Трудното пътешествие на Маринър 10 до Меркурий.
На 18 март 2011 година галактическият уред „ Месинджър ” сполучливо влезе в орбита към Меркурий. Независимо че Меркурий не е толкоз трогателен за учените колкото да вземем за пример Марс, Европа или Титан, интерес към проучването му въпреки всичко има. Точно за това приказвах на 17 март, неделя, по телевизия „ Скат ” в предаването „ 10-та степен по Рихтер ”.
Днес ще ви срещна с задачата, предшестваща „ Месинджър ”. Меркурий бива посетен за пръв път от галактически уред през 1974 година. Името на този уред е „ Маринър 10 ”. В тази публикация става въпрос тъкмо за това – достиженията и триумфите на „ Маринър 10 ”. Макар че този галактически уред не навлиза в орбита, той сполучливо облита планетата три пъти и изпраща първите фотоси на Меркурий от непосредствен проект.
През 50-те години на 20-ти век в литературата се появява забавна идея – за полет до далечните планети посредством така наречен способ на гравитационно подкрепяне. Първият галактически уред, който употребява този способ, е самият „ Маринър 10 ”. Когато желаем да изпратим галактически уред до далечна планета, ние бихме могли да използваме тежкотоварна ракета и огромни ресурси от гориво на борда на галактическия уред. Знаем сигурно, че тази идея ще работи, само че тя не е най-евтината и практична. Съществува и различен вид. Космическият уред може да бъде изстрелян и с елементарна ракета, освен това без да е належащо на борда му да има огромни ресурси от гориво. При този вид галактическият уред облита други планети (преди крайната си цел), с цел да промени посоката на придвижване и скоростта си. Тази алтернатива излиза по-евтина, само че и освен – разрешава галактическия уред да бъде екипиран с по-голямо количество научни принадлежности. В противоположен случай, в случай че използваме първата идея, на борда на апарата ще има толкоз огромно количество гориво, че то ще утежни цялата система и няма да има място за инсталиране на доста научни принадлежности.
Космическият уред “Маринър 10 ” – общ тип. Photo credit: NASA
В началото на 60-те години на 20-ти век учените от Лабораторията за реактивно придвижване към НАСА създават тактики и проекти за полети до планетите от вътрешната Слънчева система. Те откриват, че в интервала сред 1970 и 1973 година е допустимо да се изстреля галактически уред, който напуща Земята, прави облитане на Венера и посредством това облитане се насочва към Меркурий. Първоначално учените допускат, че тази тактика е прекомерно сензитивна към неточности и смятат, че ще се наложи да се създаде нов вид навигация. По-късно обаче излиза наяве, че няма спънки сходна задача да се реализира и посредством съществуващите по това време навигационни системи.
Две тактики за постигане на Меркурий. В първия случай (вляво) – употребява се огромна ракета “Титан 3С ” и галактическият уред доближава непосредствено до планетата. Във втория случай (вдясно) се употребява дребна ракета “Атлас ”, само че галактическият уред облита първо Венера, преди да доближи до Меркурий! Photo credit: NASA
През 1970 година Джузепе Коломбо от Института по приложна механика в Падуа, Италия, бива поканен в Лабораторията по реактивно придвижване, с цел да взе участие в конференцията по отношение на задача до Венера и Меркурий. Коломбо оповестява, че в случай че задачата бъде изстреляна през 1973 година, интервалът на орбитата на галактическия уред ще бъде подобен с интервала на орбитата на самия Меркурий, умножен по две. Затова ученият предлага да се опита не еднократно, а двукратно облитане на планетата! Проучване, назначено в Лабораторията по реактивно придвижване, удостоверява догатката на Коломбо.
До средата на 1970 година са определени научните опити, които би трябвало да бъдат извършени по време на задачата. През юли 1971 година е подписан контракт с компания Боинг, която е виновна за производството на два галактически апарата – един тестов (който няма да полети) и един, предопределен за полета (този, който ще бъде изстрелян).
