Руски благородници се бият за свободата на България
Мнозина идеалисти с благородна кръв напущат охолните си домове в Русия, с цел да се бият за свободата на България. Всички те потеглят с една едничка цел – да освободят поробените си братя славяни. Ако през днешния ден това наподобява немислимо или пресилено, преди 140 години е било въпрос на чест и достолепие.
“Всички висши офицери, взели участие по време на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 година са били аристократи. Изключение прави единствено военачалник Столетов. Командващият българското опълчение е единственият, който не е дворянин. ” Това твърди историкът проф. Божидар Димитров. Всички герои от войната – генералите Йосиф Гурко, Михаил Скобелев, Фьодор Радецки, Едуард Тотлебен, Пьотър Вановски, Николай Святополк-Мерски, Павел Карцов, Николай Обручев, Павел Зотов, Александър Деп, Леонид Вяземски, полковник граф Михаил Толстой, подполковник граф Фьодор Келер и още доста други са потомствени дворяни. Дипломатите, без които нищо нямаше да бъде допустима свободата ни, също са аристократи – граф Николай Игнатиев, княз Алексей Церетели. Разбира се, би трябвало да се прибавят и то преди всичко съветският император Александър II, Великият княз Николай Николаевич – главнокомандващ армията, както и княз Александър (III) Александрович – вторият наследник на императора и командващ Източния отряд на съветската войска.
Освен мъжете герои има и две дами, които българският народ същински обича. Това са графиня Юлия Вревская и майката на Белия военачалник Олга Скобелева, които безусловно безусловно идват да оказват помощ на българите. А щяхме ли да знаем толкоз доста за ужаса на борбите, в случай че не бяха картините на художника благородник Василий Верешчагин, самичък участник във военните дейности.
За мнозина от тези благородници със синя кръв е писано доста, само че има обстоятелства, които са забравени с течение на времето.
Алексей Церетели – помощникът на Гурко
Такъв пропуснат рицар е княз Алексей Церетели (Церетелев), грузинец от доста остарял благороден просветителски жанр, който посвещава младостта си на българската самостоятелност. Едва 28-годишен, князът остава в летописите на историята с изключителното самообладание, с което пази българския народ в месеците след Априлското въстание през 1876 година За разлика от други чужденци като Гладстон, Макгахан или Скайлър обаче, неговото дело не е по този начин известно. А той е първият чужденец, който е обиколил потърпевшите селища след Априлското въстание, и първият, дружно с Юджийн Скайлър, който създава план за автономията на България. Отказвайки се от аристократичния си метод на живот в Русия, княз Церетели идва в България в най-опасните години от края на османското иго. “Нима християнска Европа ще остане безучастна пред лицето на убийствата и изтезанията, които изпитва мирното население единствено поради това, че единственото му искане е правото да живее? ” – написа той. Княз Церетели е и първият, който води дипломатите в Панагюрище, с цел да ги запознае с Райна Попгеоргиева наричана още тогава Райна Княгиня.
Заедно с Юджийн Скайлър князът написал протокол от всичките си следствия, който се трансформирал в един от най-силните обвинителни документи против Османската империя. Той е препоръчан да взе участие в основаването на “План за организация на България ” по време на Цариградската конференция (декември 1876 – януари 1877 г.). Когато малко по-късно Високата врата прекъсва дипломатическите си връзки с Русия, князът взема решение да постъпи като доброволец в армията. Той е присъединен към войската на военачалник Гурко и взе участие в боевете край Търново.
По-късно демонстрира освен смелостта, само че и далновидността си. Възползвайки се от познанията си по български език, той се преоблякъл като селяндур и дружно с овчарите обиколил гладко региона към Габрово. Така съумява да извърши военно разузнаване, резултатите от което оповестява на военачалник Гурко. Двамата изготвят военен проект, който е сполучлив. Няколко месеца по-късно на 3 март, когато е подписан Санстефанския кротичък контракт, граф Церетели участва там дружно с граф Игнатиев.
