманитаристика " Хр. Г. Данов " за 2011 и за 2006 година, премията за литературна история и рецензия на СУ (2003), премията за достижения в региона на литературната история на Великотърновския университет (2002) и други
" Дневник " разгласява фрагмент от " Българската литература през XXI век (2000 - 2020). Част 1 ", възложен от издателство " Колибри ".
Докога не престават 90-те години? Дългият двайсети век
Българската литература през XXI век (2000 - 2020) - част 1С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Дори единствено до този миг - с къс отстъп от две десетилетия, за 90-те години на ХХ век е написано към този момент доста. Най-лесното пояснение се съдържа в неоспоримия факт, че става въпрос за исторически значим, повратен във всяко отношение интервал. Но има и други аргументи, които ще стават все по-видими във времето напред.
Една от тях, директно обвързвана със спецификата на литературноисторическото проучване, се крие в това, че българската литература от края на ХХ век се оказа към момента обозрима, подвластна на критическо наблюдаване, което би могло да я подреди допълнително или по-малко безапелационна типология. Съвсем друга наподобява обстановката с първите две десетилетия на XXI век, и тази разлика се ускорява с всяка година. Бъдещето на литературноисторическия план наподобява обременено с чувството за неспособност да се обхване и систематизира в от малко малко безапелационен ред към този момент необгледимият безпорядък на днешната литературна продукция - същинска лавина от имена на пишещи хора и книги, появили се в знайни и незнайни издателства; втора вълна образуват безбройните изявления в уеб сайтове, блогове и онлайн издания. Това прави на практика невъзможна задачата да се опознае всичко това, което може да бъде наречено българска литература от първите две десетилетия на XXI век.
Никой до момента не се е справил с тази задача, защото липсва онази здравословна отдалеченост, която е привилегия на историческото разсъждение; липсва консенсусна ретроспекция, която ще подреди полезностите и ще отсее явленията в сходство с корективите на това, което се е оказало продуктивно начало на нови феномени. Не разполагаме с механизми, които биха ни помогнали да предвидим какви ще бъдат целите на българската литература след 100, петдесет, та даже единствено след двайсет години.
Затова всеки опит да се напише история на сегашното, е малко безразсъден. Ако можехме да бъдем най-малко ненапълно сигурни, че " европеизацията " и " модернизацията " на българската литература ще устоят на всички (главоломно прииждащи) промени в десетилетията до края на XXI век, писането на история с дребен темпорален отстъп щеше да бъде доста по-лесно и несъмнено. Само че не сме сигурни, освен това повече от всеки път до момента. Да не приказваме въобще за тези подозрения, които гравитират към алтернативата дали/доколко/как въобще ще се чете в бъдеще време.
Колекция „ Георги Господинов “С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
И въпреки всичко разполагаме с десетина, освен това положителни критически книги, издадени през последните седем-осем години. Самата им наличност опровергава по този начин обичаното популистко изказване, че през днешния ден нямаме рецензия, още повече пък положителни критици. Изброявам книгите, които аз самата познавам, без това да значи, че не съм изпуснала други, сходни на тях. Всички те се занимават с българската литература от началото на XXI век; всички те се стараят (естествено, че в друга степен и по друг начин) да прочетат, обобщят и от време на време да типологизират феномени и процеси от някакъв по-кратък интервал в границите на двете минали десетилетия. Вярно е, че са писани с критически доста повече, в сравнение с с исторически прицел, защото са израснали от критическата процедура на своите създатели.
Мисия Лондон С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Докато четях тези книги една след друга, си дадох сметка за един любопитен резултат. Можем да приемем като естествен обстоятелството, че оценките на едни и същи феномени са разнообразни в оптиката на тези критици, единствено че в нашия случай се разграничават, нерядко в смайващо радикална степен, и " описите " от създатели, с които се занимава всеки критик. Ако не знаеш авансово, че всички пишат за една и съща литература, основана едновременно, можеш да останеш с чувството, че се разисква продукцията на няколко разнообразни страни или на една страна, само че по друго време.