Планът на задачата планува изстрелването на галактическия уред с ракета „ Атлас СЛВ-3Д/Центавър Д1-А ” в интервала сред 16 октомври и 21 ноември 1973 година. При подобен стартов процорец апаратът би облетял Венера сред 4 и 6 февруари 1974 година и Меркурий сред 27 и 31 март 1975 година. При облитането на Венера апаратът ще е на разстояние 5000 километра от повърхността, а при облитането на Меркурий – на разстояние 1000 километра от повърхността. Тъй като безпилотният галактически транспортен съд би трябвало да бъде изстрелян без доста огромно количество гориво, облитането на Венера би трябвало да стане извънредно точно.
Без този проект полетът до Меркурий би изискал потреблението на тежкотоварна ракета „ Титан IIIC ” и огромно количество гориво на борда на галактическия уред, с цел да бъде доставено същото количество научни принадлежности.
Полетът на „ Маринър 10 ” е първият полет на галактически уред до Меркурий. До реализирането на полета за тази планета не се знае съвсем нищо. Какви опити би трябвало да бъдат подбрани за първата задача до Меркурий, тъй че да се извлече оптималната изгода от галактическия полет?
Избрани са следните седем опита: снимане на Меркурий с телевизионни камери, инфрачервена радиометрия, ултравиолетова спектроскопия, проучване с магнитометър, опит за проучване на плазмата, инструмент за определяне на заредените частици, проучване на държанието и разпространяването на радиовълните в околомеркурианското пространство. Същите опити би трябвало да бъдат извършени и в покрайнината на Венера по време на облитането, въпреки че проучването на Венера при тази задача е лимитирано от условието за обезпечаването на траектория за достигането на Меркурий. Така да вземем за пример не е допустимо да се реализира на окултация на Слънцето от Венера, тъй че ултравиолетовият окултационен опит не е извършен.
Устройство на галактическия уред “Маринър 10 ”. Photo credit: NASA
За проучването на въздействието на планетата върху слънчевата плазма би трябвало да има окултация от Слънцето. Такава е нужна и за проучването на атмосферата на Меркурий посредством ултравиолетовия окултационен опит. Чрез наблюдаването на намаляването на интензитета на слънчевата ултравиолетова радиация по време на блокирането й от Меркурий и неговата атмосфера, биха могли да се създадат изследвания върху меркурианската атмосфера.
На борда на „ Маринър 10 ” били инсталирани магнитометър, анализатор на плазмата, принадлежности за проучване на слънчевите и галактичните галактически лъчения. Чрез проучването на междупланетното пространство също е допустимо да се научи значима информация за самата планета.
Инфрачервеният радиометър е бил предопределен за измерването на температурата на атмосферата и облаците на Венера и на повърхността на Меркурий. Два самостоятелни ултравиолетови инструмента са били инсталирани на галактическия уред за проучване на атмосферата. Единият е трябвало да открие следите на атмосферата по ръбовете на забележимия диск на Меркурий и е бил закрепен към галактическия уред. Другият е можел да бъде насочван и той е трябвало да търси следи от водород, хелий, аргон, неон, О2 и въглерод.
На 2 ноември 1973 година „ Маринър 10 ” бива изстрелян сполучливо!
Първата задача на екипа на задачата е да калибрира инструментите в добре изследваната система Земя-Луна. Телескопът за заредени частици е включен в границите на 3 часа след изстрелването. Ултравиолетовият опит е задействан на седмия час, а скоро по-късно са запуснати и телевизионните камери.
Скоро по-късно пораждат и първите проблеми. Двата нагревателя на камерите не се задействат след изстрелването и никакви наземни решения не съумяват да поправят казуса. Учените се тормозят, че без нагревателите камерите ще се охладят прекомерно бързо и качеството на фотосите ще се утежни. Първоначално ръководителите на задачата ревизират дали е допустимо да се нагреят камерите посредством предаване на топлота от други елементи на галактическия уред. Това се оказва невероятно – „ Маринър 10 ” е с извънредно добра температурна изолираност, прозорливо сложена с цел да не би безпилотният галактически транспортен съд да не прегрее в изискванията на Меркурий. Голяма подигравка. Слава Богу, казусът не утежнява доста качеството на фотосите. Ако това се бе случило, щеше да се наложи НАСА да изстреля аварийния галактически уред. Независимо от казуса „ Маринър 10 ” прави красиви тестови фотоси на Земята и Луната.
