Последният репортаж на Георги Марков: Празникът на милицията и празникът на свободата
На 11 септември 1978 година, преди 46 години, в лондонската болница „ Сейнт Джеймс ” издъхва българският публицист Георги Марков, критик на комунистическия режим в България и персонално на генералния секретар на Българска комунистическа партия Тодор Живков.
Той почива от отравяне на кръвта 4 дни, откакто е нападнат на моста „ Ватерло ” в Лондон от сътрудник на Държавна сигурност, който посредством малко пневматично устройство съумява да вкара в дясното бедро му дребна сачма, съдържаща рядката отрова рицин – създадена в загадка лаборатория на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и неоставяща следи в кръвта.
През лятото на 1978 година радио „ Свободна Европа ” приключва предаваните в продължение на три години негови „ Задочни репортажи за България ”, дали най-точната характерност на тоталитарната система в комунистическа България.
След края на „ Задочни репортажи за България ” писателят стартира да приготвя продължение на своите мнения под формата на есета за „ Свободна Европа ”. Рубриката започва при започване на юли 1978 година под името „ Говори Георги Марков ”.
В памет на писателя уеб сайтът разгласява последния негов неприсъствен репортаж, излъчен от радио „ Свободна Европа ” на 10 септември 1978 година, ден преди гибелта му. Есето е включено в сборника му „ Нови задочни репортажи. Когато часовниците са спрели ”, публикуван в България през 1991 г.По подигравка то е отдадено на Държавна сигурност, същата, която преди 46 години извършва желанието на Тодор Живков Георги Марков да бъде премахнат.
Празникът на свободата и празникът на милицията
„ Не имам вяра да има доста страни по света, където съответният режим да е заповядал на подчинените му жители в избран ден да честват свободата, а на идващия ден да честват Държавната сигурност, милицията или полицията. Струва ми се, че в това тясно съседство на двата празника в България – 9-ти септември „ Ден на свободата ”, и 10 септември „ Ден на милицията и държавна сигурност ” – някой без да желае е изразил по най-ироничен метод същността на 34 годишната българска епоха. Само геният на огромен сатирик би могъл да сложи паралелно явно несъвместими понятия. Денят на свободата бива следван на другия ден от Деня на нейното отричане, деня на оня институт, чиито най-мек синоним е потисничеството.
Ако можех в този момент да запитам един бивш мой прочут, полковник от Държавна сигурност и сегашен член на Съюза на писателите, за какво „ Денят на свободата ” се съпровожда от деня на Държавна сигурност, той евентуално би ми дал отговор:
„ Че каква независимост може да има без Държавна сигурност? Кой ще я пази свободата? ”
И в случай че при тази декларация аз показах безмълвно подозрение, той би траял по следния логически път:
„ Ако нямаше независимост в нашата татковина, тогава не би имало потребност от Държавна сигурност. Колкото по-голяма е нашата независимост, толкоз по огромна и по-силна би трябвало да бъде нашата Държавна сигурност. Ето за какво ония страни, които нямат независимост (нито ден на свободата) нямат и Държавна сигурност, което значи, че не ги е грижа за свободата. Разбираш ли, съществуването на държавна сигурност не е нищо друго, с изключение на нужен израз на грижата за свободата. Не можеш ти да оставиш свободата току-тъй свободно да се разнася нагоре-надолу и всеки да прави с нея каквото си желае. Трябва грижа и грижата сме ние! ”
„ Но с цел да не бъде човек необоснован, когато борави с такива рискови понятия като независимост и подтисничество, бих се опитал за 34 път да направя едно съпоставяне сред живота на българите през кой и да е девети септември на 30-те години и какъв да е девети септември през последните трийсет години. По този метод ще стане ясно дали денят на свободата в действителност е направил българите по-свободни или пък просто ги е освободил от самата независимост. А единият аршин за независимост, който историята е утвърдила до ден-днешен, са правата (или свободите), на които се радва обособеният елементарен човек. Свободните общества и свободните страни са свободни единствено дотолкоз, доколкото са обезпечили свободата за своите обособени елементарни жители. На естествен човешки език не съществува различен аршин за свободна страна.