Макар че наподобява чудноват, този резултат е законосъобразен, защото се поражда от неналичието на историческа отдалеченост, на групова ретроспектива.
Днес, в година 2022, към момента не знаем по какъв начин ще бъде центрирана историческата вероятност на " българската литература през XXI век ". Можем обаче да си създадем опит с един предполагаем план на литературата в бъдеще време, което е извело на напред във времето националистичните полезности, изразени в обичайната реалистична изразност и известен умствен режим. Къде отива тогава Георги Господинов с всичките му европейски награди?
Възвишение (меки корици)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Дори " Възвишение " се оказва застрашен, стига да има аудитория, която би прочела романа, вместо да гледа кино лентата, изработен по него. И тъкмо по този начин както бай Ганьо става известна фигура-обобщение на българския темперамент по време на войните от началото на ХХ век, току-виж героите на " Мисия Лондон " се окажат предходници на вид държание, който няма да наподобява неприветлив в очите на нашите правнуци от края на XXI век.
Целта, която съм си сложила в тази глава, е доста по-лесна и обгледима от всичко, което споделих дотук. Занимава ме въпросът по какъв начин да мислим " 90-те ": като темпорално дословен факт или като метафора на една констелация от феномени и процеси, развили се скоро след огромните политически земетресения и промяната на политическия режим през 1989 година.
В търсене на отговор ще проследя ориста на тези три феномени, които се оказаха изключително представителни за измененията, настъпили в развиването на българската литература от края на предходния век: експлоадирането на закъснелия постмодернизъм; пробива на литературата, основана от дами по разпознаваемо " женски " начин; всеобщия интерес към тъмните страни на публичната реалност (иначе казано, разцвета на " вулгарното " четиво). По този метод ще се проблематизират и границите на интервала, в който българската литература на ХХ става литература на XXI век. Ще предложа също по този начин да използваме термин, пригоден от по-голямата и известна метафора - дългите деветдесет на XX век.
1. Постмодернизмът
Постмодернизмът, който към този момент попадна във фокуса на няколко критически книги, по този начин ефектно се вмести в митологемата за краевековно събитие, че си остана вечно там като маркер на пропастта сред две столетия, като заричане за безконечна граница сред " безвремието " на остарелия и свободата на новия свят. Ако надмогнем обаче съблазните на красивите изречения, можем да проследим какво тъкмо се случва с неговите най-типични представители, вървейки по стъпките на техните книги, оповестени през първите години на XXI век.
Етимологики (1996-2016)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Започвам с " момчетата от Четворката ", защото дават лице на първото потомство, декларирало групова подготвеност да бъде въображаемо в рамката на постмодерния прелом от 90-те години. Може би най-трайно обвързван с неговата лирика ще остане Пл. Дойнов. След две стихосбирки в края на предходния, той издава и трета още в първата година на новия век - " Истински истории. Стихотворения по действителни случаи " (2000). " Истински " не значи прелом към някакъв тип реализъм; постмодерна е самата концепция да се разпадне Историята на голям брой дребни, частни истории като опция на огромния разказ. Книгата държи на въоръжение целия боеприпас на постмодерно изкованата поетика от 90-те, тя събира истории от квартал Факултета до времето на цар Самуил, помирява дребната цветарка с Багряна, Иван Цанев с Киро от Владая...
Три години по-късно се появява стихосбирката " Кафепоеми " (2003). Постмодерният подтик наподобява ненапълно обуздан или най-малко овладян от концепцията да се направи цялостна поетическа книга. ( " Ний всички сме деца на младия Славейков ", споделя Бойко Пенчев, единственият, който ще изостави литературното творчество, само че не и литературното мислене, възпитано от постмодерния филантропичен дискурс.)
След като към този момент цитирах Б. Пенчев, ще загатна и неговата втора стихосбирка, " Слизане в Египет " (2000), въпреки че тя явно е писана през 90-те години и в цялостна степен показва духа и буквата на краевековния постмодернизъм. Йордан Ефтимов също по този начин показва лоялност към духа на 90-те в първите години на новия век. През 2001 година е оповестена стихосбирката " Опера нигра ". Начинът на нейното показване ясно демонстрира, че постмодерната концепция в оня миг е към момента витална и авторитетна в общественото пространство.
