На 11 септември 1978 г. в болница в Лондон издъхва

На 11 септември 1978 година в болница в Лондон издъхва писателят-дисидент, който 4 дни по-рано е смъртоносно прободен с чадър с отровна капсула от сътрудник на Държавна сигурност на моста Ватерло.

(Последната фотография на Георги Марков, направена дни преди гибелта му в дома на неговия сътрудник и другар Димитър Бочев от различен техен „ сътрудник “ - Николай Калчев, сътрудник „ Мартини ” от ДС)

Писмото на Георги МАРКОВ до Димитър БОЧЕВ
18 – 22 февруари 1977 година, Лондон

Драги Митко,

Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, само че просто нямах време да седна да ти пиша, пък и към този момент намразих всевъзможен тип писмовна активност, откакто би трябвало да извозвам евентуално две трети от времето ми, обещано от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти доста за желанието ти да бъдем дружно, което доста би ме радвало, само че не се обадих на Захариев, нито имам желание да му се обаждам. Причината е, че до момента в който не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да заставам тук, тъй като промяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата сентенция („ Пременил се Илия – отново в тия ”). Второ, коства ми се, че сред мене и всички тия радиоорганизации съществува тъкмо същия тип разминаване, което съществуваше сред мене и българските партийни организации. От доста от дълго време към този момент нямам доверие в „ независимост на словото “, която на процедура се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас вкъщи си или пред неколцина другари това, което те вълнува. Но я се пробвай да изкажеш мнение в „ самостоятелния ” вестник ТАЙМС, или в самостоятелното Би Би Си? Имаш доста здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, само че както и в „ Работническо дело “, би трябвало да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са безусловно същите. Разликата е единствено във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти приказвам, ти към този момент си го познал. И всичко това аз имам твърдото желание да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с развъждането на таралежи, да вземем за пример. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. покачванията, пенсиите, разните други улеснения, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре в сравнение с „ таралежовъд “. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те показват, няма нищо общо с истината, правдата, битката за положителното и съвършенството на индивида, любовта, хубостта. Не! Никаква друга идея, с изключение на своята елементарна и ясна идея – да си циментираш ситуацията и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва усещането, че същинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а основно (може би даже единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано възприятие да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има потребност от тебе да му чистиш пипалата.

Все по-силно съм уверен, че светът напълно не се дели на положителни и неприятни хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а основното разделяне, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на създатели и на паразити. Има разнообразни типове творчества, както има и разнообразни типове паразити. Селянинът, който сее на равнищата, е създател, дамата, която ражда и отглежда деца, е създател тъкмо толкоз, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са създатели. Този, който прави обувки, е създател, клоунът на сцената е създател, бръснарят на ъгъла е създател и т. н.. Но отсам стартира най-голямата драма на хората. Творците и изключително надарените от тях в никакъв случай не се съюзяват. Първият белег на един гений или на един талант е неговото противоречие с другите. Много пъти съм казвал, геният е самостоятелност. И по тази причина всички същински създатели заради вътрешната си сигурност, заради устройството си постоянно са в цялостно различие по всички огромни въпроси. В подмяна на това паразитите или в случай че щеш посредствениците се сплотяват, подреждат се в стройни редици и основават могъщата войска на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат креативната сигурност и храброст, защото по даденост са страхливи и несигурни, те намират поддръжка в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над създателите. Администраторите най-вече ненавиждат през живота си създателите и творчеството, тъй като всяко нещо, основано на този свят, им споделя, че те не могат да основават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече завист и злоба по отношение на креативната част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да ръководят другите. Те се боят от създателите, тъй като създателят не се подчинява елементарно, той не е добър чиновник, той не е образцов служител, който споделя сладникаво ухилен „ да, сър! ” И по тази причина на тебе ти е ясно да вземем за пример за какво всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има големи преимущества пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво в действителност предават за България, не се интересуват да вникнат надълбоко в потребностите на ония, които слушат отвъд, да отговорят най-пълно на техните упования... а просто да си изслужат времето за пенсия и по-късно да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.

Когато дойдох тук, на Запад, бях доста сюрпризиран да открия, че съвсем всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти в действителност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, обезпечено състояние, популярност. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил вманиачен и че е безусловно морално да лежиш на гърба на цялостен народ и да си живееш като привилегирована гад. Този морал по този начин ме порази, че тогава разбрах, че публичната съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е откровен отклик на нищо, тъй като малцината почтени и откровени донкихотовци, които милеят за човешкото достолепие, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако комерсиалните ползи на Запад повеляват, те са в положение да стартират да свирят руския химн паралелно със личните си национални диарии.
За мой и твой смут, това е действителността. Това е все същият спор сред партията и обособените създатели. Ако комунизмът в миналото пристигна на Запад, убеждавам те, че техните диктатури ще бъдат надалеч по-отвратителни от нашите - източните. Но в случай че не пристигна, повода за това ще бъде, че техните публични форми са по-съвършено аморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са доста по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – доста по-силен.

Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ съдебномедицинска експертиза НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?

Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е доста елементарен – ние би трябвало да продължаваме да бъдем тъкмо това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, тъй като ние сме родени за нея и тъй като е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И коства ми се, че цялата хубост на живота, че в случай че щеш целият му смисъл (нали хубостта е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко в действителност огромно и красиво, което и природата и хората са основали до момента, е изблик на тази полуда, която съгласно мен е самата същина на МОЖЕНЕТО.

Пиши, в случай че чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, в случай че мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не желаят да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същина на ония, другите, ще проработи в твоя изгода, те ще те одобряват като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по малкия екран, на всички места, монумент ще ти повдигнат, с цел да потвърдят, че това, което ти си направил, е ТЯХНО. Те постоянно са си присвоявали всичко огромно от историята, всичко, което лудите са основали. И по тази причина можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества празнуват коленопреклонно Ботев (и даже мислено не им минава да се опитат най-малко мъничко да бъдат като него).

Ето това е спорът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен спор.

И в този спор такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, буржоазен, националистически и бог знае какви още микрофони стоят паралелно и се борят, с цел да наложат под един или различен цвят властта на нищото.

Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но единствено при изискване, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.

Драги Митко,

Ето ти почти картинката на нещата, по този начин както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е действителна, което значи, че вътре, надълбоко в себе си съдържа вяра.
След като ти изпонаписах всичко, което усещах, разреши ми в този момент да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и обич и допускам, че скоро отново ще си пишем.

Най-сърдечно твой,
Жоро

От книгата „ Аз бях той. 121 документа за и от Георги Марков “, Любен Марков, изд. Камея, 1999 година
* Последната фотография на Георги Марков, направена дни преди гибелта му в дома на неговия сътрудник и другар Димитър Бочев от различен техен „ сътрудник “ - Николай Калчев, сътрудник „ Мартини ” от Държавна сигурност