За никое крепко човешко творение не е допустимо да одобри, че да вземем за пример едно общество от пандизчии, живеещо съгласно затворническия устав, откъснато от света с високи стени, подготвени кучета и стреляща без предизвестие защита, може да се назовава СВОБОДНО ОБЩЕСТВО. Нещо повече, и това особено желая да подчертая, в случай че същите пандизчии спят на пухени възглавници, ядат фазани с кестени, имат луксозни тв приемници и още по-разкошни коли, ядат със сребърни принадлежности и могат да се радват на най-скъпи удоволствия – това с нищо не трансформира статута им на пандизчии. Те не са и не могат да бъдат свободни хора, заради простата причина, че не могат да отидат оттатък стените и кучетата.
Тази обикновена истина наподобява необичайно подценена от ония, които споделят, че българите в този момент били със 720 % по-щастливи, в сравнение с българите преди 40 години, защото имали асфалтови пътища и броят на тракторите се е нараснал с 490 % или нещо сходно. Асфалтовите пътища и тракторите несъмнено са значимо нещо от живота на актуалния човек, само че те сами за себе си надали имат някакво значение за свободата на кой и да е обособен българин. Още по-малко щастието му.
Преди идването на комунистите на власт в България множеството пътища в действителност бяха прашни (както бяха по това време в доста страни по света). Но по тези прашни пътища се ходеше доста по-свободно и те водеха индивида доста надалеч. Притежаването на паспорт за чужбина беше зачитано гражданско право и не представляваше проблем за никого, нито пък съществуваше страшната машина на днешния паспортен отдел при Дирекцията на Народната милиция. Почти сигурен съм, че в случай че човек запита днешните български жители какво биха предпочели – да имат прашни пътища с паспорти или асфалтови пътища без паспорти – отговорът изрично би бил в интерес на прахта.
Но когато приказваме за правото на жителите на свободно придвижване, ние не би трябвало да изчерпваме въпроса с пътуването за чужбина. Преди Девети септември – още по-точно, преди войната – в България не съществуваше системата на закрепостяване на жителите ДО ЖИВОТ към обещано дружество или обещано обитаемо място. Въпросът с смяната на жителството беше въпрос на персонално предпочитание и материални благоприятни условия. Така че денят на свободата освободи българските жители от една обичайната българска независимост.
Прехвърляйки се в областта на най-основното човешко право, словото, ние не можем да не потръпнем от голямата разлика сред „ черното ” (както го ругаят) минало и светлото (както го славословят) настояще. Въпреки известни ограничавания в дадени интервали, в страната съществуваше кардинална независимост на словото и даже комунистите в забележителна степен се употребиха от нея. Онзи, който се съмнява в това, дано отиде в националната библиотека и просто прелисти издаваните даже по времето на войната вестници. Цялата комунистическа и лява литература (даже чисто подривната литература) се разпространяваше съвсем гладко. Не е допустимо да си представим през днешния ден, че в случай че един публицист напише разказ, с който нападна идейната и нравствена същина на строя, този разказ ще види бял свят.
Но романът „ СНАХА ” на Георги Караславов, на комуниста Караславов беше освен оповестен, само че получи и публична премия... от „ фашисткия мракобеснически режим ”. Цензорът от старите времена, на мен най-малко, ми наподобява благ и доверчив човек в съпоставяне със страхотната тотална цензура на днешния режим. Но да оставим литературата и вестниците, а да преминем на нещо надалеч по-важно. Ако при тогавашните диктаторски и полудиктаторски режими казусът на жителите беше по какъв начин да изкажат на висок глас това, което мислят, казусът на жителите в днешните комунистически страни е по какъв начин да скрият това, което мислят.
Днес никой българин не може да си показа, че би имал дързостта да стане и каже на представителите на режима тъкмо какво мисли за тях. И даже когато такива импулси на гражданска храброст се появят, те бързо се стопяват в страхливата тишина на масата. Дори сякаш поощряваната публично рецензия и самооценка в края на краищата се свежда до перверзни похвали към режима и си остава надалеч от истината.