Сърцевина. ФрагментиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Става въпрос за общ карнавален пърформанс с Тома Марков, създател на нова стихосбирка по същото време. Ефтимов удостоверява своето образование в протест против поетичната процедура на обичайния модернизъм, само че дружно с това усещаме неговата изтощена пристрастеност по игрова деструкция и потребността от " здрави " начала на един по-дълготраен екзистенциален план. Другите постмодернисти от неговото потомство усещат незабавно и дефинират тази смяна: " началото на една лишена от носталгия разлъка с умните игривости на постмодернизма, разлъка с детството ", споделя Пл. Антов, " прелом от радостната пъстрота на географията към сивия растер на топографията ", прибавя Б. Пенчев.
Наистина идната стихосбирка на Йордан Ефтимов " Жена ми постоянно споделя " (2005) показва тези трендове: тя е написана с поетически минимализъм, който не може да бъде приютен в дома на 90-те. И въпреки всичко, и въпреки всичко младостта на поколението не желае да си отиде напълно, книгата като че ли има по едно и също време две разнообразни лица. В нейния край има раздел, наименуван " Стихотворение, невключено в предишни книги, на което мястото му не е и тук " ; в него се разполага едно-единствено, само че по тази причина пък какво стихотворение: цели 250 стиха.
В него виждаме непокътната, нередактирана физиономията на момчето стихотворец от края на предходния век. Засиленият интерес към " незначителното " и тривиалното, който характеризира останалата част на сбирката, също има корени в протеста против огромните разкази, против патоса на Единствената история.
Превъртане на световетеС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Г. Господинов издава една (последна въобще до днес) стихосбирка, която се движи в следите на 90-те, без да показва техния изострен политически възторг - " Писма до Гаустин " (2003). Финалното място на тази книга подсказва една любопитна наклонност: в случай че си се родил стихотворец в лоното на постмодерните увлечения, мъчно успяваш да се измъкнеш от тях и отново да останеш стихотворец.
Начините, най-малко през първите години на новия век, наподобяват два: спираш да пишеш лирика (поне за известно време) или намираш леговище в прегръдките на друг род. Развитието на Г. Господинов е показателно в тази посока. Още през 2001 година, в първия алманах с разкази " И други истории ", се появява неговият белетристичен двойник, неговото мислено аз - Гаустин. В тази ранна прозаичност се усещат недвусмислени реминисценции от 90-те, въпреки всичко улегнали откъм безредици и обществени провокации.
Модернизмът като исторически факт остава с пристрастието към Св. Минков и диаболизма на междувоенното време. Набъбват претекстовете за глухотата и слепотата като метафори на особеното знание; те ще останат и отсега нататък, ще се възпроизвеждат все по-силно в романите от двете нови десетилетия. Белетристът Господинов като че ли написа една и съща книга, прехвърляйки облици, претекстове, проблеми от текст в текст.
Жанрова трансформация претърпяват и създатели от първото потомство постмодернисти, родени през 50-те години на ХХ век. Златомир Златанов, доайен на постмодерната концепция с херметични, метафорично претрупани стихове още при започване на 80-те, и през цялото последващо десетилетие написа лирика, която не може да бъде наречена другояче с изключение на постмодерна.
В началото на новия век обаче превключва на прозаичност: романи и журналистика (три книги с есета сред 2002 и 2019 г.). Първият му разказ, " Пола ", излиза през 2001 година, а вторият, " Лаканиански мрежи ", самозаявил се като блогороман, през 2005 година И в двата случая става въпрос за умишлено усложнена до смислова неяснота (може би като жест на опозиция против цъфтящата чалга просвета на Прехода) некомуникативна прозаичност.
Демонстративно изпъква въздействието на постструктуралистичната философия и психоанализа: Дерида, Бодрияр, Лакан... Много съм любопитна да схвана дали тази елитарно херметична прозаичност ще дочака миг на възобновление измежду някаква аудитория в по-близкото или в по-далечното бъдеще.