Верешчагин – художникът на войната
Никой не допуска, че Василий Верешчагин ще зареже първокласния си дом в Париж, с цел да тръгне към рисковите балкански земи, наричани задния двор на Европа. Но в действителност дворянската фамилия, в която е роден, го възпитава в храброст още от дете. След експлоадирането на Руско-турската война художникът незабавно се записва като доброволец. Емоциите си от този интервал той разказва в писмо до собствен другар: “За да извърша задачата, която съм си сложил, а точно: да дам на обществото картини от същинската, неподправената война, не би трябвало да виждам сраженията през бинокъл от прелестната отдалеченост, а би трябвало самичък да усещам и да извърша всичко, да вземам участие в офанзивите и щурмовете, в успехите и провалите, да изпитам глада и студа, заболяванията и раните… Не би трябвало да се багра да жертвам своята кръв и плът, другояче моите картини няма да са каквито трябва… ”.
Още в първите дни той е ранен и положението му е толкоз тежко, че лекарите се съмняват дали няма да остане неработоспособен. Препоръчват му да се върне в Париж, където луксът на предходния му живот би му оказал помощ да се възвърне. “От войната ще се върна или като мъртвец, или като победител! ”, отговоря ядосано той. С голяма воля той съумява да стъпи на крайници единствено за три месеца, макар скептичните отзиви на лекарите, че това може би изобщо няма да стане. Веднага откакто се стабилизира, Верешчагин се включва във войската на военачалник Скобелев, която няколко дни по-късно, през септември 1877 година, взе участие в боевете при Плевен. Художникът обаче не е единственият от фамилията си участник във войната. Братята му Сергей и Александър също са в армията като първият от тях оставя костите си на бойното поле.
След подписването на мирния контракт в Сан Стефано Верешчагин се връща в Париж, а картините си от този интервал демонстрира в изложения, представяни в съвсем всички европейски столици. Платната “Шипка-Шейново ”, “След офанзива ”, “Войник в снега ”, “На Шипка всичко е умерено ” провокират още повече интереса на хората към събитията в България.
Граф Фьодор Келер – началник-щаба на опълчението
Руският граф военачалник Фьодор Едуардович Келер е считан в Русия за най-хубавия кавалерист на империята. Когато приключва Николаевското кавалерийско учебно заведение, на своя глава родителите си той постъпва Московския полк на Нетово Величество, с който влиза в театъра на военните дейности по време на руско-турската война. Първо се бие в Силистра, а през ноември 1877 година взе участие в завладяването на Плевен, в настъпленията при Ловеч и Габрово. Става началник-щаб на българското опълчение, което се командва от военачалник Столетов. Преминавайки през Балкана, той взе участие в сраженията под връх Шипка. За прекосяването на Химитлийския проход е награден с медал “Свети Георги ”. Бие се безстрашно при Шипка и Шейново. След подписването на Санстефанския кротичък контракт е началник-щаб на Българската земска армия. Участник е в комисията за установяване на границите на Княжество България.
Юлия Вревская – ангелът на милосърдието
На 5 февруари 1878 година в Бяла завинаги остават костите на една изключителна съветска жена – баронеса Юлия Петровна Вревская. Родена да бъде муза на поети художници, музиканти, “царица ” на балове и приеми, тя избира пътя на човешкия дълг. Предпочита участта на милосърдна сестра пред живота на придворна дама. Образована и умна, тя се интересува живо от културния и политическия живот в Европа. Силно впечатлена от романа на Тургенев “В навечерието ”, стартира да следи освободителните битки на българите. И това я трогва и подтиква към решение да постъпи в Дунавската освободителна войска като здравна сестра. Никой и нищо не може да я спре. Отначало тя работи в 45-а военновременна болница в румънския град Яш. Тя обаче желае иска да бъде по-близо до военните дейности и идва в България, в Бяла. Тук служи в 48-а военновременна болница, ситуирана на левия бряг на река Янтра, покрай моста на Кольо Фичето. Там 5 сестри се грижат за 400 ранени бойци. Вревская участва при тежки интервенции, превързва и храни ранени бойци, пере нечисто бельо…Войниците с любов я назовават “Ангелът на милосърдието ”. Крехка и нежна, не след дълго Юлия Вревская се заразява от тиф и след двуседмично страдалчество умира месец преди края на войната. Виктор Юго споделя след гибелта й: “Розата на Русия, откъсната на българска земя ”, а Тургенев сервира на гроба й закъсняло цвете от стихове…
“Всички висши офицери, взели участие по време на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 година са били аристократи. Изключение прави единствено военачалник Столетов. Командващият българското опълчение е единственият, който не е дворянин. ” Това твърди историкът проф. Божидар Димитров. Всички герои от войната – генералите Йосиф Гурко, Михаил Скобелев, Фьодор Радецки, Едуард Тотлебен, Пьотър Вановски, Николай Святополк-Мерски, Павел Карцов, Николай Обручев, Павел Зотов, Александър Деп, Леонид Вяземски, полковник граф Михаил Толстой, подполковник граф Фьодор Келер и още доста други са потомствени дворяни. Дипломатите, без които нищо нямаше да бъде допустима свободата ни, също са аристократи – граф Николай Игнатиев, княз Алексей Церетели. Разбира се, би трябвало да се прибавят и то преди всичко съветският император Александър II, Великият княз Николай Николаевич – главнокомандващ армията, както и княз Александър (III) Александрович – вторият наследник на императора и командващ Източния отряд на съветската войска.
