Молитвата е среща на две тайни Gerrit Dou, Old man

Молитвата е среща на две секрети

Gerrit Dou, „ Old man in prayer ”, 1665-1670

Ще приказваме за един бездънен, екзистенциален въпрос, който има витално значимо значение, с доста измерения в нашето съществуване. Става дума за молитвата. Молитвата е сериозно значима среща с нашето аз и с Бога.

Молитвата е среща. Тя не е просто въпрос на заветен дълг, не е едно трябва, някакво религиозно обвързване, а още по-малко акт, който вършим, с цел да изгоним злото от нас, с цел да ни споходи положителното. Като дребен майка ми ми споделяше: Прекръствай се, с цел да те пази Света Богородица, да се върнеш жив и здрав! Това е хубаво, красиво благословение, само че не това е същността на молитвата. Молитвата не е припомняне за Бога в най-неподходящия час от деня. Кой е той? Когато отиваме да спим. Повечето се сещаме да се молим тъкмо преди да легнем – когато сме изморени, очите ни се затварят, силите ни са отслабени. И на Бога – към Когото имаме толкоз доста недоволства – че не ни чува, че отвръща лицето Си от нас, че липсва от живота ни – отделяме 2-3-5 минути. Докато молитвата се нуждае от своето време, с цел да стане среща с живия Бог, човек би трябвало в действителност да се занимае с нея.

Молитвата е огромна среща – защото се срещат две огромни секрети – Бог и човешкото сърце, което е невероятна и необяснима загадка съгласно отците на Църквата. Виждате, че елементарно и неразумно упрекваме хората, тълкуваме държания, вършим изводи, насочваме обвинявания, мислим, че знаем, само че нищо не знаем. Другият, даже той, близък, мъжът ни, жена ни, детето ни, са един огромен чужд – защото са една огромна загадка. Защо? Защото всеки от тях крие в себе си едно човешко сърце и дълбочината на човешкото сърце е неизследима. Затова доста пъти откриваме, че може да живеем доста години с някой човек и когато пристигна сериозен миг – някоя болест, прелъщение във връзката, усложнение, което ще ни раздруса – навярно едвам тогава ще разберем кого сме имали до нас. Кога нормално? Когато го загубим. Христос сподели през днешния ден в днешното Евангелие, че с цел да спечелиш душата си, би трябвало първо да я загубиш. Това има двояко тълкувание. Едното е, че с цел да спечелиш нещо, би трябвало да жертваш нещо. Едно от главните неща, които зрелият човек знае в живота си, е, че не може да има всичко – само един неузрял човек има вяра, че може да има всичко. Основен белег на зрялата човешка психика е разбирането, че не мога да имам всичко, само че се пробвам да пребивавам добре с това, което имам. Това е тайната на благословения живот. Нещастието стартира, когато недоволствам и стачкувам поради това, което нямам, и не популяризирам Бога за това, което имам. И, повярвайте ми, както споделя великият наш стихотворец Елитис – обичам тези, които вземат камък и го вършат птиче. Има толкоз хора, които са минали през сложни времена, през сложни положения, имайки доста малко неща, само че в своето сърце те са ги превръщали в нещо доста скъпо.

Нека забележим по-подробно трите съществени стъпки, с които човек може реализира положението на молитвата, която е същностна среща с живия Бог, а не просто повтаряне на някакви свещени – но в сърцето ни блудкави – думи, тъй като, колкото и свещена да е една дума, в случай че не може да преобрази сърцето ти, нищо не може да даде.

Първото, което споделят отците и го срещаме в Патериците, е, че християнинът не би трябвало просто да насочва молитва, а да стигне до миг, където той самият да стане молитва. Какво значи това? Аз мога да се апелирам – да чета Повечерието, да вземам участие в служби, да чета параклиси у дома, да се апелирам с броеница, да споделям Иисусовата молитва, и това може да го върша външно, само че в мен да не се случва никаква вътрешна смяна. Така да извърша правилото, което ми е дал духовникът, само че без да се апелирам истински, тъй като не съм се свързал с Бога. Молитвата е среща, свързване с Бога, съответна среща, която има на практика, не теоретични резултати. Целта не е човек да се моли, а, както споделят отците, да стане молитва. Великият светец св. Теофан Затворник, когато приказвал на монасите и изобщо на негови духовни рожби в писмата си, споделя: Не се мамете. Молитвата не е да стоиш пред иконите, а на всички места да виждаш Божието наличие. 