Развитието на Ани Илков, Баща и идол за постмодерното потомство на 90-те, демонстрира ясно, че 10 години са стигнали, с цел да създадем своята закъсняла крачка в развиването на европейския модернизъм. В рамката на личното си развиване, почнало в края на 80-те, Илков изчерпва краевековната парадигма и при започване на новия век към този момент подхваща поредност от прощални жестове, като приготвя две антологии. Първата от тях излиза през 2004 година, " МалАзиЯ на Душата " ; тя ни връща към времето на " младия Славейков " и на неговите литературни внуци. В явен жест на идентификация с Яворов, Илков развързва композицията на своите остарели стихосбирки и подрежда напълно нова книга - авторска имитация на историческата визия за неговото наличие в българската литература.
Антологиите въобще стават особено събитие измежду създателите, почнали да разгласяват през 80-те години - постмодерни или " просто " поети. Началото слага Едвин Сугарев с " Вълча памет " (2000) и " Гибелни думи " (2003); следват Мирела Иванова с " Еклектики " (2002), Зл. Златанов с " Хетерографии " (2003), Ани Илков с две книги (втората е " Събрано " от 2011 г.), Б. Ламбовски с " Бране на думи " (2004), Г. Господинов с " Балади и разпади " и Г. Рупчев посмъртно с " Инстинкт за непригодност " (2007), Илко Димитров с " Бяло " и М. Николчина с " Градът на амазонките " през 2008 година и така нататък
Страстта по авторски антологии по принцип крие напредничав, в това число постмодерен заряд, тъй като блика от индивидуалистичната религия в свещеното право на всеки създател да съгради своя облик в културната памет, да моделира бъдещето на личната си рецепция.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Изследването на проф. Милена Кирова, за което ще бъде показано от проф. Амелия Личева и доцент Елка Трайкова. По думите на авторката, въпреки книгата да е написана с упоритостта да бъде литературна история, тя ще се прочете като рецензия, тъй като нейното през вчерашния ден към момента е през днешния ден.
Проф. Милена Кирова е учител в Софийския университет - началник е на катедрата по българска литература от 2003 година до 2011 година и от 2015 година насам. В продължение на 22 години е наблюдаващ за нови книги на вестник " Култура ".
Кирова е създател на 15 книги, измежду които са монографиите " Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература " (1995), " Йордан Йовков. Митове и митология " (2001), " Проблематичният натурализъм " (2002) и " Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на обрисуване в Стария завет " (2005), " Литературният канон. Предизвикателства " (2009).
Носителка е на разнообразни награди, измежду които са Националната премия за литературна рецензия на името на Иван Радославов и Иван Мешеков (2011), Националната премия за хуманитаристика " Хр. Г. Данов " за 2011 и за 2006 година, премията за литературна история и рецензия на СУ (2003), премията за достижения в региона на литературната история на Великотърновския университет (2002) и други
" Дневник " разгласява фрагмент от " Българската литература през XXI век (2000 - 2020). Част 1 ", възложен от издателство " Колибри ".
Докога не престават 90-те години? Дългият двайсети век
Дори единствено до този миг - с къс отстъп от две десетилетия, за 90-те години на ХХ век е написано към този момент доста. Най-лесното пояснение се съдържа в неоспоримия факт, че става въпрос за исторически значим, повратен във всяко отношение интервал. Но има и други аргументи, които ще стават все по-видими във времето напред.
Една от тях, директно обвързвана със спецификата на литературноисторическото проучване, се крие в това, че българската литература от края на ХХ век се оказа към момента обозрима, подвластна на критическо наблюдаване, което би могло да я подреди допълнително или по-малко безапелационна типология. Съвсем друга наподобява обстановката с първите две десетилетия на XXI век, и тази разлика се ускорява с всяка година. Бъдещето на литературноисторическия план наподобява обременено с чувството за неспособност да се обхване и систематизира в от малко малко безапелационен ред към този момент необгледимият безпорядък на днешната литературна продукция - същинска лавина от имена на пишещи хора и книги, появили се в знайни и незнайни издателства; втора вълна образуват безбройните изявления в уеб сайтове, блогове и онлайн издания. Това прави на практика невъзможна задачата да се опознае всичко това, което може да бъде наречено българска литература от първите две десетилетия на XXI век.
