История, която не е изключение: Аз, която съм осиновена – осинових
Моята история несъмнено не е изключение. И аз, сходно на множеството изоставени бебета, съм била осиновена. Семейството, което ме отгледа, ме обичаше безрезервно. Като дете нищо не ми липсваше, имах приятелки, нови облекла, чествах тържествено рождените си дни. Един ден чух две съседки да си шушукат зад тила ми. Нарекоха ме „ хранениче “ и когато попитах мама какво значи тази дума, тя ми сподели, че съм осиновена. Расла съм в корема на друга майка, която обаче не е можела да се грижи за мен. Тогава бях на 10 години. След като научих, животът ми не се промени кой знае какъв брой, само че в душата ми зейна празнота. Започнах да си мисля за биологичната си майка и да бленувам един ден да се срещнем.
Когато осиновителите ми починаха, бях на 35 години. С мъжа ми Георги нямахме деца и аз доста се притеснявах. Реших да намеря майка си и да споделя с нея казуса си. Надявах се това да ми помогне да зачена. Макар и много мъчно, научих адреса на дамата, която на 19 години ме е изоставила. Открих я и когато звъннах на вратата на жилището й в един дребен град, сърцето ми щеше да изскочи. Отвори ми стара, побеляла жена, която намусено ме попита кого диря.
Видът й ме отблъсна. Исках да я прегърна и да усетя топлината й, само че тя равнодушно ме предложения да вляза. Когато й споделих коя съм, леко потрепери, само че остана индиферентна. Обясни, че от деня, в който ме е родила, е изтекла доста вода и нищо не може да се върне. Дори не попита по какъв начин пребивавам, омъжена ли съм и имам ли деца. Тръгнах си и се зарекох в никакъв случай повече да не я диря. Всъщност имах единствено една майка – тази, която дружно с татко ми ме отгледа от парче месо и ме направи добър човек.
Георги видя, че съм смутена, и двамата взехме твърдото решение да си осиновим момченце. Нито за момент не изпитах терзание, че детето няма да има моята кръвна група. Бях сигурна, че ще съм добра майка и то ще израсне обичано от нас, двамата. Когато от болничното заведение ми се обадиха да отидем и да забележим бебето, бях толкоз щастлива, че потеглих по чехли. Една акушерка го държеше за крачетата с главата надолу, а детето беше алено като рак и плачеше. Стана ми толкоз тъжно, че незабавно нежно го взех на ръце. Вече бяхме обзавели детската стая, купихме креватче, играчки, корито. Когато за първи път го изведох в количката, бях горда с красивото си дете. Спеше като ангел и нито една нощ не ни разсъни с рева си. Разказвам всичко това, тъй като желая да оказа помощ на хора, които са в моето състояние. Които се опасяват да вземат значимо решение, двоумят се или имат потребност от хубав образец.
Цветана
