“Много ме е страх. Много. Тъкмо ми се роди бебе.

“Много ме е боязън. Много. Тъкмо ми се роди бебе. Искам да му се нарадвам. И в случай че стане нещо с мен, кой ще се погрижи за него? Знам, че ще ме осъдиш. Аз и самичък себе си осъждам. Но страхът ме сковава. Затова просто не излизам от у дома. ”, – споделя един прочут бесарабски българин.

(Имената на всички респонденти в тази публикация са скрити заради сигурността. И каква разлика кой тъкмо, всички тези облици са събирателни, а гласовете им са гласове на хиляди, милиони украинци).

 

Един различен бесарабски българин, боец споделя: “Взехме в плен един руснак. Разпитахме го. Седем години седеше в пандиза за ликвидиране. Предложиха му независимост, само че на войната. Само глупавият няма се съгласи. Разказа за това, какви хубави парички заплащат на бойците – в 7 пъти повече от междинна заплата в районите. Него не го е боязън да умира, защото обезщетенията за гибел на родните били толкова, че той в никакъв случай не би ги проработил другояче. Те в Русия в действителност са всички откачени. Търгуват със гибел. Как да се договаряш за нещо с такива? ”.

 

“Да има по какъв начин аз да ида вместо всички трима (син, шурей и мъж), аз ще ида, само че тях няма да дам ” – споделя една украинска българка от Бесарабия, – Онзи ден погребаха 21-одишно хлапе, какво то видя в живота си? Кой ще го върне на майка му? ”, – продължава тя. 

 

“Всички тези мъже, които бягат и се крият, би трябвало да бъдат уловени и от целия свят върнати у дома и изпратени на фронта. Или да им прибират поданството! Защо ние своя дълг на страната дадохме и не можем да идем дори в отпуска, няма кой да ни смени, а те не желаят да я пазят, значи не са почтени да се назовават украинци. Страхливци! ” – заявява един различен боец, украински българин. 

 

“Моят дом е в окупация. Затова съм в армията. Да се върна удома ”, – стотици солдати в разнообразни бригади. 

 

“Моя дом е в окупация и затопен, нищо не ме държи в Украйна към този момент. Аз съм безприютен. Каква разлика в този момент къде да пребивавам, в Украйна в Киев или в България в София, все няма да съм удома ”, – гражданин на Олешки. 

 

“Аз отивам самичък на договор с армията като доброволец, тъй като ме е позор от моите другари, те всички са там. Аз им помагах със събиране на средства, та това е незадоволително, те рискуват с животите си. А аз? ” – ми описа за своите проекти един украински българин, който до момента в който пишех  публикацията, стана боец. 

“Не мога да работя в такива условия с изключването на ток, ще преминавам отново в Европа да пребивавам ”, – споделят хиляди дами и мъже в Украйна.

 

“С малко дете на 22 етаж без ток по какъв начин да вървиш? Как да му готвиш естествена храна? ” – оплакват се хиляди майки по страната. 

“Ние се разведохме, тъй като в такива условия, когато тя е в Европа, аз не мога да изляза от страната, станахме непознати. Децата виждам единствено по видеовръзка. Те към този момент приказват испански, съвсем не приказват украински. Аз започнах да изучавам испански да ги разбирам ”, - показа ми моя другар, който с моята другарка имат две дребни деца, и бяха постоянно образцово семейство, та раздялата стана техният демон. 

 

“Ние взимахме мляко от едно семейство от село, което е на фронтовата линия ”, – споделя украински боец, етнически българин.- “Руснаците за следващ път почнаха да бомбардират селото. Видяхме, че гори къщата им. Под обстрели и с огромен риск отидохме да ги спасяваме.  Спасихме единствено бабата, дядото изгоря. И кравата им несъмнено също. Под още по-голям риск евакуирахме я, и цялостен път до районния център, където е по-безопасно, тя викаше и крещеше и обвиняваше Зеленски и Украйна в загубата си. Представи си. Какво става с тези хора? Руснаците ги атакуват, ние ги пазиме, съветска бомба изпепелява дома им, парцела, родните и кравата, ние, украински бойци, с риск да загинем ги спасяваме, а те ни упрекват нас? Каква е тази диагноза в мозъците на тези хора бре? ”.

 

Той продължава: “Ние нямаме задоволително хора и оръжие за нахлуване. Ние единствено се отбраняваме. Та аз ще стои тука до край, аз не желая да сме в съветска окупация, единствено тези, които не знаят какво е това, могат да желаят мир непременно ”.

 

“Аз направих всичко допустимо да се демобилизирам ”, – споделя един някогашен боец, който в този момент работи като таксиметров водач, – “Сключих мним брак с неработоспособен, моята комшийка, на която помагах доста. Дойде ред и тя да ми помогни. Просто… Това, което аз там видях, на никой не го поисквам. Те не ни разрешават да стреляме по същия метод както руснаците. Аз толкова смърти на побратими видях, че не мога да го преживея. Чудом останах жив. Не знам по какъв начин с този опит да продължа да пребивавам ”.