На 11 ноември контролният център изпраща над 2000 команди към „ Маринър 10 ”. От тези 1019 са команди за ъпгрейд на централния компютър и подготвителна поредност от команди за изпълняването на първата корекционна маневра на галактическия уред. До този миг навигационният екип е открил, че в случай че не се поправя траекторията на „ Маринър 10 ”, той ще прелети край Венера от неправилната й страна, на 50 000 километра от целевата точка, 3 часа по-късно, и ще пропусне срещата си с Меркурий. Космическият уред би трябвало да се завърти и преориентира в космоса, с цел да може да възпламени ракетния си мотор за къс интервал и по този начин да дойде в покрайнината на Венера в точното време, на точното място.
Промяната на скоростта би трябвало да бъде с някакви си 7.8 m/sec, което значи, че моторът би трябвало да работи за 20 секунди и да употребява към 1.8 кг гориво. На 11 ноември екипът се събира на специфична конференция и взема решение маневрата да бъде изпълнена на 13 ноември.
Както можете сами да се досетите, пораждат известни проблеми. Когато екипът се събира, с цел да разиска резултата от маневрата, излиза, че има проблеми със звездния тракер – той не може да открие звездата Канопус. Изглежда, че някаква парченце се е отделила от галактическия уред или някакъв метеор е прелетял наоколо и е попречил на звездния тракер да открие Канопус.
По време на междупланетното странствуване пораждат и други проблеми. На 21 ноеммври „ Маринър 10 ” не съумява да извърши калибрационна маневра заради рестарт на системите с полетните данни. Това отсрочва маневрата до 7 декември 1973 година, когато е извършена сполучливо.
Възникват проблеми с по-нататъшните маневри и интервенции, които към този момент ще пропусна. На 17 януари 1974 година обаче се случва едно хубаво събитие – нагревателите на телевизионните камери се оправят непринудено. Това се случва по време на изключването на нагревателите на другите принадлежности по време на подготовката за втората корекционна маневра. Счита се, че късо съединяване в един от другите нагреватели е довел до проблеми с нагревателите на телевизионните камери. Както и да е – след осъществяването на корекционната маневра нагревателите повече не са и включени – смятало се, че „ Маринър 10 ” е задоволително добре загрят за по-нататъшна сполучлива работа.
На 4 февруари „ Маринър 10 ” се намира на разстояние 640 000 километра от Венера. Независимо от всички зародили проблеми, в това число и тези с високочестотната антена, за които не загатнах, наподобява, че „ Маринър 10 ” ще успее да свърши научните действия в покрайнината на Венера.
Първата фотография на ръба на атмосферата на Венера от “Маринър 10 ”. Photo credit: NASA
На разстояние 8 000 километра от Венера камерите на „ Маринър 10 ” съумяват да създадат първата фотоси на планетата. Снимката демонстрира венерианския северен полюс като осветлен борд. На фотографията не се установяват протуберанси и облаци във високите пластове на атмосферата. Но на следващи фотоси на ръба на атмосферата на Венера учените съумяват да открият мечтаната „ мъгла ” над този борд. Венера в действителност има такива високи облаци!
Огромна изненада съставляват и фотосите на Венера в ултравиолетовия диапазон. Те демонстрират забавна конструкция на атмосферата. Венерианската атмосфера е набраздена от комплицирана плетеница от облаци – и това се вижда единствено в ултравиолетовата област. Във забележимата област атмосферата наподобява много хомогенна.
Снимка на Венера в ултравиолетовия диапазон. На фотографията са ясно различими облачните структури. Photo credit: NASA
По време на облитането на Венера от „ Маринър 10 ” биват направени и още забавни наблюдения. Учените, работещи с галактическия уред, съумяват да следят по какъв начин планетата трансформира потока на заредените галактически частици от Слънцето, известни като безоблачен вятър. Получава се нарушаване с формата на опашка, която се разгръща надалеч зад планетата. За страдание магнитното поле на Венера е много по-слабо от земното и то не съумява да отклони слънчевия вятър по метод, по който го прави Земята. Подобни слаби магнитни полета са неспособни да захващат частици и да образуват радиационни пояси. Независимо от това „ Маринър 10 ” открива, че има забележима смяна на слънчевия вятър.
