Единадесет сина ~ Франц КАФКА
Монолог на един неудовлетворен татко. Размишленията на Кафка, наследник на един постоянно неудовлетворен и деспотичен татко.
(Naumann, Hermann - Zu Franz Kafka - Die elf Söhne)
Имам единадесет сина.
Първият е много неугледен на тип, само че е сериозен и умен; все пак аз не го оценявам доста, въпреки да го обичам като всичките си други деца. Неговото мислене ми наподобява прекомерно опростено. Той не гледа нито надясно, нито наляво, нито надалеч пред себе си; непрестанно се движи в кръг из тесния си умствен свят по-скоро се върти към себе си.
Вторият е хубав, строен, добре сложен; същинско наслаждение е да го гледаш в позата на фехтовач. И той е интелигентен, освен това е видял и свят; познава доста страни, ето за какво даже родната природа като че ли му приказва повече, в сравнение с другите, които не са напускали домашното огнище. Впрочем това преимущество позитивно се дължи освен и даже не основно на пътешествията му – то по-скоро спада към неповторимите черти на този мой син; това признава всеки, който да вземем за пример пожелае да наподоби майсторския му скок във вода – скок с няколко премятания, стремителен и въпреки всичко овладян. Смелостта и желанието на подражателя траят единствено до края на трамплина, там обаче, вместо да скочи, той внезапно сяда и разперва отговорно ръце. И все пак (би трябвало в действителност да съм благополучен с подобен син) нещо в него ме безпокои. Лявото му око е малко по-свито от дясното и постоянно примигва; това, несъмнено, е малък минус, той даже придава на лицето му по-дръзновен израз, в сравнение с другояче би имало, а при недостижимата комплектност на характера му, никой не ще забележи и укори това примигващо поприсвито око. Ала на мене, бащата, то прави усещане. Смущава ме, естествено, не физическият минус, а прозиращата зад него душевна грапавина, някаква отрова, блуждаеща в жилите на сина ми, някаква негова некадърност да реализира до дъно житейското си предопределение, което само аз зървам. От друга страна пък, таман тази линия го прави същинско мое дете, тъй като тя е унаследен минус на целия ни жанр, проявен у него изключително отчетливо.
Третият наследник е също хубав, само че тази негова хубост не ми е по сърце. Това е хубостта на артист – изящно извити устни; замислен взор; глава, която има потребност от драперия зад себе си, та да се открои; прекомерно издути гърди; леко вдигащи се и още по-леко отпускащи се ръце; нозе, които се кипрят, тъй като не държат. На всичко от горната страна гласът му не е пълнозвучен; за момент излъгва, кара познавача да наостри уши, само че бързо глъхне. И въпреки че, общо взето, всичко ме блазни да демонстрирам този мой наследник, аз избирам да го държа в сянка; той самият не се натрапва, но не тъй като осъзнава минусите си, а заради душевна непорочност. А времето, в което живеем, му е изцяло чуждо; въпреки роден в нашето семейство, той като че ли принадлежи и на друго, което вечно е изгубил, по тази причина постоянно изпада в отчаяние и нищо не е в положение да го разведри.
Четвъртият ми наследник е може би най-общителният от всички. Истинска рожба на времето си, той се схваща с всекиго, стои с двата си крайници върху земята, която счита всеобща, и хората с готовност му кимат. Може би това единомислещо утвърждение придава на характера му нещо незадълбочено, на придвижванията му – някаква дързост, на съжденията му – известна безгрижност. Човек постоянно би желал да повтори някои негови изявления, прочее единствено някои, тъй като в своята целокупност той въпреки всичко страда от прекомерна лекост. Прилича на скиор, който с удивителен скок се отделя от шанцата, разсича въздуха като лястовица, само че след това се сгромолясва измежду снежния прахуляк като тъпо безличие. Такива мисли тровят насладата ми от това мое дете.
Петият наследник е благ и добър; той обещаваше доста по-малко от това, което стана; бе така нищожен, че в негово наличие човек се чувствуваше самичък – и въпреки всичко той доближи до известна респект. Ако ме запитат по какъв начин е станало това, надали ще съм в положение да отговоря. Може би пък невинността си пробива най-леко път през вилнеещите в този свят стихии, а той е почтен. Дори прекомерно почтен. Отзивчив е към всекиго. Дори прекомерно радушен. Признавам, не ми е прелестно да чувам, когато ми го хвалят. Знае се какъв брой елементарно е да хвалиш някого, който явно заслужава хвалба, а подобен е моят наследник.
Шестият ми наследник наподобява, най-малко на пръв взор, най-задълбочен от всички. Постоянно увесил нос, той въпреки всичко е бъбривец. Затова мъчно можеш да се оправиш с него. Всяко проваляне го хвърля в непреодолима тъга; реализира ли обаче превъзходство в разногласието, резервира успеха посредством тиради. Все отново не отхвърлям, че у него има известна жаркост, стигаща до самозабрава; постоянно в битка с мислите си той прекарва през целия ден като захласнат в сън. Макар да не е болен – напротив, здравето му е доста положително, – понякога залита, изключително на мръкване, но не пада и се оправя без непозната помощ. Може би всичко се дължи на телесното му развиване – той е прекомерно висок за възрастта си. Това го прави, общо взето, некрасив, макар че доста неща у него поотделно са красиви, да вземем за пример ръцете и нозете. Некрасиво е прочее и челото му: освен кожата, само че като че ли и костта е някак сбръчкана.
