Капиталът кожата си мени, но нрава си - не!
Много десетилетия освен у нас, само че и в целия свят социалистите водят неравна битка против пороците на капитализма, чиито съществени характерности и през днешния ден са идентични на всички места. През март предходната година погледнахме през очите на огромния немски публицист и публицист Гюнтер Валраф, чиито книги излизат в многомилионни тиражи по целия свят, към дъното на " Макдоналдс " (виж ). Днес ще стигнем едно друго дъно - това на " хер гибел " - на Круп. Той е производител освен на именитите топове, които гърмят по всички крайчета на света от епохи насам. През Втората международна война в неговите фабрики умират от апетит, мраз и изтощеност милиони човешки същества, чиято съществена виновност е, че не са арийци. И дано не упрекваме както нормално единствено хитлеристката върхушка, тъй като реализатори на геноцида доста постоянно са огромните немски индустриалци.
Гюнтер Валраф по ослепителен метод, дегизиран и с непознато име, прониква в " светая светих " на немския капитализъм, в който водещо място заема империята на Алфрид Круп (1907-1967). Печалбата ѝ единствено от Първата международна война, след която Германия затъва в нечувана беднотия, възлиза на галактическите тогава над 400 млн. $. А " дреболиите ", детайлчетата на случилото се в " Круп " през Втората международна война, които изнася Валраф, в действителност са потресающи.
Алфрид Круп (1907-1967)
Това обаче се случва освен в Хитлерова Германия. Колко милиона са жертвите на мизерията в колониите, да вземем за пример. И какъв брой милиарда са източени от тях? Но по какъв начин да е другояче - става дума за преобикновен капитализъм. Не го ли изпитва и българският народ през днешния ден на гърба си, единствено тъй като някои западни свръхсъщества са решили да оглозгат до кокал нашата хубава земя и да я обезлюдят в най-скоро време? Е, в този момент го вършат къде-къде по-елегантно. А нашите родни канибали се вият ката ден към тях за чиния с грошове. Не продължава ли всеобщо и по 18 часа на денонощие работният ден на българина в частни компании, а и освен, по време на пандемията и никой не гъква, с цел да не бъде изхвърлен и оставен и без мизерното прехранване... А да сте чули най-малко една партия да е присъединила в предизборната си стратегия даже намек за 8-часовия наложителен работен ден?
Такива са и нашенските чорбаджии - кожата си менят, само че нрава си - не!
" Нежелателни репортажи ", Гюнтер Валраф, Партиздат, 1978 година
Из " Вярност за честност "
Един някогашен почитан служител от Круп, в този момент пенсионер, а през последните години на работа в друга компания, с принуда си спомня за времето, което е донесло на завода неимоверно високи облаги, само че което до момента не е намерило място в юбилейните издания на компанията.
Нужни са доста ходатайства и ангажименти, с цел да накараш 66-годишния някогашен круповец да проговори. Очевидно той се опасява положителната му памет да не му навлече неприятности. Споменава случая с негов другар и сътрудник, който " знаел прекалено много " и по тази причина получил голяма сума пари, само че след това, когато все пак не могъл да опази тайната си, се побоял за живота си и в този момент живеел в чужбина в един тип насилствена емиграция... Няколко от очевидците, които се осмелили да дадат показания против своите началници пред Международния боен арбитражен съд в Нюрнберг по-късно, когато Круп поел още веднъж властта си, изчезнали безследно...
" Към първите задгранични служащи, споделя очевидецът, се отнасяха още напълно човешки. По стопански аргументи тогава още не си струваше да ги подлагат на специфична обработка. През 1942 настъпи смяна, изпратиха 10 000 славяни и Круп " поръча в допълнение " почти същия брой. На него му беше преференциално да употребява оптимално работната им мощ. По външните стени на работилниците бяха окачени табла с думите: " Славяните са плебеи ". В заводските известия безусловно се говореше за " работници-роби " и " пазар на робите ", а апропо и за " еврейски материал ". В централното бюро назоваха принудително докараните " части ". Разпространи се фразата, че в този момент конвейерите " ще се удължават с еврейски материал ". " Ohne arbeit kein Fressen " - " Без работа няма плюсканица " - бяха първите думи на надзирателите, които депортираните чуваха, когато ги изсипваха от товарните вагони в Есен и ги постановяваха, в това число болните и децата, с ритници и юмруци - дано знаят през цялото време, че тук " хлабаво няма ".