Никой до момента не се е справил с тази задача, защото липсва онази здравословна отдалеченост, която е привилегия на историческото разсъждение; липсва консенсусна ретроспекция, която ще подреди полезностите и ще отсее явленията в сходство с корективите на това, което се е оказало продуктивно начало на нови феномени. Не разполагаме с механизми, които биха ни помогнали да предвидим какви ще бъдат целите на българската литература след 100, петдесет, та даже единствено след двайсет години.
Затова всеки опит да се напише история на сегашното, е малко безразсъден. Ако можехме да бъдем най-малко ненапълно сигурни, че " европеизацията " и " модернизацията " на българската литература ще устоят на всички (главоломно прииждащи) промени в десетилетията до края на XXI век, писането на история с дребен темпорален отстъп щеше да бъде доста по-лесно и несъмнено. Само че не сме сигурни, освен това повече от всеки път до момента. Да не приказваме въобще за тези подозрения, които гравитират към алтернативата дали/доколко/как въобще ще се чете в бъдеще време.
И въпреки всичко разполагаме с десетина, освен това положителни критически книги, издадени през последните седем-осем години. Самата им наличност опровергава по този начин обичаното популистко изказване, че през днешния ден нямаме рецензия, още повече пък положителни критици. Изброявам книгите, които аз самата познавам, без това да значи, че не съм изпуснала други, сходни на тях. Всички те се занимават с българската литература от началото на XXI век; всички те се стараят (естествено, че в друга степен и по друг начин) да прочетат, обобщят и от време на време да типологизират феномени и процеси от някакъв по-кратък интервал в границите на двете минали десетилетия. Вярно е, че са писани с критически доста повече, в сравнение с с исторически прицел, защото са израснали от критическата процедура на своите създатели.
Докато четях тези книги една след друга, си дадох сметка за един любопитен резултат. Можем да приемем като естествен обстоятелството, че оценките на едни и същи феномени са разнообразни в оптиката на тези критици, единствено че в нашия случай се разграничават, нерядко в смайващо радикална степен, и " описите " от създатели, с които се занимава всеки критик. Ако не знаеш авансово, че всички пишат за една и съща литература, основана едновременно, можеш да останеш с чувството, че се разисква продукцията на няколко разнообразни страни или на една страна, само че по друго време.
Макар че наподобява чудноват, този резултат е законосъобразен, защото се поражда от неналичието на историческа отдалеченост, на групова ретроспектива.
Днес, в година 2022, към момента не знаем по какъв начин ще бъде центрирана историческата вероятност на " българската литература през XXI век ". Можем обаче да си създадем опит с един предполагаем план на литературата в бъдеще време, което е извело на напред във времето националистичните полезности, изразени в обичайната реалистична изразност и известен умствен режим. Къде отива тогава Георги Господинов с всичките му европейски награди?
Дори " Възвишение " се оказва застрашен, стига да има аудитория, която би прочела романа, вместо да гледа кино лентата, изработен по него. И тъкмо по този начин както бай Ганьо става известна фигура-обобщение на българския темперамент по време на войните от началото на ХХ век, току-виж героите на " Мисия Лондон " се окажат предходници на вид държание, който няма да наподобява неприветлив в очите на нашите правнуци от края на XXI век.
Целта, която съм си сложила в тази глава, е доста по-лесна и обгледима от всичко, което споделих дотук. Занимава ме въпросът по какъв начин да мислим " 90-те ": като темпорално дословен факт или като метафора на една констелация от феномени и процеси, развили се скоро след огромните политически земетресения и промяната на политическия режим през 1989 година.
В търсене на отговор ще проследя ориста на тези три феномени, които се оказаха изключително представителни за измененията, настъпили в развиването на българската литература от края на предходния век: експлоадирането на закъснелия постмодернизъм; пробива на литературата, основана от дами по разпознаваемо " женски " начин; всеобщия интерес към тъмните страни на публичната реалност (иначе казано, разцвета на " вулгарното " четиво). По този метод ще се проблематизират и границите на интервала, в който българската литература на ХХ става литература на XXI век. Ще предложа също по този начин да използваме термин, пригоден от по-голямата и известна метафора - дългите деветдесет на XX век.
