Млъкни и ме гледай в очите
Може би няма жена, която към момента да не е гледала видеото, в което една от най-емблематичните звезди на актуалното изкуство, Марина Абрамович, в продължение на три месеца гледаше в очите всеки, подготвен да застане на стола против нея.
Сигурна съм също по този начин, че тези, които знаят защо приказвам, са гледали единствено онази част с любовната история. Когато пред нея застава Илай – огромната ѝ обич. Мъжът, с който не са се виждали 22 години.
Той се появява още веднъж в живота ѝ на сцената, където и двамата ще имат единствено една минута. Признавам, че е доста сантиментално и разтърсващо. Знам също по този начин, че в случай че в сюжета не се беше намесил Илай, тази превъзходна и доста философска концепция нямаше да стигне до огромен брой хора. Защото методите на актуалното изкуство са странни за множеството хора.
Дори кураторите на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, където през 2010 година Марина Абрамович прави този пърформанс, са били скептични, че ще има задоволително искащи да си изгубят времето в този забързан град. Нищо, че разполагат с три месеца, с цел да се решат. Всички са били шокирани, когато хората почнали освен да чакат с часове на опашка, само че и да спят пред музея, с цел да не си изтърван реда. Защо? За един взор в очите! Сериозно?!
Факт е, че ме развълнува срещата ѝ с Илай, провокира прочувствен сантимент и сълзи в очите, само че истината е, че както ме трогна в продължение на тази минута, по този начин ми мина. За по-малко от минута.
Онова, което стартира да не ми дава мира денонощно няколко месеца по-късно, беше друго.
Философията на самата концепция. И две неща, които тя споделя: „ Тогава за първи път разбрах в действителност какъв брой сме отчуждени. Хората непрекъснато си пишат, само че не отделят време да се погледнат в очите. Никой от нас не подозираше каква голяма потребност имаме от контакт като човешки същества “. „ Колкото повече хора сядаха против мен, толкоз повече осъзнавах, че на тази сцена, пред толкоз аудитория, те нямат къде другаде да отидат, с изключение на да навлязат в себе си.
Затова имаше толкоз разнообразни реакции. Не вършим това вкъщи, тъй като там вършим всичко допустимо, с цел да прекъснем тази връзка със самите себе си “.
Thinkstock
Марина Абрамович открива, че с всеки минал ден, този нейн опит от ден на ден се отдалечава от концепцията за изкуство и има повече общо с културата на обществото, в което отчуждението е нормалност.
Известно време откакто за първи път гледах видеото, попаднах на един сходен „ пърформанс “.
С към десетина разнообразни индивида, които не познавах, се гледахме в очите. Беше незабравимо прекарване. Някои от хората ме караха да се усмихвам, погледите им ме изпълваха с топлота и откровено предпочитание да ги прегърна. Други изтръгваха сълзи от мен. Не от тъга. А тези сълзи, които напират в очите, когато нещо допре съкровена струна у теб. С всеки човек преживяването беше изцяло друго, без значение, че не постоянно имаше внезапни амплитуди сред радостна усмивка и трепетни сълзи.
Thinkstock
Усетих, че е невероятно да изпитваш каквото и да било друго, с изключение на почит, към някого, в случай че си дадете труда да поседите в безмълвие и да се гледате в очите. Поне за минута. Замислих се и за това, че по-голяма част от споровете и недоразуменията във връзките ни идват от това, че „ не се виждаме “ и „ не се чуваме “. Замислете се, какъв брой пъти сте казвали за обичания „ не чува какво му споделям “, „ като че ли не ме вижда “ – макар новия цвят на косата, прическата, новата рокля. Доволно доста вицове има за това.
Онази история с „ би трябвало да поговорим “ и напъните да обличаме в думи нещата, които усещаме, с които не сме съгласни, за които имаме желания, става все по-демоде. Май не постигнахме огромни триумфи с тази тактичност. Вярно е, че не е хубаво да премълчаваш нещата, обаче давате ли си сметка, какъв брой е тъничък леда сред: „ споделям какво си мисля “ и „ атакувам другия “.
Колкото и да са положителни желанията ни, когато седнем да си поговорим за значимите неща в нашите връзки, думите не могат да трансформират убеждения, които дремят в нас и основават спор в душата ни. Дори не е допустимо да бъдем изцяло откровени, тъй като съвсем в никакъв случай нямаме същинска осъзнатост какво ни стопира да бъдем с някого или какво ни тласка неудържимо да му се отдадем. Причините нормално се намират в едни дълбоки води, в които малко смелчаци се гмуркат. Обикновено сърфираме на повърхността.
Thinkstock
Някои се оправят с огромните талази, други навлизат в партньорство единствено със избавителна жилетка върху надуваем дюшек и не минават шамандурата.
Рано или късно обаче, се появява потребността от по-дълбоко схващане на себе си през връзката с тези, които обичаме, без да можем да отговорим на нито едно „ за какво? “.