На новопристигналите раздаваха дървени обувки и одеяла с емблемата на Круп (три преплетени кръга), а също и пленническата униформа на завода (синьо с необятна жълта ивица). Имената бяха забравени, за отличителни знаци служеха номера, тегелирани с бял конец.
Настаняваха работниците-роби в отломки, в неотоплени бараки, учебни дворове и палатки. Някои трябваше да спят по земята, постоянно под намерено небе. Французите, доведени на насилствена работа, бяха да вземем за пример разквартирувани в кучешки колиби, високи тъкмо 1 метър, дълги 2,5 м и 2 м широки; всяка такава барака се заемаше от петима - с цел да влязат, те трябваше да пълзят на четири крайници. Други бяха настанени в публични клозети и остарели фурни. Само в Есен имаше 55 работен лагера на Круп. Заедно с работилниците в концентрационните лагери (между другото и в Освиенцим) Круп беше впрегнал да работят за него общо към 100 000 работници-роби.
За непрекъснатото и най-бързо обезпечаване на свеж на ниска цена " човешки материал " отговаряше шефът Леман, който набираше хора от 5 окупирани страни. А когато определените " части " не се качваха непринудено на превоза, изпращаха ги в Германия с белезници.
12-14-годишни деца бяха употребявани като пълноценна работна мощ в заводите на Круп, а през 1944 имаше даже 6-годишни, принудени да работят. Във всички лагери на Круп за плебеи храненето беше пагубно. Дори по времето, когато в Германия заради заграбената от окупираните страни годишна продукция не съществуваше недостиг от хранителни артикули, робите на Круп бяха подложени на гладна дажба, с цел да се вършат от тях икономии. Дажбите на Круп бяха доста под така и така минималните, избрани за цяла Германия дажби за изпълняващите насилствен труд.
Дневната дажба на работниците-роби доста постоянно се състоеше от по този начин наречената " арестантска чорба " (водата от сварени зелеви листа и няколко резенчета цвекло), филия самун с мармалад или маргарин, всичко на всичко към 500 калории. Много от робите-круповци умираха от гладуване, доста от тях бяха със унищожени, издути стомаси и екземи. Страхувайки се от болест, Круповите лекари най-после към този момент се бояха въобще да влизат в тези човешки зверилници за робите на Круп. Алфрид Круп беше стопанин на живота и гибелта. Беше се спазарил с нацистките големци да наема плебеи за по 4 марки на ден на глава и да си удържа по 70 пфенинга за храната, като резервира правото си на замяна. Беше си извоювал привилегията да връща неприятна, а това ще рече - износена за малко време при него " стока ". Съответният параграф от комерсиалната договорка гласеше: " Счита се за контрактувано, че могат да се разменят хора, изцяло негодни за фабрична работа. " Имаше немски служащи, които макар опасността от тежки санкции, поемаха риска и даваха по нещичко от храната си на прегладнелите плебеи. Надзирателите в някои цехове, да вземем за пример шефът на локомотивния цех, пращаха рапорти до управлението на компанията, че тези извънредно икономични ограничения в дажбите за хранене в последна сметка се отразяват зле върху продуктивността на работниците-роби, че даже когато ги бият с кожени палки, камшици и прочие, те от изнемощялост не могат да работят и съвсем всеки трети отпада от производството. Често не помагаше даже и това, че от превозите за депортирани се избираха единствено най-здравите и най-младите. "
" Вярно, припомням си, постоянно имаше недоволства, че на задграничните служащи не се дава задоволително храна... "
Из признанията на Алфрид Круп пред Трибунала против военните нарушители в Нюрнберг
" Както множеството шефове, давали разпоредби от бюрата си - продължава някогашният чиновник на Круп, - и Алфрид Круп разправяше след разгрома, че не знаел нищо за зверското отношение към неговите работници-роби; той, който се интересуваше от всичко и по патриархалните традиции самичък вземаше най-важните решения, трансферира виновността върху другите. А всеки в Есен знаеше какво става при Круп с хората, обречени на насилствен труд. Всяка заран да вземем за пример повеждаха еврейките на тълпи като добитък по шесткилометровия път до работното им място през " Бьоклерщрасе " край ъгъла на " Алтендорферщрасе ". Там беше основната канцелария на Алфрид. Оттам минаваха през зимата колоните с служащи, сред тях измършавели 14-годишни девойки с премръзнали ръце и крайници, на които беше неразрешено да носят ръкавици, макар студа, обувките им, надянати на необут крайник, представляваха дървени подметки, омотани с откъснати от завивките парцали... "
По-късно пред Международния арбитражен съд против военнопрестъпниците в Нюрнберг Алфрид Круп си разреши да съобщи, че " не знае за никакво нарушение на правата на индивида " . Той по своему беше прав. Работниците-роби не бяха круповци. Понеже не бяха индивиди, не можеше да става дума за накърняване на човешки права.