Една седмица след облитането на Венера, екипът би трябвало да вземе решение за това по какъв начин да се доближи Меркурий с минимален разход на гориво.
Тъй като от време на време с „ Маринър 10 ” възниквали проблеми с люлеения и осцилации, екипът на задачата взема решение да не организира повече калибрационни маневри. Но също така екипът взема решение да приложи и един нов принцип за пръв път в околослънчевото пространство – слънчево корабоплаване!
И фактически, технологията икономисва от скъпото гориво! Тя е използвана в междупланетните проучвания!
На 18 февруари поражда следващият проблем с галактическия уред. Отново звездният тракер изгубва своята звезда – Канопус. И на всичкото от горната страна „ Маринър 10 ” включва и изключва от време на време жироскопите си, с цел да резервира ориентацията. По време на казуса наземният екип комуникира с галактическия уред с 26-метровата антена на Земята, само че за оправянето на казуса би трябвало по-голяма наземна антена. Едва след възобновяване на връзката с 65-метровата антена, екипът съумява да открие Канопус. Слава богу, екипът не открива спомагателни люлеения, само че този проблем довежда до загубването на към 70 милипаунда азотен газ. Ръководителите считат, че частици минават пред звездния тракер и нарушават работата му. На 6 март казусът още веднъж се повтаря и галактическият уред още веднъж изгубва газ.
Промяна на траекторията на “Маринър 10 ”. Ъгъл сред Земята, галактическия уред и Слънцето. Photo credit: NASA
На 16 март екипът взема решение да се възпламенят моторите на галактическия уред за една сериозна маневра, която не просто ще разреши на „ Маринър 10 ” да облети Меркурий, само че ще разреши и наново облитане след няколко месеца. Проблемът е, че екипът не може да откри до каква степен маневрата е сполучлива заради огромния ъгъл сред Земята и галактическия уред и галактическия уред и Слънцето (виж картината за в допълнение изясняване). Ще минат дни след първото облитане на Меркурий, преди да се откри дали „ Маринър 10 ” е на верния път към наново облитане на планетата. После може да се окаже прекомерно късно и да няма задоволително гориво. Доплеровите измервания след това демонстрират, че маневрата на този стадий е извършена за малко по-кратко време от предстоящото. Това доближава „ Маринър 10 ” с 200 километра повече към Меркурий, в сравнение с е планувано в началото.
И ето – на 17 март, всички научни опити на борда на галактическия уред биват включени. Седмица по-късно първото телевизионно изображение на Меркурий се появява на екраните в Лабораторията за реактивно придвижване на НАСА. Слава Богу, проблемите с високочестотната антена освен това облитане не се появяват и антената в никакъв случай повече не предизвиква главоболия на екипа. Първите фотоси, които екипът получава, не се разграничават от фотосите, получени от наземни телескопи на планетата.
Първата фотография на Меркурий от “Маринър 10 ”. Photo credit: NASA
Но с приближаването на „ Маринър 10 ” към планетата, последователно на фотосите стартират да се разграничават обособените географски особености. Постепенно се появяват светли петна с диаметър до 400 километра. Някои от светлите петна са подредени дружно със светли линии по метод, по който се получават дъги. До 25 март фотосите демонстрират набраздена от кратери повърхнина – съвсем като тази на нашата Луна.
На тази фотография от Меркурий към този момент са различими кратери! Photo credit: NASA
Сбъдва се предсказанието на доста астрономи, които още преди задачата на „ Маринър 10 ” са твърдяли, че Меркурий би трябвало да наподобява на Луната!
И въпреки всичко, има и разлики. Когато учените съединяват картина по картина, с цел да получат общ аспект на осветената страна на Меркурий, те се учудват да открият на планетата голяма кръгова конструкция с диаметър 1 300 километра!
Благодарение на камерите на „ Маринър 10 ” учените научават, че на Меркурий има равнинни басейни (сухи, естествено, без вода), кратери, скатове, хребети, плата и огромни равнини. Дори където има плато, то също е назъбено от кратери. А огромният кратер с диаметър 1 300 километра (който по-късно ще бъде наименуван Калорис) припомня ненапълно лунното Море на дъждовете, като се изключи своите пукнатини на дъното. На Меркурий има системи от лъчи като на Луната, вторични кратери, вериги от кратери.