Заиграх се с тази история с гледането в очите. И навих няколко индивида, които са ми по-близки и няма да одобряват концепцията за откачена, да си кажем всичко, което мислим един за различен – и положителното, и неприятното. Онова, поради което доста се обичаме, това, което супер доста ни нервира един в различен, в това число тези „ 10 неща, които ненавиждам у теб “. Какво си представяме, че вършим взаимно, какво в никакъв случай не бихме създали дружно. Едни такива неща. Да си ги кажем единствено с очи.
Thinkstock
Първо, беше доста мъчно да навия околните си хора. На някои даже не дръзнах да предложа.
Второ, изправих се пред следващата мистерия. С непознатите хора, с които го направих на игра първия път, се оказа по-лесно. С тези, с които добре се познаваме имаше по-голяма компликация. Имаше един случай, в който колкото и да упорствахме, като че ли се виждахме през мъгла. Очите започваха да смъдят, нещо в нас ни караше да не желаеме да се погледнем. Дадохме си време. Минаха месеци, когато повторихме опита. През интервала на паузата от загадъчната очна ставка, бяхме някак по-внимателни един към различен. Вторият опит беше сполучлив. Единственото възприятие, което изпитах беше: „ Аха! Добре! Респект! “. Идея нямам какво разбрах и какво беше обект на моя почит. Но по-важното е, че подсъзнанието ми знае. И е готово да прояви почитание към ролята на този човек в моя живот. Отношенията ни останаха по-толерантни, в сравнение с бяха преди.
Разбира се, имаше и готини моменти – поглеждаш и се изпълваш с наслада и цялостно доверие. Нито едно кофти нещо не ти хрумва. Дори да ти се е случвало преди погледа „ право във вътрешността “.
Thinkstock
Напоследък все по-често си мисля, че това е контактът, който може да ни помогне да се почувстваме свързани. Много ми хареса, че когато в края на предходната година се организира сходен опит на бул. „ Витоша “ – „ Очи в очи с чужд “ имаше толкоз доста хора.
Разбира се, ще отдам своя почит и на любовната история сред Марина и Илай, тъй като допускам, че точно тази тяхна минута повлия на толкоз доста хора да се престрашат. Дори да е било в търсене на техния личен любовен разказ, сигурна съм, те са разкрили доста други скъпи неща.
С този текст ми се желае да ви поощря да пробвате. Особено с индивида, с който споделяте пространството под завивките. Особено в моменти, когато се натрупа отмалялост, напрежение и дребни търкания.
Спрете. И се гледайте.
Thinkstock
Дори да чуете единствено тишина, това е прелестно. Със сигурност връзките ви ще се изпълнят с повече респект един към различен. И любовта ще си откри своя натурален път през очите.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Кога ще дойдат положителни времена и за нас
Дарът на вътрешното дете
Няма по какъв начин да се пропуснете
Записки под завивките
Ледено момиче
Поколение отличник
Сигурна съм също по този начин, че тези, които знаят защо приказвам, са гледали единствено онази част с любовната история. Когато пред нея застава Илай – огромната ѝ обич. Мъжът, с който не са се виждали 22 години.
Той се появява още веднъж в живота ѝ на сцената, където и двамата ще имат единствено една минута. Признавам, че е доста сантиментално и разтърсващо. Знам също по този начин, че в случай че в сюжета не се беше намесил Илай, тази превъзходна и доста философска концепция нямаше да стигне до огромен брой хора. Защото методите на актуалното изкуство са странни за множеството хора.
Дори кураторите на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, където през 2010 година Марина Абрамович прави този пърформанс, са били скептични, че ще има задоволително искащи да си изгубят времето в този забързан град. Нищо, че разполагат с три месеца, с цел да се решат. Всички са били шокирани, когато хората почнали освен да чакат с часове на опашка, само че и да спят пред музея, с цел да не си изтърван реда. Защо? За един взор в очите! Сериозно?!
Факт е, че ме развълнува срещата ѝ с Илай, провокира прочувствен сантимент и сълзи в очите, само че истината е, че както ме трогна в продължение на тази минута, по този начин ми мина. За по-малко от минута.
Онова, което стартира да не ми дава мира денонощно няколко месеца по-късно, беше друго.
Философията на самата концепция. И две неща, които тя споделя: „ Тогава за първи път разбрах в действителност какъв брой сме отчуждени. Хората непрекъснато си пишат, само че не отделят време да се погледнат в очите. Никой от нас не подозираше каква голяма потребност имаме от контакт като човешки същества “. „ Колкото повече хора сядаха против мен, толкоз повече осъзнавах, че на тази сцена, пред толкоз аудитория, те нямат къде другаде да отидат, с изключение на да навлязат в себе си.
Затова имаше толкоз разнообразни реакции. Не вършим това вкъщи, тъй като там вършим всичко допустимо, с цел да прекъснем тази връзка със самите себе си “.
Thinkstock Марина Абрамович открива, че с всеки минал ден, този нейн опит от ден на ден се отдалечава от концепцията за изкуство и има повече общо с културата на обществото, в което отчуждението е нормалност.
Известно време откакто за първи път гледах видеото, попаднах на един сходен „ пърформанс “.