Другото човешко право – на което българите по традиция са се радвали в предишното, даже и при полудиктаторски режими, а точно правото на свободно съдружие – през днешния ден принадлежи към царството на от дълго време умрелите мечти. Никак не е належащо да влизам във общоизвестни детайлности. Но за тези млади български жители, които биха изпитали някакво подозрение към това, което споделям, бих предложил – пробвайте се да образувате някакъв най-безобиден кръжок или сдружение... Кой би дръзнал да приказва за свободно професионално, религиозно идейно или политическо образуване? На българските жители без подозрение е предоставена свободата да членуват наложително в отечествения фронт и всякакви други казионни организации.
Тук естествено стигаме до правото на свободни избори. От всички до момента упоменати права това е най-абсурдното в днешна България. Ето ви характерен случай, когато целият смисъл на глагола ИЗБИРАМ – а точно ПРЕДПОЧИТАНЕТО на ЕДНО НЕЩО от НЯКОЛКО НЕЩА – е премахнат, и през днешния ден на българските жители е предоставена шизофреничната опция да ИЗБИРАН ЕДНО НЕЩО от ЕДНО НЕЩО. Въпреки ликвидирането на партиите с преврата от 19 май 1934 година, в Народното събрание въпреки всичко се озоваха голям брой народни представители – съперници на тогавашното държавно управление, тъй като все пак глаголът ИЗБИРАМ към момента имаше смисъл.
Трябва ли да приказвам за неприкосновеността на кореспонденцията, когато и децата в днешна България знаят за рутинното отваряне на кореспонденцията на всеки български жител, към който Държавна сигурност демонстрира интерес. Трябва ли да загатвам за трите листата за подслушване на телефонни диалози – непрекъснато, от време на време и краткотрайно – с които бяха удостоени софийските жители по мое време.
А какво да кажем за неприкосновеността на жилището, за правото на заслужено правосъдие, за равенството пред законите, за свободно изповедание и по този начин нататък.
Всички тия човешки права и свободи, които даже се съдържат в духа на прокламацията на отечествения фронт и в името на които неговото държавно управление взе властта на 9-ти септември – „ Денят на свободата ”, наподобява бяха бързо заровени на другия ден – 10 септември, „ Денят на националната милиция и Държавната сигурност! ”.
И в този момент си припомням за оня девиз, обтегнат точно на 10 септември на една огромна българска гара, където върху аленото платно с „ революционна откровеност ” беше написано:
„ Да живее десети септември, ден на Народната милиция – единствена опора на Народната власт! ”
Той почива от отравяне на кръвта 4 дни, откакто е нападнат на моста „ Ватерло ” в Лондон от сътрудник на Държавна сигурност, който посредством малко пневматично устройство съумява да вкара в дясното бедро му дребна сачма, съдържаща рядката отрова рицин – създадена в загадка лаборатория на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и неоставяща следи в кръвта.
През лятото на 1978 година радио „ Свободна Европа ” приключва предаваните в продължение на три години негови „ Задочни репортажи за България ”, дали най-точната характерност на тоталитарната система в комунистическа България.
След края на „ Задочни репортажи за България ” писателят стартира да приготвя продължение на своите мнения под формата на есета за „ Свободна Европа ”. Рубриката започва при започване на юли 1978 година под името „ Говори Георги Марков ”.
В памет на писателя уеб сайтът разгласява последния негов неприсъствен репортаж, излъчен от радио „ Свободна Европа ” на 10 септември 1978 година, ден преди гибелта му. Есето е включено в сборника му „ Нови задочни репортажи. Когато часовниците са спрели ”, публикуван в България през 1991 г.По подигравка то е отдадено на Държавна сигурност, същата, която преди 46 години извършва желанието на Тодор Живков Георги Марков да бъде премахнат.
Празникът на свободата и празникът на милицията
„ Не имам вяра да има доста страни по света, където съответният режим да е заповядал на подчинените му жители в избран ден да честват свободата, а на идващия ден да честват Държавната сигурност, милицията или полицията. Струва ми се, че в това тясно съседство на двата празника в България – 9-ти септември „ Ден на свободата ”, и 10 септември „ Ден на милицията и държавна сигурност ” – някой без да желае е изразил по най-ироничен метод същността на 34 годишната българска епоха. Само геният на огромен сатирик би могъл да сложи паралелно явно несъвместими понятия. Денят на свободата бива следван на другия ден от Деня на нейното отричане, деня на оня институт, чиито най-мек синоним е потисничеството.