1. Постмодернизмът
Постмодернизмът, който към този момент попадна във фокуса на няколко критически книги, по този начин ефектно се вмести в митологемата за краевековно събитие, че си остана вечно там като маркер на пропастта сред две столетия, като заричане за безконечна граница сред " безвремието " на остарелия и свободата на новия свят. Ако надмогнем обаче съблазните на красивите изречения, можем да проследим какво тъкмо се случва с неговите най-типични представители, вървейки по стъпките на техните книги, оповестени през първите години на XXI век.
Започвам с " момчетата от Четворката ", защото дават лице на първото потомство, декларирало групова подготвеност да бъде въображаемо в рамката на постмодерния прелом от 90-те години. Може би най-трайно обвързван с неговата лирика ще остане Пл. Дойнов. След две стихосбирки в края на предходния, той издава и трета още в първата година на новия век - " Истински истории. Стихотворения по действителни случаи " (2000). " Истински " не значи прелом към някакъв тип реализъм; постмодерна е самата концепция да се разпадне Историята на голям брой дребни, частни истории като опция на огромния разказ. Книгата държи на въоръжение целия боеприпас на постмодерно изкованата поетика от 90-те, тя събира истории от квартал Факултета до времето на цар Самуил, помирява дребната цветарка с Багряна, Иван Цанев с Киро от Владая...
Три години по-късно се появява стихосбирката " Кафепоеми " (2003). Постмодерният подтик наподобява ненапълно обуздан или най-малко овладян от концепцията да се направи цялостна поетическа книга. ( " Ний всички сме деца на младия Славейков ", споделя Бойко Пенчев, единственият, който ще изостави литературното творчество, само че не и литературното мислене, възпитано от постмодерния филантропичен дискурс.)
След като към този момент цитирах Б. Пенчев, ще загатна и неговата втора стихосбирка, " Слизане в Египет " (2000), въпреки че тя явно е писана през 90-те години и в цялостна степен показва духа и буквата на краевековния постмодернизъм. Йордан Ефтимов също по този начин показва лоялност към духа на 90-те в първите години на новия век. През 2001 година е оповестена стихосбирката " Опера нигра ". Начинът на нейното показване ясно демонстрира, че постмодерната концепция в оня миг е към момента витална и авторитетна в общественото пространство.
Става въпрос за общ карнавален пърформанс с Тома Марков, създател на нова стихосбирка по същото време. Ефтимов удостоверява своето образование в протест против поетичната процедура на обичайния модернизъм, само че дружно с това усещаме неговата изтощена пристрастеност по игрова деструкция и потребността от " здрави " начала на един по-дълготраен екзистенциален план. Другите постмодернисти от неговото потомство усещат незабавно и дефинират тази смяна: " началото на една лишена от носталгия разлъка с умните игривости на постмодернизма, разлъка с детството ", споделя Пл. Антов, " прелом от радостната пъстрота на географията към сивия растер на топографията ", прибавя Б. Пенчев.
Наистина идната стихосбирка на Йордан Ефтимов " Жена ми постоянно споделя " (2005) показва тези трендове: тя е написана с поетически минимализъм, който не може да бъде приютен в дома на 90-те. И въпреки всичко, и въпреки всичко младостта на поколението не желае да си отиде напълно, книгата като че ли има по едно и също време две разнообразни лица. В нейния край има раздел, наименуван " Стихотворение, невключено в предишни книги, на което мястото му не е и тук " ; в него се разполага едно-единствено, само че по тази причина пък какво стихотворение: цели 250 стиха.
В него виждаме непокътната, нередактирана физиономията на момчето стихотворец от края на предходния век. Засиленият интерес към " незначителното " и тривиалното, който характеризира останалата част на сбирката, също има корени в протеста против огромните разкази, против патоса на Единствената история.
