Да познаваш себе си е морален дълг - КАРЕН ХОРНИ
Мярката за напредък не е какъв брой сме се трансформирали, а какъв брой хармонично сме интегрирали измененията във всички детайли на досегашната си същина – тези пластове на личността, подредени в настоящето ни аз като матрьошки, не с цел да бъдат надраснати, а с цел да бъдат нежно интегрирани.
Истинското израстване е извънредно мъчно, тъкмо тъй като изисква сприятеляване с тези елементи от нас самите, които сме отхвърлили или не запомнили – това, което Джеймс Болдуин назовава „ гибелта и славата да знаеш кой си и какво си “.
А това изисква унищожаване на всички подправени персони, които сме облекли в хода на живота си под силата на външни наставления и подбуди, и да заживеем другарски с това, което сме били, с цел да изживеем изцяло това, което можем да бъдем.
Тези деликатни и постоянно сложни основи на същинския напредък са това, което немският психоаналитик Карен Хорни (16 септември 1885 година – 4 декември 1952 г.) изследва в последните години от живота си в своята извънредно проницателна книга „ Неврозата и човешкия напредък “.
Цяло потомство преди Джоан Дидиън да ни обърне внимание, че „ характерът – желанието да поемеш отговорност за личния си живот – е източникът, от който извира самоуважението “, Карен Хорни написа:
Човек може да пораства в същинския смисъл единствено в случай че поеме отговорност за себе си.
Отбелязвайки, че пълноценният и логичен живот изисква „ освобождение и обработване на силите, които водят до себереализация “, тя преглежда извора на този висш блян по отношение на растежа:
Не е належащо, а и в действителност е невероятно да „ научите “ жълъда да порасне в дъб, само че когато му се даде късмет, присъщите му благоприятни условия ще се развият. По същия метод човешкият субект, получил късмет, се стреми да развие своите характерни човешки капацитети. Той ще развие неповторимите живи сили на своето същинско аз: яснотата и дълбочината на личните си усеща, мисли, стремежи, интереси; способността да употребява личните си запаси, силата на своята воля; специфичните качества или способности, които може да има; способността да показва себе си и да се свързва с другите посредством спонтанните си усеща. Всичко това с времето ще му разреши да образува своите полезности и цели в живота. Накратко, той ще пораства, всъщност непреклонен, към себереализация.
Растежът е вероятен единствено когато осъзнатото Аз е достоверното Аз – „ същинското Аз – онази централна вътрешна мощ, обща за всички човешки същества и в същото време неповторима във всеки, която е дълбокият източник на напредък. “
И въпреки всичко може да бъде влудяващо мъчно да отличим това същинско аз под всички маски и брони, които сме надянали заради всичките ни конфликти с действителността, и под всички персони, заучени в хода на адаптирането към условията на близките и офанзивите от света.
Е. Е. Къмингс бе наясно с това, когато означи, че „ да бъдеш никой-освен-себе си – в свят, който прави всичко допустимо, денонощно, с цел да те направи някой различен – значи да водиш най-тежката борба, която едно човешко създание може да води. “
От момента, в който се родим, ние започваме да приспособяваме това нежно същинско „ аз “ по отношение на натиска на нашата прочувствена и физическа среда – развой на акомодация, който е началото на пожизнен развой на самоотчуждение, белязан от продължаващата робия на „ би трябвало “ – на родителите ни, културата ни, нашата лична.
Карен Хорни преглежда пътя към освобождението и самообладанието:
Всички типове напън могат елементарно да отклонят нашата градивна сила в неконструктивни или разрушителни канали. Но ние не се нуждаем от вътрешна усмирителна риза, с която да оковаваме спонтанността си, нито от камшика на вътрешния диктат, който да ни тласка към съвършенството. Няма подозрение, че такива дисциплиниращи способи могат да съумеят да подтиснат нежеланите фактори, само че също по този начин няма подозрение, че те са нездравословни за нашия напредък. Не се нуждаем от тях, тъй като виждаме по-добра опция да се оправим с разрушителните сили в себе си: да ги надраснем. Пътят към тази цел е все по-голямо осъзнаване и схващане на себе си. Следователно самопознанието не е цел единствено по себе си, а средство за освобождение на силите на спонтанния напредък.
В този смисъл да работим върху себе си се трансформира освен в първостепенно морално обвързване, само че в това време, в доста действителен смисъл, в съществена морална привилегия. И когато се освободим от невротичната фикс идея за себе си, когато станем свободни да се развиваме, ние също се освобождаваме да обичаме и да изпитваме угриженост към другите хора.
Следователно растежът не е нещо, което вършим сами и за себе си, а нещо, което вършим за и с другите – доказателство за обстоятелството, че човешките връзки са „ главен фактор на човешкия напредък “.
И въпреки всичко единствено ние сме виновни – пред себе си и пред другите – за предприемане на процеса и за следене на неговото разрастване. Един век откакто Ницше преглежда пътя към намирането на себе си, настоявайки, че „ никой не може да ви построи моста, по който вие и единствено вие би трябвало да пресечете реката на живота “, Карен Хорни написа:
Само индивидът може да развие дадените му благоприятни условия. Но, както всеки различен жив организъм, човешкият се нуждае от удобни условия за своя напредък „ от жълъд в дъб ”; той се нуждае от атмосфера на топлота, която да му даде по едно и също време чувство за вътрешна сигурност и вътрешна независимост, позволяваща му да има свои лични усеща и мисли и да показва себе си. Той се нуждае от положителната воля на другите, освен с цел да му оказват помощ в многочислените му потребности, само че и с цел да го направляват и предизвикват да стане зрял и пълностоен субект. Той също по този начин се нуждае от здравословен конфликт с желанията и волята на другите. Ако той може да пораства с другите и в обич, и в конфликти, той ще може да пораства в сходство с същинското си аз.
създател: Мария Попова; източник: www.themarginalian.org
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм :
