124 години от рождението на Смирненски! На живота под фалшивата цигулка танцуваш ти с разплакани очи
На 17 септември 1898 година в град Кукуш (тогава в Османската империя, през днешния ден Килкис в Гърция) се ражда нежният бунтовник, поетът на града, светлото дете на революцията – Христо Димитров Измирлиев, прочут под псевдонима Христо Смирненски. Останал в историята като един от най-изтъкнатите представители на постмодернизма в българската литература.
До 1910 година Смирненски учи в София, след което се връща в родния си град и приключва Кукушката прогимназия (1911 г.). По време на Междусъюзническата война (1913 г.) градът е опожарен и фамилията му се преселва в София.
Огорчението от суровата реалност, обществената неправда, която го заобикаля, го тласка към перото. Започва да работи като вестникар и кореспондент. Непримиримият му дух, изпълнен с яд и злост към публичните порядки, намира израз в списания и вестници като „ Българан “, „ Барабан “, „ Художествена седмица “, „ Червен смях “, „ Младеж “, вестниците „ Сатър “, „ Работнически вестник “, „ Народна войска “ и други
За късия си живот (умира едвам на 24 години от туберкулоза) Смирненски оставя след себе си над 800 лирически творби и над 100 прозаически.
Малко преди да издъхне, на бял свят излиза и последната му творба – сатирата " Приказка за стълбата ", трансформирала се в шедьовър, неподвластен на време и публичен строй. Притча за моралната деградация и духовното проваляне на индивида, към която водят стъпалата на властта. Перла в съкровищвицата от творби на Смирненски, всяко от които звучи толкоз настоящо и до през днешния ден.
Почитаме паметта и гения на огромния стихотворец с четири негови безконечни стихотворения:
Братчетата на Гаврош
Ти целия вцепенен от завист си,
о, гръмък и развратен град,
и твойте електрични глобуси
всуе така празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвсякъде
и ето ги: стоят на ъгъла,
с схлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкова великодушен към едни,
а към бездомните Гаврошовци
нечовечен от ранни млади години?
Пред твоите витрини блескави
вкупом застават постоянно те
и какъв брой тъга в очите трескави,
и какъв брой тъга се чете!
Но потеглят си те отново одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безчет жадувани неща...
Ти целия вцепенен от завист си,
о гръмък и развратен град,
и твойте електрични глобуси
всуе така празнично блестят!
***
Уличната жена
Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под подправената цигулка
танцуваш ти с разплакани очи.
Нощта е твойта мащеха неумолима —
безмилостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.
Под блясъка на електрическите ламби
празнуваш безконечен грях
и смееш се по този начин, че ти сама колкото да би
схванала болката на своя смях.
Закичила гърди с увехнали циклами,
сама бледен цвят,
завръщаш се дома пияна от измами,
с цел да беседваш с гостенина Глад.
А там виси, уви, над масичката прашна
портретче на дете
и в ясний взор на непорочност тогавашна
сегашният ти смут се чете.
И все така… А в есента на твойта хладна
и блудна хубост
ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.
Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в момент ще се смути:
Всевластникът Живот преварил я в точния момент —
и ти… от дълго време без душа си ти!
***
Утрешният ден
Аз виждам - раждат се тълпи
за утрото на празник свят
и вред в настръхналия град
духът на кървясъл протест кипи.
И всеки слаб и изтерзан -
на черна тъга ярък наследник,
възраства като великан
и в заплашителен припадък насочен,
с море възбунени души,
лети, гърми, зове, разрушава...
Над него трепетни слънца
преплитат утринни лъчи,
а по следите му проличава
кръвта на хиляди сърца,
туптели с порива заветен
да слеят своя огнен ток
ведно с тържествения звън,
призивен вселената от сън...
Аз виждам: гърчи се пред мен
последний фантом на нощта
и кръв от зинали уста
опръсква утрешния ден,
а там по каменистий път
на многовечната битка,
удушил властната орис
до своята гранитна гръд,
пристъпва человешкий жанр
към дверите на нов живот.
***
Юноша
Аз не зная за какво съм на тоз свят роден,
не попитах за какво ще умра,
тук пристигнах запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възхитен разтворих очи,
с цел да срещна Живота по друм от цветя
в каляска от лунни лъчи.
Но не пролет и химн около мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме изверг чужд.
И през облаци завист и демонска примамка
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест колос се изправи измежду кръв,
измежду морета от кръв и сълзи.
В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.
Аз познах свойте братя във рабски кортеж,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
И наежен от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, измежду ледна тъма!
Загърмете, стоманени слова!