Ако можех в този момент да запитам един бивш мой прочут, полковник от Държавна сигурност и сегашен член на Съюза на писателите, за какво „ Денят на свободата ” се съпровожда от деня на Държавна сигурност, той евентуално би ми дал отговор:
„ Че каква независимост може да има без Държавна сигурност? Кой ще я пази свободата? ”
И в случай че при тази декларация аз показах безмълвно подозрение, той би траял по следния логически път:
„ Ако нямаше независимост в нашата татковина, тогава не би имало потребност от Държавна сигурност. Колкото по-голяма е нашата независимост, толкоз по огромна и по-силна би трябвало да бъде нашата Държавна сигурност. Ето за какво ония страни, които нямат независимост (нито ден на свободата) нямат и Държавна сигурност, което значи, че не ги е грижа за свободата. Разбираш ли, съществуването на държавна сигурност не е нищо друго, с изключение на нужен израз на грижата за свободата. Не можеш ти да оставиш свободата току-тъй свободно да се разнася нагоре-надолу и всеки да прави с нея каквото си желае. Трябва грижа и грижата сме ние! ”
„ Но с цел да не бъде човек необоснован, когато борави с такива рискови понятия като независимост и подтисничество, бих се опитал за 34 път да направя едно съпоставяне сред живота на българите през кой и да е девети септември на 30-те години и какъв да е девети септември през последните трийсет години. По този метод ще стане ясно дали денят на свободата в действителност е направил българите по-свободни или пък просто ги е освободил от самата независимост. А единият аршин за независимост, който историята е утвърдила до ден-днешен, са правата (или свободите), на които се радва обособеният елементарен човек. Свободните общества и свободните страни са свободни единствено дотолкоз, доколкото са обезпечили свободата за своите обособени елементарни жители. На естествен човешки език не съществува различен аршин за свободна страна.
За никое крепко човешко творение не е допустимо да одобри, че да вземем за пример едно общество от пандизчии, живеещо съгласно затворническия устав, откъснато от света с високи стени, подготвени кучета и стреляща без предизвестие защита, може да се назовава СВОБОДНО ОБЩЕСТВО. Нещо повече, и това особено желая да подчертая, в случай че същите пандизчии спят на пухени възглавници, ядат фазани с кестени, имат луксозни тв приемници и още по-разкошни коли, ядат със сребърни принадлежности и могат да се радват на най-скъпи удоволствия – това с нищо не трансформира статута им на пандизчии. Те не са и не могат да бъдат свободни хора, заради простата причина, че не могат да отидат оттатък стените и кучетата.
Тази обикновена истина наподобява необичайно подценена от ония, които споделят, че българите в този момент били със 720 % по-щастливи, в сравнение с българите преди 40 години, защото имали асфалтови пътища и броят на тракторите се е нараснал с 490 % или нещо сходно. Асфалтовите пътища и тракторите несъмнено са значимо нещо от живота на актуалния човек, само че те сами за себе си надали имат някакво значение за свободата на кой и да е обособен българин. Още по-малко щастието му.
Преди идването на комунистите на власт в България множеството пътища в действителност бяха прашни (както бяха по това време в доста страни по света). Но по тези прашни пътища се ходеше доста по-свободно и те водеха индивида доста надалеч. Притежаването на паспорт за чужбина беше зачитано гражданско право и не представляваше проблем за никого, нито пък съществуваше страшната машина на днешния паспортен отдел при Дирекцията на Народната милиция. Почти сигурен съм, че в случай че човек запита днешните български жители какво биха предпочели – да имат прашни пътища с паспорти или асфалтови пътища без паспорти – отговорът изрично би бил в интерес на прахта.
Но когато приказваме за правото на жителите на свободно придвижване, ние не би трябвало да изчерпваме въпроса с пътуването за чужбина. Преди Девети септември – още по-точно, преди войната – в България не съществуваше системата на закрепостяване на жителите ДО ЖИВОТ към обещано дружество или обещано обитаемо място. Въпросът с смяната на жителството беше въпрос на персонално предпочитание и материални благоприятни условия. Така че денят на свободата освободи българските жители от една обичайната българска независимост.