И както на Луната в противоположната част на Морето на дъждовете има „ размесен ” терен с кратери, които са с нарушена конструкция, по този начин и в диаметрално противоположната страна на басейна Калорис има подобен чудноват терен.
Радио тракингът на Меркурий съумя да откри, че Меркурий даже е по-кръгъл от Земята! Планетата се приближава доста повече до съвършената сфера, в сравнение с се приближава нашата планета. Меркурий обаче няма основна атмосфера. Наблюдават се само следи от хелий, евентуално със безоблачен генезис.
Минималните температури, преди изгрева на Слънцето, са открити със стойност -183.15 Целзиеви градуса (страхотни минусови температури!). В късния следобед са открити температури от 186.85 Целзиеви градуса (адски зной!). Но при оптималното доближаване на Меркурий до Слънцето температурите биха могли да доближат и 400 градуса.
„ Маринър 10 ” в действителност прави повторното си облитане на Меркурий. Между двете облитания се демонстрират още веднъж голям брой проблеми. Едва няколко дни след първичния триумф се установи електрическо натоварване и фрапантно повишение на температурите на галактическия уред. Късно през нощта на 31 март ръководителите намират решение на казуса. Но пък пораждат и други проблеми. Магнетофонът на „ Маринър 10 ” се включва и изключва няколко пъти без предизвестие, след което отхвърля напълно. И несъмнено, имаме казуса с преразхода на гориво, който, комбинирано с безпричинните люлеения на галактическия уред, може да се окаже съдбовен за повторното посещаване.
През средата на май ръководителите организират една продължителна маневра в границите на два стадия, с цел да не прегрее моторът. Маневрата е сполучлива. На втори юли „ Маринър 10 ” организира и втората си маневра, за жалост тъкмо в миг, когато Слънцето заплашва да блокира връзките на галактическия уред. Но изпратените по-късно към Земята доплерови измервания демонстрират, че маневрата е сполучлива. „ Маринър 10 ” е подготвен за наново доближаване.
„ Маринър 10 ” посещава Меркурий на 21 септември 1974 година и изпраща на Земята 500 фотоси, които допълват познанието ни за тази планета. Нови географски структури с изключение на упоменатите в предната глава не са открити. Но пък е сниман детайлно Южния полюс!
Южен полюс на Меркурий. Photo credit: NASA
Заснети са и голям брой стръмни скатове, които се дължат на пропадване на кората вследстиве на свиването на меркурианското ядро.
На процедура по време на второто облитане се вършат най-вече фотоси, до момента в който другите опити стоят на назад във времето заради неподходящата позиция на галактическия уред за тяхното осъществяване.И въпреки всичко биват извършени някои ултравиолетови наблюдения. Така учените съумяват да открият с акуратност къде е границата на незначителната хелиева атмосфера. Тя се оказва с 10-15 пъти по-малка компактност от тази на Земята.
Ръководителите на задачата вършат и трети, финален опит за посещаване на Меркурий.
На 6 октомври звездният тракер още веднъж губи позицията на звездата Канопус поради частичка, която минава пред него. „ Маринър 10 ” минава в неконтролирано въртене. Необходимите маневри за възобновяване на позицията на апарата, дружно с люлеенето на галактическия уред, изразходват огромно количество азотен газ. Поради тази причина цялостна стабилизация на галактическия уред не се подхваща. Ръководителите след това разрешават на галактическия уред да се завърта постепенно, само че толкоз постепенно, че да не се стига до потреблението на страничните реактивни мотори и да могат да се включват жироскопите по време на корекционните маневри.
Броени дни преди окончателното доближаване на галактическия уред настава още един проблем, който в допълнение драматизира този финален стадий от разширената задача на „ Маринър 10 ”. По време на опита звездният тракер да открие още веднъж звездата Канопус, апаратът се завърта в такава позиция, че губи връзка със Земята. Космическият уред към този момент не може да се свърже със Земята чрез дребните наземни антени. За да се избави „ Маринър 10 ”, ръководителите на задачата „ Хелиос ” (която тъкмо в този миг е била в интервал, в който се получавали най-важните научни данни) се съгласяват да оказват помощ на „ Маринър 10 ” като се отхвърлят от една от информационните сесии с „ Хелиос ”.