Нека пламне земята за гуляй чужд,
дано гръм да трещи, да разрушава!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, вихър от души!...
И тогава — залюбен в тълпите, покорен
от лъчите на нова зора, —
без да запитвам за какво съм на тоз свят роден,
аз ще знам защо да умра.
До 1910 година Смирненски учи в София, след което се връща в родния си град и приключва Кукушката прогимназия (1911 г.). По време на Междусъюзническата война (1913 г.) градът е опожарен и фамилията му се преселва в София.
Огорчението от суровата реалност, обществената неправда, която го заобикаля, го тласка към перото. Започва да работи като вестникар и кореспондент. Непримиримият му дух, изпълнен с яд и злост към публичните порядки, намира израз в списания и вестници като „ Българан “, „ Барабан “, „ Художествена седмица “, „ Червен смях “, „ Младеж “, вестниците „ Сатър “, „ Работнически вестник “, „ Народна войска “ и други
За късия си живот (умира едвам на 24 години от туберкулоза) Смирненски оставя след себе си над 800 лирически творби и над 100 прозаически.
Малко преди да издъхне, на бял свят излиза и последната му творба – сатирата " Приказка за стълбата ", трансформирала се в шедьовър, неподвластен на време и публичен строй. Притча за моралната деградация и духовното проваляне на индивида, към която водят стъпалата на властта. Перла в съкровищвицата от творби на Смирненски, всяко от които звучи толкоз настоящо и до през днешния ден.
Почитаме паметта и гения на огромния стихотворец с четири негови безконечни стихотворения:
Братчетата на Гаврош
Ти целия вцепенен от завист си,
о, гръмък и развратен град,
и твойте електрични глобуси
всуе така празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвсякъде
и ето ги: стоят на ъгъла,
с схлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкова великодушен към едни,
а към бездомните Гаврошовци
нечовечен от ранни млади години?
Пред твоите витрини блескави
вкупом застават постоянно те
и какъв брой тъга в очите трескави,
и какъв брой тъга се чете!
Но потеглят си те отново одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безчет жадувани неща...
Ти целия вцепенен от завист си,
о гръмък и развратен град,
и твойте електрични глобуси
всуе така празнично блестят!
***
Уличната жена
Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под подправената цигулка
танцуваш ти с разплакани очи.
Нощта е твойта мащеха неумолима —
безмилостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.
Под блясъка на електрическите ламби
празнуваш безконечен грях
и смееш се по този начин, че ти сама колкото да би
схванала болката на своя смях.
Закичила гърди с увехнали циклами,
сама бледен цвят,
завръщаш се дома пияна от измами,
с цел да беседваш с гостенина Глад.
А там виси, уви, над масичката прашна
портретче на дете
и в ясний взор на непорочност тогавашна
сегашният ти смут се чете.
И все така… А в есента на твойта хладна
и блудна хубост
ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.
Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в момент ще се смути:
Всевластникът Живот преварил я в точния момент —
и ти… от дълго време без душа си ти!
***
Утрешният ден
Аз виждам - раждат се тълпи
за утрото на празник свят
и вред в настръхналия град
духът на кървясъл протест кипи.
И всеки слаб и изтерзан -
на черна тъга ярък наследник,
възраства като великан
и в заплашителен припадък насочен,
с море възбунени души,
лети, гърми, зове, разрушава...
Над него трепетни слънца
преплитат утринни лъчи,
а по следите му проличава
кръвта на хиляди сърца,
туптели с порива заветен
да слеят своя огнен ток
ведно с тържествения звън,
призивен вселената от сън...
Аз виждам: гърчи се пред мен
последний фантом на нощта
и кръв от зинали уста
опръсква утрешния ден,
а там по каменистий път
на многовечната битка,
удушил властната орис
до своята гранитна гръд,
пристъпва человешкий жанр
към дверите на нов живот.
***
Юноша
Аз не зная за какво съм на тоз свят роден,
не попитах за какво ще умра,
тук пристигнах запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възхитен разтворих очи,
с цел да срещна Живота по друм от цветя
в каляска от лунни лъчи.
Но не пролет и химн около мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме изверг чужд.
И през облаци завист и демонска примамка
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест колос се изправи измежду кръв,
измежду морета от кръв и сълзи.
В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.
Аз познах свойте братя във рабски кортеж,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
И наежен от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, измежду ледна тъма!
Загърмете, стоманени слова!
Нека пламне земята за гуляй чужд,
дано гръм да трещи, да разрушава!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, вихър от души!...
И тогава — залюбен в тълпите, покорен
от лъчите на нова зора, —
без да запитвам за какво съм на тоз свят роден,
аз ще знам защо да умра.
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