Седмият наследник е може би повече от всички други мое дете. Хората не са в положение да оценят достолепията му, не схващат своеобразното му духовитост. Аз не го надценявам; зная, че той е много незначителен; да имаха хората единствено този минус, че не съумяват да оценят сина ми, нямаше да ги укорявам в нищо. Ала не бих желал този наследник да липсва от фамилията ми. Той внася раздорен дух и наред с това почитание към традицията, при което и едното, и другото се сливат у него – поне аз по този начин считам – в ненарушимо цяло. Впрочем той самият не знае какво да прави с това цяло; не, на него е съдено да придвижи колелото на бъдещето; но тази му дарба е толкоз ободряваща, така обнадеждваща; желае ми се да има деца, а след това и те да народят деца. За жал това предпочитание, наподобява, няма да се сбъдне. Изпълнен с в действителност понятно за мене, но по този начин огорчително блаженство, което прочее се намира в отлично несъгласие с преценката на близките, той върви постоянно самичък, нехае за девойки и все пак в никакъв случай не губи положителното си въодушевление.
Осмият ми наследник е чедото, което ми предизвиква най-вече тъга, въпреки в действителност да не виждам причина за това. Той гледа на мене като на непознат човек, а пък аз се усещам по бащински тясно обвързван с него. Времето доста неща поизглади; но по-рано постоянно ме побиваха тръпки, щом единствено помислех за този мой наследник. Той върви по собствен личен път; скъса всички връзки с мене и вероятно с коравата си глава и дребното си тяло на атлет – само нозете му бяха слабички в детството, но несъмнено към този момент са заякнали – ще си пробие път навсякъде, където пожелае. Неведнъж съм имал предпочитание да го повикам назад вкъщи, да го попитам по какъв начин живее, за какво така се дели от татко си и какви планове в действителност има, само че в този момент той е по този начин надалеч от мене, а и толкоз време измина, че е по-добре всичко да си остане както досега. Чувам, че той – единствен измежду синовете ми – си е пуснал дълга брада; при неговия малък растеж, естествено, тя не му стои добре.
Деветият ми наследник е доста грациозен и има томителен взор, който пленява дамите. Тъй томителен, че от време на време съумява да прелъсти и мене, въпреки да зная, че е нужна единствено една мокра гъба, с цел да се изтрие цялото това неземно зарево. Ала особеното в моето момче е, че то самото не се стреми да прелъстява никого; синът ми би се чувствувал удовлетворен, в случай че можеше цялостен живот да се излежава на канапето, да пилее погледа си по тавана или, още по-добре – да го държи неподвижен под клепачите си. Заеме ли тази обичана поза, той обича да приказва и приказва нелошо – сбито и изразително, но въпреки всичко единствено в избрани граници; наложи ли му се да ги напусне, а това е неизбежно при тяхната теснотия, речта му се трансформира в празно мърморене. Човек би махнал с ръка, с цел да го спре, стига да имаше вярата, че този приспивен взор е в положение да забележи жеста.
Десетият ми наследник минава за неоткровен човек. Аз не желая да отхвърлям този минус, нито пък напълно да го потвърдя. Безспорно, който го види по какъв начин пристъпя с неподобаваща за възрастта си церемониалност, постоянно със закопчан догоре редингот и остаряла, само че изключително грижливо почистена черна шапка, с неподвижно лице и малко издадена напред брадичка, с тежко отпуснати над очите клепачи и освен това с допрени сегиз-тогиз до устните два пръста – който го види по този начин, си помисля: „ Ето един приключен двуличник! “ Но послушайте го по какъв начин приказва! Разумно, премислено, не хаби непотребни думи; с язвителна живост пресича всички въпроси; в изумително, самопонятно и радостно единство с целия свят; единство, от което шията безусловно се изпъва, а главата се устремява нагоре. Мнозина, които считат себе си за прекомерно умни и затова, както сами споделят, са се чувствали отблъснати от външността му, след това пък са били привлечени от словото му. Има обаче и хора, които не се смущават от външността му, само че съзират двуличие в думите му. Аз като татко не мога да преценява, само че въпреки всичко би трябвало да призная, че вторите съдници са по-убедителни.
Единадесетият ми наследник е с нежно телосложение, може би най-слабият измежду синовете ми; само че слабостта му е измамлива, тъй като той може от време на време да бъде корав и съдбоносен, само че даже тогава слабостта си остава негова съществена линия. В тази уязвимост обаче няма нищо срамно, тя наподобява уязвимост единствено на тази наша земя. Нима да вземем за пример и готовността да полетиш не е уязвимост, щом съставлява нестабилност, несигурност и пърпорене с криле? Нещо сходно има у моя наследник. Такива качества, естествено, не радват бащата; те очевидно водят към съсипия на фамилията. Понякога той ме поглежда, като че ли желае да ми каже: „ Ще те взема със себе си, баща! “ Аз пък си мисля: „ Ти си последният, комуто бих се доверил. “ А той като че ли ми отвръща с поглед; „ Добре, да бъда най-малко последният! “
Това са моите единадесет сина.
* Elf Söhne, 1919, превод: Венцеслав Константинов, 1982
Снимка: pinterest.com