По време на третото облитане главен акцент е проучването на магнитното поле на Меркурий, само че без значение от това галактическият уред прави и някои забавни фотоси на планетата. Магнитният опит открива, че Меркурий има магнитно поле, което е присъщо на планетата и не се индуцира от действието на слънчевия вятър.
Магнитно поле на Меркурий. Photo credit: NASA
На горната илюстрация е изобразено взаимоотношението сред слънчевия вятър и магнитното поле на Меркурий. Пресичането на боу-шок вълната с магнетопаузата кореспондира с измерванията, получени при първото облитане и по този начин учените знаят, че Меркурий си има свое лично магнитно поле.
„ Маринър 10 ” напуща Меркурий и стартира нова орбита към Слънцето. Краят на задачата настава на 24 март 1975 година с изчерпването на азотния газ, което довежда до непрограмирано завъртане на галактическия уред. Ръководителите на задачата изпращат последните команди за изключването на предавателя на „ Маринър 10 ” и по този начин задачата завършва с триумф, без значение от проблемите към нея.
Наблюденията на „ Маринър 10 ” се явяват значимо допълнение за цялостното разбирание на Слънчевата система. Няколко години преди провеждането на задачата хора стъпват на Луната и доставят на Земята лунни проби, проучването на които разрешава точна датировка на планетарен материал, доста по-точна, в сравнение с е било допустимо преди на Земята, тъй като на Земята повърхността се е променяла фрапантно след образуването й. Орбитален галактически уред от серията „ Маринър ” изследва планетата Марс и открива значими географски особености, частично пра-стари, частично изваяни от вулканична активност и изменени от атмосферата.
Преди полета на „ Маринър 10 ” планетата Венера към този момент била изучена от руски и американски галактически апарати. Така че главните характерности били открити – атмосферна компактност, температура, само че към момента не са били направени изводи за вътрешната й конструкция и еволюционна история. Научните приноси на „ Маринър 10 ” към проучването на Венера са скромни, само че основни! Установени са структури в атмосферата, които са забележими единствено в ултравиолетовата светлина. Има облачни пластове, които се въртят към планетата по-бързо, в сравнение с самата планета се върти към оста си! Освен това „ Маринър 10 ” обогатява познанията за взаимоотношението на Венера със слънчевия вятър.
Основните научни приноси на „ Маринър 10 ” си остават наблюденията на Меркурий. Преди полета се е знаела масата и плътността на Меркурий от наземни наблюдения, и към този момент се е знаело, че атмосферата там в най-хубавия случай е доста тънка, в случай че въобще съществува. Но е нямало данни за това какви са характерностите на повърхността, какви са географските особености.
Голямото изобретение на „ Маринър 10 ” е личното магнитно поле на Меркурий. Този резултат е непредвиден за науката, още повече, че Меркурий се върти постепенно към оста си и от първите фотоси не се следят основни промени в кората в резултат на вътрешна интензивност. До този миг се е смятало, че планетното магнитно поле се появава с помощта на динамо резултат – бързо въртене на планетата, комбинирано с съществуването на течно ядро.
Благодарение на проучванията на „ Маринър 10 ” учените стартират да допускат, че е имало няколко огромни столетия в еволюционното образуване на планетите от Земен вид, включително и на Земята.
Първият интервал е бил интервал на в началото образуване, по време на който е ставало събиране и струпване на обособената маса на планетите от материя на ранната слънчева система в границите на релативно къс интервал от няколко милиона години. Това е станало преди 4.5 милиарда години. До този миг е неразбираемо дали натрупването при всички планети е от еднакъв материал, или съставът на материала се променял според от дистанцията от Слънцето.
В интервала сред 4 и 3.3 милиарда години преди днешната дата се случило нещо неповторимо в Слънчевата система. Луната е била бомбардирана от огромни небесни тела и това е довело до образуването на гигантските първоначални кратери и по-малките, вторични и третични кратери. След това доста внезапно бомбардирането завършило!