Г. Господинов издава една (последна въобще до днес) стихосбирка, която се движи в следите на 90-те, без да показва техния изострен политически възторг - " Писма до Гаустин " (2003). Финалното място на тази книга подсказва една любопитна наклонност: в случай че си се родил стихотворец в лоното на постмодерните увлечения, мъчно успяваш да се измъкнеш от тях и отново да останеш стихотворец.
Начините, най-малко през първите години на новия век, наподобяват два: спираш да пишеш лирика (поне за известно време) или намираш леговище в прегръдките на друг род. Развитието на Г. Господинов е показателно в тази посока. Още през 2001 година, в първия алманах с разкази " И други истории ", се появява неговият белетристичен двойник, неговото мислено аз - Гаустин. В тази ранна прозаичност се усещат недвусмислени реминисценции от 90-те, въпреки всичко улегнали откъм безредици и обществени провокации.
Модернизмът като исторически факт остава с пристрастието към Св. Минков и диаболизма на междувоенното време. Набъбват претекстовете за глухотата и слепотата като метафори на особеното знание; те ще останат и отсега нататък, ще се възпроизвеждат все по-силно в романите от двете нови десетилетия. Белетристът Господинов като че ли написа една и съща книга, прехвърляйки облици, претекстове, проблеми от текст в текст.
Жанрова трансформация претърпяват и създатели от първото потомство постмодернисти, родени през 50-те години на ХХ век. Златомир Златанов, доайен на постмодерната концепция с херметични, метафорично претрупани стихове още при започване на 80-те, и през цялото последващо десетилетие написа лирика, която не може да бъде наречена другояче с изключение на постмодерна.
В началото на новия век обаче превключва на прозаичност: романи и журналистика (три книги с есета сред 2002 и 2019 г.). Първият му разказ, " Пола ", излиза през 2001 година, а вторият, " Лаканиански мрежи ", самозаявил се като блогороман, през 2005 година И в двата случая става въпрос за умишлено усложнена до смислова неяснота (може би като жест на опозиция против цъфтящата чалга просвета на Прехода) некомуникативна прозаичност.
Демонстративно изпъква въздействието на постструктуралистичната философия и психоанализа: Дерида, Бодрияр, Лакан... Много съм любопитна да схвана дали тази елитарно херметична прозаичност ще дочака миг на възобновление измежду някаква аудитория в по-близкото или в по-далечното бъдеще.
Развитието на Ани Илков, Баща и идол за постмодерното потомство на 90-те, демонстрира ясно, че 10 години са стигнали, с цел да създадем своята закъсняла крачка в развиването на европейския модернизъм. В рамката на личното си развиване, почнало в края на 80-те, Илков изчерпва краевековната парадигма и при започване на новия век към този момент подхваща поредност от прощални жестове, като приготвя две антологии. Първата от тях излиза през 2004 година, " МалАзиЯ на Душата " ; тя ни връща към времето на " младия Славейков " и на неговите литературни внуци. В явен жест на идентификация с Яворов, Илков развързва композицията на своите остарели стихосбирки и подрежда напълно нова книга - авторска имитация на историческата визия за неговото наличие в българската литература.
Антологиите въобще стават особено събитие измежду създателите, почнали да разгласяват през 80-те години - постмодерни или " просто " поети. Началото слага Едвин Сугарев с " Вълча памет " (2000) и " Гибелни думи " (2003); следват Мирела Иванова с " Еклектики " (2002), Зл. Златанов с " Хетерографии " (2003), Ани Илков с две книги (втората е " Събрано " от 2011 г.), Б. Ламбовски с " Бране на думи " (2004), Г. Господинов с " Балади и разпади " и Г. Рупчев посмъртно с " Инстинкт за непригодност " (2007), Илко Димитров с " Бяло " и М. Николчина с " Градът на амазонките " през 2008 година и така нататък
Страстта по авторски антологии по принцип крие напредничав, в това число постмодерен заряд, тъй като блика от индивидуалистичната религия в свещеното право на всеки създател да съгради своя облик в културната памет, да моделира бъдещето на личната си рецепция.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