Освен мъжете герои има и две дами, които българският народ същински обича. Това са графиня Юлия Вревская и майката на Белия военачалник Олга Скобелева, които безусловно безусловно идват да оказват помощ на българите. А щяхме ли да знаем толкоз доста за ужаса на борбите, в случай че не бяха картините на художника благородник Василий Верешчагин, самичък участник във военните дейности.
За мнозина от тези благородници със синя кръв е писано доста, само че има обстоятелства, които са забравени с течение на времето.
Алексей Церетели – помощникът на Гурко
Такъв пропуснат рицар е княз Алексей Церетели (Церетелев), грузинец от доста остарял благороден просветителски жанр, който посвещава младостта си на българската самостоятелност. Едва 28-годишен, князът остава в летописите на историята с изключителното самообладание, с което пази българския народ в месеците след Априлското въстание през 1876 година За разлика от други чужденци като Гладстон, Макгахан или Скайлър обаче, неговото дело не е по този начин известно. А той е първият чужденец, който е обиколил потърпевшите селища след Априлското въстание, и първият, дружно с Юджийн Скайлър, който създава план за автономията на България. Отказвайки се от аристократичния си метод на живот в Русия, княз Церетели идва в България в най-опасните години от края на османското иго. “Нима християнска Европа ще остане безучастна пред лицето на убийствата и изтезанията, които изпитва мирното население единствено поради това, че единственото му искане е правото да живее? ” – написа той. Княз Церетели е и първият, който води дипломатите в Панагюрище, с цел да ги запознае с Райна Попгеоргиева наричана още тогава Райна Княгиня.
Заедно с Юджийн Скайлър князът написал протокол от всичките си следствия, който се трансформирал в един от най-силните обвинителни документи против Османската империя. Той е препоръчан да взе участие в основаването на “План за организация на България ” по време на Цариградската конференция (декември 1876 – януари 1877 г.). Когато малко по-късно Високата врата прекъсва дипломатическите си връзки с Русия, князът взема решение да постъпи като доброволец в армията. Той е присъединен към войската на военачалник Гурко и взе участие в боевете край Търново.
По-късно демонстрира освен смелостта, само че и далновидността си. Възползвайки се от познанията си по български език, той се преоблякъл като селяндур и дружно с овчарите обиколил гладко региона към Габрово. Така съумява да извърши военно разузнаване, резултатите от което оповестява на военачалник Гурко. Двамата изготвят военен проект, който е сполучлив. Няколко месеца по-късно на 3 март, когато е подписан Санстефанския кротичък контракт, граф Церетели участва там дружно с граф Игнатиев.
