На 18 февруари се навършват 133 години от рождението на

На 18 февруари се навършват 133 години от рождението на най-обичания гръцки публицист и мъдрец на нашето време – Никос Казандзакис. „ Алексис Зорбас “ го прави знаменит, а поради романа „ Последното прелъщение “ Църквата го отлъчва и отхвърля да отреди място за тленните му остатъци в " осветената земя ". Всеки негов разказ е историята за надмогването на самия себе си като непосилен развой, отвеждащ към една по-възвишена същина на съзнанието. С всеки нов прочит се усилват въпросите, които ни завещава и над които човечеството ще умува до момента в който съществува – за свободата, за любовта и за саможертвата.

– Защо! Защо! Не може ли най-накрая човек да направи нещо и без за какво? Ей така, за кеф.

Всеки си е башка луд; само че най-голямата полуда е, коства ми се, да не си по никакъв начин вманиачен.

Шефе, одобрявам те прекомерно доста, че да не ти го кажа. Имаш всичко, единствено немаш полуда. Човек има потребност от малко полуда или в никакъв случай няма да може да скъса въжето и да се освободи.

Не, не си свободен – каза той. Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко.

Разумът е бакалин, води бележници, написа – толкова дадох, толкоз взех, това е облагата, това е загубата. Той е, видиш ли, положително стопанче, не залага всичко, резервира постоянно нещо в запаса. Не къса той връвта, не! Но в случай че не скъсаш връвта, кажи ми, какъв усет има животът?

Този човек не е ходил на учебно заведение и мозъкът му не се е покварил. Много е видял и доста е патил, отворил се е мозъкът му, разширило се е сърцето му, само че без да загуби първичната си храброст. Всички комплицирани, неразрешими за нас проблеми той ги позволява с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, тъй като се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, тъй като с цялото си тяло се допира до земята и по този метод знае всичките й секрети. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.

Рядко съм изпитвал такава наслада през живота си. Това не беше наслада, това беше някакво възвишено, неуместно, безпричинно въодушевление. Не единствено безпричинно, само че и в прорез с всяко съображение – бях изгубил всичките си пари... всичко беше изгубено. И таман в този момент изпитвах едно ненадейно възприятие на освобождение. Сякаш бях разкрил в суровия, тъмен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче. И започнах да играя и аз с нея.

Когато всичко ни тръгне наобратно, каква наслада е единствено да сложим душата си на тестване, с цел да проверим дали има устойчивост и стойност! Като че ли някакъв зложелател, незабележим, всесилен – едни го назовават господ, а други демон, - връхлита връз нас, с цел да ни повали, само че ние стоим прави. И по този начин всякога, когато вътрешно сме спечелили, въпреки и външно да сме изцяло съкрушени, същинският мъж изпитва неизразима горделивост и наслада. Външната неволя се трансформира в най-висше, най-сурово благополучие.

Това ще рече независимост, мислех си аз. Да имаш някаква пристрастеност – да трупаш златни лири – и внезапно да победиш тази си пристрастеност и да разпилееш цялото си положение във въздуха!

Да се освободиш от една пристрастеност, подчинявайки се на друга, по-възвишена… Но белким и това не е иго? Да се жертвуваш за една концепция, за племето си, за бога? Или може би колкото по-високо стои господарят, толкоз по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и играем из доста по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и назоваваме това независимост?

Ех, шефство – каза той, – да знаехме какво споделят камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На, както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, шефство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора - всички да се прегърнем?

Във всеки човек пламва битката сред Бога и индивида, а в същото време – и копнежът за помиряване. Повечето пъти тази битка е неосъзната, трае малко, една слаба душа не може да издържи да противостои дълго време на плътта; натежава, става и тя плът и битката свършва. Но за хората с отговорност, които непрекъснато стоят с впити във висшия Дълг очи, битката сред плътта и духа пламва безмилостно и може да продължи чак до гибелта. Колкото са по-силни душата и плътта, толкоз битката е по-плодотворна, а крайната естетика – по-богата. Бог не обича слабите души и отпуснатите телеса. Духът желае да се бори със мощна, изпълнена със опозиция плът; той е месоядна птица, която е постоянно гладна, яде плът и я унищожава, като я асимилира.

Ядяхме, преди да огладнеем. Пиехме, преди да ожаднеем. Затова нищо не ни харесваше. Сега ще разберем какъв брой сладки са хлябът и водата.

Денят е изработен за работа. Денят е мъж. Нощта е за веселба; нощта е жена. Не бива да ги объркваме!

Когато Господ извадил – проклет да бъде този час! – реброто от Адам, с цел да сътвори дамата, дяволът се трансформирал на змия и – хап! - сграбчил реброто и побягнал… Спуснал се бог, хванал го, само че дяволът му се изплъзнал и в ръцете на Господа останали единствено рогата му. „ Добрата господарка – рекъл бог – и с лъжица преде. И аз с рогата на дявола ще направя дамата. “ Направил я и ни взеха дяволите.

Истинската жена, да го знаеш, повече се радва поради насладата, която дава, в сравнение с поради насладата, която получава от мъжа.

Ала Магдалена, потънала в очите на рави, не го чу; а и каквото й беше приказвал толкоз време, отново нищо не беше чула; единствено на гласа му се радваше, гласът му й споделяше всичко; не беше тя мъж, нямаше потребност от думи. Веднъж му беше споделила: „ Защо ми приказваш за бъдещи животи, рави? Ние не сме мъже, та да имаме потребност от други, безконечни животи; ние сме дами, и един момент с мъжа, който обичаме, е безконечен рай; един момент надалеч от мъжа, който обичаме, е безконечен ад; ние, дамите, изживяваме, тук на тази земя, вечността! “

Горчива е бавната разлъка с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш внезапно като с нож и да останеш още веднъж самичък в естествения климат на индивида – самотата.

Свива се човешкото сърце. Не бива да му се сърдим, когато вали.

Всичко, което е належащо, с цел да се чувствате, че тук и в този момент е щастието, е просто и непретенциозно сърце.

Снимки: vivi.pblogs.gr, lifo.gr