Rembrandt, „ Old man in prayer ”, 1630, Museum of Fine Arts Boston 

Отец Николай Сахаров, който е племенник на стареца Софроний Сахаров и също е духовник в Есекс, споделя за стареца, че целият му живот не бил единствено правилото на молитвата – броеница, поклони, които прави един духовник – а животът му станал молитва. Всяко негово придвижване било цялостно с молитва, без молитва не правил нищо, да го кажа по-добре, без молитва не живеел. Животът му бил молитва.

Това е един огромен наш проблем. Ние неведнъж разпределяме седмицата и деня си и споделяме: в този момент е време за молитва! Сега ще върша друго, в неделя ще отида на черква, само че в понеделник ще съм на работа и би трябвало да съм иначе, тъй като работата ми не е черква и така нататък. В живота ни се получава раздвояване и разделяне. И най-сигурният метод да установим това, е да попитаме децата си. Какви сме у дома? Такива, каквито сме в храма? Говорим по този начин, както приказваме на свещеника?

Но с цел да станем молитва, с цел да срещнем живия истинен Бог, първата стъпка е да срещнем същинското си аз. Ние сме непознати за себе си. Ако помислите какъв брой маски сменяме всеки ден, какъв брой функции играем ежедневно, в случай че помислите, че на работа сме едни, у дома други, с дамата трети, с другари четвърти и така нататък, аналогично на това кой ни приближава, ние се променяме и влизаме в разнообразни функции. Затова  е доста значима достоверността, която даже в Църквата сме изгубили. В предишното, в случай че отидеш в някой манастир, щеше да видиш всички духовни харизми – един духовник те утешава, различен бе работлив, различен имаше на практика разум, различен имаше наблюдателен разум. В манастира имало молител, имало постник, имало  весел духовник. В Атина имаше подобен отец, видях го на една фотография и чух негови думи, не знам къде е служил – отец Йоан Засмени, не знам дали някой знае за него. Защо го наричали по този начин? Защото, когато и да отидел човек, каквото и да имал, сърцето му по-късно летяло от наслада. Отецът му отнемал скръбта и ропота. Както споделя о. Ананиас Кустенис, в случай че накараш другия да се усмихне, дяволът се пуква от гняв. И споделя още нещо, че усмивката е щедрост. Тоест щедрост не е единствено дадеш пари, а да утешиш едно сърце, да го облекчиш малко от болката, от проблемите, от умората.

С други думи, ние не сме себе си и по тази причина е доста мъчно да разберем вечерта, когато застанем за молитва, кой се моли на Бога – след като сме неистина, не знаем кои сме, не живеем нашия живот, живеем живота на другия. Живеем живота, който са желали татко ни, майка ни, някои други, само че не живеем нашия живот и не сме себе си. А по какъв начин ще срещнем Бога, откакто не сме достоверни, не знаем кои сме. Един юноша ми споделяше:
– Отче, вечер виждам филм, само че по-късно, когато отида да се апелирам, чета малко от стареца Паисий и си мисля, че съм като него.

Представя си, че  е като стареца Паисий, стареца Порфирий. Проблемът е, че не си ти. Старецът Паисий живял живота си и намерил пътя към  Бога. А ти? Затова няма по-голяма неточност и по-голяма нападка против Светия Дух от това да искаш да копираш живота на някой различен. И грешката, която става доста пъти и в църковните среди, е, че ние имаме вяра, че да подражаваш на светците, значи да копираш техния живот. Не, не може да стане, тъй като, както споделя и старецът Софроний Сахаров, на вятъра ще търсите да намерите повтаряне на живота на свети Никодим Светогорец или на св. Симеон Нови Богослов в живота на някой различен човек. Няма да съумеете, тъй като Бог е персона и основава неповторими, персонални и неповторими връзки с всеки.

Vincent van Gogh, „ Man Praying ”, 1883 

Споделено със съкращения от:
Картини: Wikimedia Commons