Сравнителни изследвания на Марс, и след „ Маринър 10 ” и на Меркурий демонстрират, че и тези планети са били обект на сходни бомбардирания. Благодарение на проучването на плътността на кратерите се допуска, че тези бомбардиращи тела са идвали надалеч от вътрешната Слънчева система и не от астероидния пояс, както се е мислило при започване на планетарните проучвания. Нещо повече – имало е някакъв далечен източник за това навсякъде бомбардиране на всички планети от Слънчевата система. Тази доктрина не е униформитарнианистична (униформитарианизъм – концепция, че всички естествени закони и процеси, които работят в актуалната Вселена, постоянно са работили в предишното и работят на всички места във всички точки от вселената). Независимо от това тя е привлекателна за тези, които се тормозят от практичните проблеми по отношение на описването на ранната история на Слънчевата система. Планетарното бомбардиране, даже и да е епизодично, по едно и също време и навсякъде, съставлява „ маркерен небосвод ” за датирането на епохите на планетарните проучвания. Едно съмнение за произхода на бомбардиращите тела е навлизането на огромно тяло във вътрешната Слънчева система край Венера, след което се е разпаднало. Друго съмнение е неочакваното раздробяване на огромно тяло наоколо до астероидния пояс.
На Марс и на Меркурий бомбардирането не унищожило цялата остаряла повърхнина на планетите. Но на Луната то е унищожило остарялата повърхнина. Ние не можем да сме изцяло сигурни за това какво е станало на Венера, макар че радарни наблюдения демонстрират, че и там в предишното е имало огромни кратери. За Земята последователно се появяват нови данни данни, съгласно които е имало интервал на извънредно бомбардиране на най-древната континентална кора като Канадския щит. Разбира се, последващите феномени на Земята през по-късни столетия унищожават някои доказателства за бомбардирането. Важното обаче е да се знае, че всички планети от вътрешната Слънчева система са били обект на бомбардиране от тела с размери на метеорит след тяхното образуване.
След като ударите утихнали, Луната навлязла в интервал на вулканизъм. Лава потекла в дъното на огромните ударни обединения и запълнила огромните кратери. На Луната тези потоци са явни и ясно различими. Не по този начин стоят нещата на Земята и Марс. Гладките равнини на Меркурий след бомбардирането им доста наподобяват на лунните равнини и доста планетолози смятат, че на Меркурий също е имало вулканизъм. Други обаче споделят, че на Меркурий няма отвори, куполи, пещеристи кратери, които са показателни за вулканизъм. Установено е, че на Луната последните потоци от лава се случили преди 3.3 милиарда години. Изглежда, че тогава се появили и равнините на Меркурий, което демонстрира за едновременност в бомбардирането на планетите.
Последният стадий на планетарната еволюция е показан на Земята от тектонична фаза, по време на която конвекцията в границите на мантията се надигнала и е дала началото на щитовидни вулкани, субдукционни зони, придвижване на коровите плочи. Големите вулкани на Марс и огромните плата, на които се намират, са също индикация за тектонични процеси. Радарни данни на Венера също дават съображение да се допусна, че конвекционните процеси са оформяли планетата.
Съществуват догатки, че Марс може в този момент да навлиза в деен интервал на тектонизъм и да се трансформира в земеподобна планета в бъдеще. Само че след приемане резултатите от облитанията на Меркурий, дружно със сравнителния разбор на кратерите от другите планети, може да се удостовери, че вулканизмът на Марс се е случил преди милиони години. Вероятно в предишното Марс е вървял по пътя на тектонична интензивност за образуването на земеподобна планета, само че този развой е спрял заради незадоволително количество вътрешна топлота.
Изглежда, че Луната и Меркурий са геологически неактивни от момента на образуването на гладките равнини след интервала на огромното бомбардиране, чак до днешни дни. Но Меркурий, за разлика от Луната, наподобява, че е минал през тектонична фаза. Това се е случило още по време на интервала на бомбардиране. От това, което се следи през днешния ден може да се заключи, че планетообразуващият развой в световен мащаб е спрял преди 3.5 милиарда години след приключването на огромното бомбардиране. След този интервал планетите са се развивали по собствен личен и неповторим метод.
:
Исторически уебсайт на НАСА:
http://history.nasa.gov/SP-424/sp424.htm
