Как се печели спор и защо никога няма и не се търси справедливост? - slava.bg
Мнозина у нас още живеят във времената, когато девизът е всичко или нищо, черно-бяло/червено-синьо и така нататък Нищо, че още от Библията би трябвало да сме научили, че око за око – зъб за зъб не е интелигентна тактичност. А от четенето на Чърчил най-общо би следвало да сме разбрали, че няма такова нещо като безспорна победа: тя постоянно е краткотрайна – той я дефинира като паузата сред провали. Даже и в политиката, изключително в последните месеци младите партии играят на ултиматуми – това провали към този момент 2 Народното събрание. Дори единствено думата „ играят” би следвало да значи, че те работят детско, в превод – по детски.
Ето и:
В един спор/конфликт умният човек не търси победа, а продуктивно решение. И е наясно, че другото име на това нещо, известно с британското си наименование win - win, т.е. печели единият, печели и другият, няма дигитален еквивалент. Няма в действителността такова нещо като правдивост, тъй като тя е като истината – друга за всекиго, в никакъв случай безспорна. А значи win - win не се показва в 50: 50, то си е различен израз на британски fifty - fifty. Сега се сетете, че спортовете и залаганията са британски патент. Има логичност, нали?!
Казват им хладни, въздържани, дистанцирани, а те са просто умни. Наследникът на Андрешко, пък и славянството по принцип, за жалост, има друга приемственост – хипертрофирано възприятие за правдивост, каквото и да значи последното.
Тази наивна скица обаче е развенчана от дълго време в логиката на психиката. Чрез теорията за компенсацията на Адлер. „ Компенсация” е същото като „ комплекс”, единствено че е казано по-учтиво. И не може да се скрие, също като нелепостта и любовта, а опитите да се изиграе невъзможното са равнозначни на „ сълза и смях”. За наше утешение дано да кажем, че надалеч освен българите и славяните страдаме от нея, а и някои от най-големите ни „ душмани”.
Характерен образец е шеговито определяната в литературата „ война на ниските мъже против човечеството”. Вземете Наполеон, Хитлер и Мусолини и доста други приятели с нисък растеж. Те го компенсират, като виждат себе си в ролята на колоси. За известно време и стават същински титани, основават империи и сякаш непоклатими режими. Комплексът обаче не прости и логиката на психиката си отмъщава – при всичките условности за нейните „ присъди” и „ истини”, за нейната „ справедливост”, тримата упоменати в последна сметка се провалят и краят им най-меко казано е трагичен: първият се е споминал в грубо заточение, вторият се самоубива, третият е обесен. Въображаемият колос се е смалил до същинските си измерения на джудже, макар гения да играе огромен, поради азбучната истина, че „ може да лъжеш всички известно време, може да лъжеш прочут брой хора от самото начало, само че всички от самото начало не може да излъжеш”. Не е комплицирано. И е правилно.
...
Ето и:
В един спор/конфликт умният човек не търси победа, а продуктивно решение. И е наясно, че другото име на това нещо, известно с британското си наименование win - win, т.е. печели единият, печели и другият, няма дигитален еквивалент. Няма в действителността такова нещо като правдивост, тъй като тя е като истината – друга за всекиго, в никакъв случай безспорна. А значи win - win не се показва в 50: 50, то си е различен израз на британски fifty - fifty. Сега се сетете, че спортовете и залаганията са британски патент. Има логичност, нали?!
Казват им хладни, въздържани, дистанцирани, а те са просто умни. Наследникът на Андрешко, пък и славянството по принцип, за жалост, има друга приемственост – хипертрофирано възприятие за правдивост, каквото и да значи последното.
Тази наивна скица обаче е развенчана от дълго време в логиката на психиката. Чрез теорията за компенсацията на Адлер. „ Компенсация” е същото като „ комплекс”, единствено че е казано по-учтиво. И не може да се скрие, също като нелепостта и любовта, а опитите да се изиграе невъзможното са равнозначни на „ сълза и смях”. За наше утешение дано да кажем, че надалеч освен българите и славяните страдаме от нея, а и някои от най-големите ни „ душмани”.
Характерен образец е шеговито определяната в литературата „ война на ниските мъже против човечеството”. Вземете Наполеон, Хитлер и Мусолини и доста други приятели с нисък растеж. Те го компенсират, като виждат себе си в ролята на колоси. За известно време и стават същински титани, основават империи и сякаш непоклатими режими. Комплексът обаче не прости и логиката на психиката си отмъщава – при всичките условности за нейните „ присъди” и „ истини”, за нейната „ справедливост”, тримата упоменати в последна сметка се провалят и краят им най-меко казано е трагичен: първият се е споминал в грубо заточение, вторият се самоубива, третият е обесен. Въображаемият колос се е смалил до същинските си измерения на джудже, макар гения да играе огромен, поради азбучната истина, че „ може да лъжеш всички известно време, може да лъжеш прочут брой хора от самото начало, само че всички от самото начало не може да излъжеш”. Не е комплицирано. И е правилно.
...
Източник: slava.bg
КОМЕНТАРИ