Прехвърляйки се в областта на най-основното човешко право, словото, ние не можем да не потръпнем от голямата разлика сред „ черното ” (както го ругаят) минало и светлото (както го славословят) настояще. Въпреки известни ограничавания в дадени интервали, в страната съществуваше кардинална независимост на словото и даже комунистите в забележителна степен се употребиха от нея. Онзи, който се съмнява в това, дано отиде в националната библиотека и просто прелисти издаваните даже по времето на войната вестници. Цялата комунистическа и лява литература (даже чисто подривната литература) се разпространяваше съвсем гладко. Не е допустимо да си представим през днешния ден, че в случай че един публицист напише разказ, с който нападна идейната и нравствена същина на строя, този разказ ще види бял свят.
Но романът „ СНАХА ” на Георги Караславов, на комуниста Караславов беше освен оповестен, само че получи и публична премия... от „ фашисткия мракобеснически режим ”. Цензорът от старите времена, на мен най-малко, ми наподобява благ и доверчив човек в съпоставяне със страхотната тотална цензура на днешния режим. Но да оставим литературата и вестниците, а да преминем на нещо надалеч по-важно. Ако при тогавашните диктаторски и полудиктаторски режими казусът на жителите беше по какъв начин да изкажат на висок глас това, което мислят, казусът на жителите в днешните комунистически страни е по какъв начин да скрият това, което мислят.
Днес никой българин не може да си показа, че би имал дързостта да стане и каже на представителите на режима тъкмо какво мисли за тях. И даже когато такива импулси на гражданска храброст се появят, те бързо се стопяват в страхливата тишина на масата. Дори сякаш поощряваната публично рецензия и самооценка в края на краищата се свежда до перверзни похвали към режима и си остава надалеч от истината.
Другото човешко право – на което българите по традиция са се радвали в предишното, даже и при полудиктаторски режими, а точно правото на свободно съдружие – през днешния ден принадлежи към царството на от дълго време умрелите мечти. Никак не е належащо да влизам във общоизвестни детайлности. Но за тези млади български жители, които биха изпитали някакво подозрение към това, което споделям, бих предложил – пробвайте се да образувате някакъв най-безобиден кръжок или сдружение... Кой би дръзнал да приказва за свободно професионално, религиозно идейно или политическо образуване? На българските жители без подозрение е предоставена свободата да членуват наложително в отечествения фронт и всякакви други казионни организации.
Тук естествено стигаме до правото на свободни избори. От всички до момента упоменати права това е най-абсурдното в днешна България. Ето ви характерен случай, когато целият смисъл на глагола ИЗБИРАМ – а точно ПРЕДПОЧИТАНЕТО на ЕДНО НЕЩО от НЯКОЛКО НЕЩА – е премахнат, и през днешния ден на българските жители е предоставена шизофреничната опция да ИЗБИРАН ЕДНО НЕЩО от ЕДНО НЕЩО. Въпреки ликвидирането на партиите с преврата от 19 май 1934 година, в Народното събрание въпреки всичко се озоваха голям брой народни представители – съперници на тогавашното държавно управление, тъй като все пак глаголът ИЗБИРАМ към момента имаше смисъл.
Трябва ли да приказвам за неприкосновеността на кореспонденцията, когато и децата в днешна България знаят за рутинното отваряне на кореспонденцията на всеки български жител, към който Държавна сигурност демонстрира интерес. Трябва ли да загатвам за трите листата за подслушване на телефонни диалози – непрекъснато, от време на време и краткотрайно – с които бяха удостоени софийските жители по мое време.
А какво да кажем за неприкосновеността на жилището, за правото на заслужено правосъдие, за равенството пред законите, за свободно изповедание и по този начин нататък.
Всички тия човешки права и свободи, които даже се съдържат в духа на прокламацията на отечествения фронт и в името на които неговото държавно управление взе властта на 9-ти септември – „ Денят на свободата ”, наподобява бяха бързо заровени на другия ден – 10 септември, „ Денят на националната милиция и Държавната сигурност! ”.
И в този момент си припомням за оня девиз, обтегнат точно на 10 септември на една огромна българска гара, където върху аленото платно с „ революционна откровеност ” беше написано:
„ Да живее десети септември, ден на Народната милиция – единствена опора на Народната власт! ”
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