“Мразя ги тези, които се крият. Какви са мъже те? Бягат, а дамите им още ги поддържат. Аз не бих желала да имам подобен мъж. Те и от жена си при първа заплаха ще избягнат ” – споделя жена на боен.  

 

“Жените, които избягнаха и оставиха своите мъже тук сами по-добре да не се връщат. На Украйна не и трябват такива содержанки (жени които се устоят за сметка на мъжа) и пристосуванки (адаптери). Можаха тук да оказват помощ морално и с налозите си, и просто харчейки парите си тук, поддържайки стопанската система, пораствайки децата като украинци, а те като същински проститутки отиват натъй, където ще им по-добре, предавайки рода и родината си ” – още един глас на обществото. 

 

“Аз просто желая да пребивавам. Нормално. И моите деца. Живота е къс. Затова работя и пребивавам тук, в Европа. Хората тук живеят безусловно отстранено. Не им пука за нашата война, и за нас в действителност като цяло. Бих споделила, ние ги дразним. Все повече. Те за своя комфорт държат повече от нашите животи и земи ” – бежанка от Украйна. 

 

“Аз съм там, тъй като моите побратими са там. Аз също не се родих боец. Аз избрах смелостта и достолепието пред страха и унижението. Кой ще отбрани моя дом с изключение на мен? Хората тук, надълбоко в тила, не схващат какво е това съветска окупация и съветски ботуш. Те не остават цялостен и един камък. Нито една жива душа не оцелява. Тъй ми си желае да взема всички тези умници и “ждуни ” (чакащи съветския мир отровени от агитация хора), и да ги закарам на екскурзия при нас, на фронта да видят какво значи “руския мир ” ” – разяснява своята мотивация един боец. 

“Те са там, тъй като избраха войната. Умеят да водят война. Аз своят наследник го раждах не за война. Няма да го дам, в случай че щат да ме режат! Нека синовете на депутатите и самите служители да вървят първо ” – вика в рейса една майка, туряйки завършек на живата полемика на пътуващите с нея. 

“Умирам от горещина, а климатик няма по какъв начин да включиш. Без ток напряко няма живот. Уморяват ни постепенно ” – се оплакват цивилните. 

 

“Умирам от горещина в окопа. Без студена вода и сенки. С раници, оръжие, във форма и екипировка и тежък броник, а и се постанова да си физически деен и по няколко дни нямаш къде да се умиеш и опереш – подобен е живота на боеца! Не се оплакваме. Молим просто за поддръжка ”, – споделят бойците. 

 

“Всичко това са игри. Ясно е към този момент. Америка желае да отслаби Русия за наша сметка. И никой не брои животите ни. От нашата гибел към този момент никой не се впечатлява. Ще се уморят от нашета война и с това ще се свърши всичко. Край. Руски мир победи ” – размишляват пенсионери на пейката. 

 

“Няма правдивост на този свят. Много е детско международното общество и просто няма естествени водачи, които да се обединят противостоят на злото. Истината не е в мода. Хората желаят да се лъжат. Чакат някакво извънземно да ги избави. А в същина историята на човечеството е история на войни ” – споделя един преподавател по история. 

 

А ето тирада на един духовник: “Господ избра Украйна и украинците за тази битка с това зло, тъй като единствено те могат да го спрат и победят, тъй като са най-смелите, най-борбените. У Бога няма други ръце с изключение на човешките. В този смисъл украинските бойци са воини на Господ. И тази война тъкмо не е за земя и материални полезности. Идеологическа е. Ние се борим за полезностите, в които ще живеят нашите деца. И тук доста е значимо единството. Както посред нас, така и посред нашите сътрудници. Докато всяка една западна страна мисли единствено за себе си, тя ще загуби, и ние всички ще загубим, в случай че стоим по настрана всеки самичък за себе си, само че в случай че имаме единение между тях и посред сътрудниците, ще напреднем и победим най-голямото зло. Тъй ще възстановим справедливостта. Да мислиш за близък си – това е по-християнски ”. 

 

Всички тези гласове от разнообразни диалози, вести, публикации, речи са във главата ми, играят симфония на отмалялост и обезсърчение. Симфония на злото.

Тъжна е музиката. Погребална бих споделила. Невъзможна за слушане. Всеки по настрана звучи безапелационно, всички дружно – извънредно. 

 

Всичко си има свое начало и край. 

 

Един ден войната ще свърши. Дано по-рано от търпението и адекватността на хората от плът и кръв, живеещи 2 години и половина във ужаса на войната. Дано!

 

Тетяна Станева,