С към десетина разнообразни индивида, които не познавах, се гледахме в очите. Беше незабравимо прекарване. Някои от хората ме караха да се усмихвам, погледите им ме изпълваха с топлота и откровено предпочитание да ги прегърна. Други изтръгваха сълзи от мен. Не от тъга. А тези сълзи, които напират в очите, когато нещо допре съкровена струна у теб. С всеки човек преживяването беше изцяло друго, без значение, че не постоянно имаше внезапни амплитуди сред радостна усмивка и трепетни сълзи.
Thinkstock Усетих, че е невероятно да изпитваш каквото и да било друго, с изключение на почит, към някого, в случай че си дадете труда да поседите в безмълвие и да се гледате в очите. Поне за минута. Замислих се и за това, че по-голяма част от споровете и недоразуменията във връзките ни идват от това, че „ не се виждаме “ и „ не се чуваме “. Замислете се, какъв брой пъти сте казвали за обичания „ не чува какво му споделям “, „ като че ли не ме вижда “ – макар новия цвят на косата, прическата, новата рокля. Доволно доста вицове има за това.
Онази история с „ би трябвало да поговорим “ и напъните да обличаме в думи нещата, които усещаме, с които не сме съгласни, за които имаме желания, става все по-демоде. Май не постигнахме огромни триумфи с тази тактичност. Вярно е, че не е хубаво да премълчаваш нещата, обаче давате ли си сметка, какъв брой е тъничък леда сред: „ споделям какво си мисля “ и „ атакувам другия “.
Колкото и да са положителни желанията ни, когато седнем да си поговорим за значимите неща в нашите връзки, думите не могат да трансформират убеждения, които дремят в нас и основават спор в душата ни. Дори не е допустимо да бъдем изцяло откровени, тъй като съвсем в никакъв случай нямаме същинска осъзнатост какво ни стопира да бъдем с някого или какво ни тласка неудържимо да му се отдадем. Причините нормално се намират в едни дълбоки води, в които малко смелчаци се гмуркат. Обикновено сърфираме на повърхността.
Thinkstock Някои се оправят с огромните талази, други навлизат в партньорство единствено със избавителна жилетка върху надуваем дюшек и не минават шамандурата.
Рано или късно обаче, се появява потребността от по-дълбоко схващане на себе си през връзката с тези, които обичаме, без да можем да отговорим на нито едно „ за какво? “.
Заиграх се с тази история с гледането в очите. И навих няколко индивида, които са ми по-близки и няма да одобряват концепцията за откачена, да си кажем всичко, което мислим един за различен – и положителното, и неприятното. Онова, поради което доста се обичаме, това, което супер доста ни нервира един в различен, в това число тези „ 10 неща, които ненавиждам у теб “. Какво си представяме, че вършим взаимно, какво в никакъв случай не бихме създали дружно. Едни такива неща. Да си ги кажем единствено с очи.
Thinkstock Първо, беше доста мъчно да навия околните си хора. На някои даже не дръзнах да предложа.
Второ, изправих се пред следващата мистерия. С непознатите хора, с които го направих на игра първия път, се оказа по-лесно. С тези, с които добре се познаваме имаше по-голяма компликация. Имаше един случай, в който колкото и да упорствахме, като че ли се виждахме през мъгла. Очите започваха да смъдят, нещо в нас ни караше да не желаеме да се погледнем. Дадохме си време. Минаха месеци, когато повторихме опита. През интервала на паузата от загадъчната очна ставка, бяхме някак по-внимателни един към различен. Вторият опит беше сполучлив. Единственото възприятие, което изпитах беше: „ Аха! Добре! Респект! “. Идея нямам какво разбрах и какво беше обект на моя почит. Но по-важното е, че подсъзнанието ми знае. И е готово да прояви почитание към ролята на този човек в моя живот. Отношенията ни останаха по-толерантни, в сравнение с бяха преди.
Разбира се, имаше и готини моменти – поглеждаш и се изпълваш с наслада и цялостно доверие. Нито едно кофти нещо не ти хрумва. Дори да ти се е случвало преди погледа „ право във вътрешността “.
Thinkstock Напоследък все по-често си мисля, че това е контактът, който може да ни помогне да се почувстваме свързани. Много ми хареса, че когато в края на предходната година се организира сходен опит на бул. „ Витоша “ – „ Очи в очи с чужд “ имаше толкоз доста хора.
Разбира се, ще отдам своя почит и на любовната история сред Марина и Илай, тъй като допускам, че точно тази тяхна минута повлия на толкоз доста хора да се престрашат. Дори да е било в търсене на техния личен любовен разказ, сигурна съм, те са разкрили доста други скъпи неща.
С този текст ми се желае да ви поощря да пробвате. Особено с индивида, с който споделяте пространството под завивките. Особено в моменти, когато се натрупа отмалялост, напрежение и дребни търкания.
Спрете. И се гледайте.
Thinkstock Дори да чуете единствено тишина, това е прелестно. Със сигурност връзките ви ще се изпълнят с повече респект един към различен. И любовта ще си откри своя натурален път през очите.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Кога ще дойдат положителни времена и за нас
Дарът на вътрешното дете
Няма по какъв начин да се пропуснете
Записки под завивките
Ледено момиче
Поколение отличник
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