Верешчагин – художникът на войната
Никой не допуска, че Василий Верешчагин ще зареже първокласния си дом в Париж, с цел да тръгне към рисковите балкански земи, наричани задния двор на Европа. Но в действителност дворянската фамилия, в която е роден, го възпитава в храброст още от дете. След експлоадирането на Руско-турската война художникът незабавно се записва като доброволец. Емоциите си от този интервал той разказва в писмо до собствен другар: “За да извърша задачата, която съм си сложил, а точно: да дам на обществото картини от същинската, неподправената война, не би трябвало да виждам сраженията през бинокъл от прелестната отдалеченост, а би трябвало самичък да усещам и да извърша всичко, да вземам участие в офанзивите и щурмовете, в успехите и провалите, да изпитам глада и студа, заболяванията и раните… Не би трябвало да се багра да жертвам своята кръв и плът, другояче моите картини няма да са каквито трябва… ”.
Още в първите дни той е ранен и положението му е толкоз тежко, че лекарите се съмняват дали няма да остане неработоспособен. Препоръчват му да се върне в Париж, където луксът на предходния му живот би му оказал помощ да се възвърне. “От войната ще се върна или като мъртвец, или като победител! ”, отговоря ядосано той. С голяма воля той съумява да стъпи на крайници единствено за три месеца, макар скептичните отзиви на лекарите, че това може би изобщо няма да стане. Веднага откакто се стабилизира, Верешчагин се включва във войската на военачалник Скобелев, която няколко дни по-късно, през септември 1877 година, взе участие в боевете при Плевен. Художникът обаче не е единственият от фамилията си участник във войната. Братята му Сергей и Александър също са в армията като първият от тях оставя костите си на бойното поле.
След подписването на мирния контракт в Сан Стефано Верешчагин се връща в Париж, а картините си от този интервал демонстрира в изложения, представяни в съвсем всички европейски столици. Платната “Шипка-Шейново ”, “След офанзива ”, “Войник в снега ”, “На Шипка всичко е умерено ” провокират още повече интереса на хората към събитията в България.
Граф Фьодор Келер – началник-щаба на опълчението
Руският граф военачалник Фьодор Едуардович Келер е считан в Русия за най-хубавия кавалерист на империята. Когато приключва Николаевското кавалерийско учебно заведение, на своя глава родителите си той постъпва Московския полк на Нетово Величество, с който влиза в театъра на военните дейности по време на руско-турската война. Първо се бие в Силистра, а през ноември 1877 година взе участие в завладяването на Плевен, в настъпленията при Ловеч и Габрово. Става началник-щаб на българското опълчение, което се командва от военачалник Столетов. Преминавайки през Балкана, той взе участие в сраженията под връх Шипка. За прекосяването на Химитлийския проход е награден с медал “Свети Георги ”. Бие се безстрашно при Шипка и Шейново. След подписването на Санстефанския кротичък контракт е началник-щаб на Българската земска армия. Участник е в комисията за установяване на границите на Княжество България.
Юлия Вревская – ангелът на милосърдието
На 5 февруари 1878 година в Бяла завинаги остават костите на една изключителна съветска жена – баронеса Юлия Петровна Вревская. Родена да бъде муза на поети художници, музиканти, “царица ” на балове и приеми, тя избира пътя на човешкия дълг. Предпочита участта на милосърдна сестра пред живота на придворна дама. Образована и умна, тя се интересува живо от културния и политическия живот в Европа. Силно впечатлена от романа на Тургенев “В навечерието ”, стартира да следи освободителните битки на българите. И това я трогва и подтиква към решение да постъпи в Дунавската освободителна войска като здравна сестра. Никой и нищо не може да я спре. Отначало тя работи в 45-а военновременна болница в румънския град Яш. Тя обаче желае иска да бъде по-близо до военните дейности и идва в България, в Бяла. Тук служи в 48-а военновременна болница, ситуирана на левия бряг на река Янтра, покрай моста на Кольо Фичето. Там 5 сестри се грижат за 400 ранени бойци. Вревская участва при тежки интервенции, превързва и храни ранени бойци, пере нечисто бельо…Войниците с любов я назовават “Ангелът на милосърдието ”. Крехка и нежна, не след дълго Юлия Вревская се заразява от тиф и след двуседмично страдалчество умира месец преди края на войната. Виктор Юго споделя след гибелта й: “Розата на Русия, откъсната на българска земя ”, а Тургенев сервира на гроба й закъсняло цвете от стихове…
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