Жертвите на Круп фактически имаха " опция да стачкуват ", те постоянно можеха да изразят недоволствата си с крясъци.
Специално подготвени надзиратели и надзирателки осигуряваха спазването на " ограниченията за обществена помощ " с камшици и палки. В лагера на " Хумболдщрасе " да вземем за пример имаше един надзорник Рийк, който беше култивирал " обслужването " на работниците-роби в нещо като спорт. Носеше ботуши за езда, в едната си ръка постоянно държеше парче гумен маркуч, а в другата - дълъг кожен бич. Перчеше се пред другите надзиратели, че улучвал око от разстояние 2,5 метра.
Като най-висша инстанция Алфрид Круп също чуваше виковете на жертвите си, макар че по-късно пред съда твърдеше, че не знаел нищо за това. Секретарката му обаче имаше по-добра памет от него. Тя призна, че постоянно е бивала смущавана от продължителни крясъци.
В мазето на основното ръководство беше щабквартирата на заводската защита и отряда. За специфична обработка на работниците-роби тук беше издигнат " кафез " - стоманена структура без прозорци с няколко загради, всяка 55 см необятна, 55 см дълга и 1,50 м висока, толкоз тясна и ниска, че вкараните вътре съвсем полудяваха от болки. В студено време за многообразие ги заливаха през дребни дупчици от горната страна със студена вода и ги оставяха по този начин дълго време заключени. " Кафезът " беше чудесно оборудване за бременни. За най-дребни прегрешения - когато са застъпили промяната си в 4,45 часа вместо в 4,30 да вземем за пример или от безсилие са заспали на работното си място - те биваха подлагани на тази специфична обработка даже в шестия или по-горен месец на бременността. На тези дами им се спестяваше раждането онлайн дете, другояче концернът щеше да се погрижи за унищожаването на този непроизводителен живот в Круповите детски концентрационни лагери.
Детският концентрационен лагер беше особена облага на Круп, който евентуално от незачитан набожен пиетет оставяше бременните дами да износват рожбите си, с цел да ги умори по-късно постепенно от апетит в лагера за кърмачета и дребни деца в Бушмансхоф. През януари 1943 година в лагера е имало 120 полумъртви от апетит кърмачета и дребни деца; нито едно от тях не е доживяло до две години.
1972 година
" И тогава Алфрид Круп потегли към затвора; той, почтеният, застана мъжествено пред военния съд. Той отговаряше за концерна Круп, само че и за цяла Германия от висотата на ранга си. Сега край този ковчег Германия му благодари за това. "
(Из траурната тирада на тогавашния президент на Бундестага Ойген Герстенмайер.)
" Никой не знае кой тъкмо изрече подлата формула за избиване посредством работа " , само че 4 седмици по-късно Круп рапортува за това на фюрера. Той сподели, че всеки партайгеносе се радва да вижда по какъв начин се отстраняват " евреи, саботьори, чужденци, настроени срещу националсоциализма германци, роми, нарушители и асоциални детайли ", само че не разбирал за какво те да не сторят нещо за отечеството, преди да бъдат унищожени. Ако се впрегнат крепко, всеки един от тях би могъл през няколкото месеца преди ликвидирането си да създаде толкоз, що се касае за цялостен един живот... Разрешаването на казуса, както се оказа, е било въпрос на стопанска полза... "
(Из " Круп " от Уилям Манчестър)
" В отговор на въпроса, за какво фамилията ми поддържаше Хитлер, аз споделих " " Ние, крупианците, не сме идеалисти, а реалисти. Баща ми беше посланик. Имахме усещане, че Хитлер ще обезпечи крепко развиване. Действително той направи това... в тази сурова битка ние имахме потребност от сурово и мощно управление. Хитлер ни даде и двете. В годините след неговото управление ние всички се чувствахме по-добре. Когато бях запитан за антиеврейската политика и какво съм знаел в тази връзка, споделих, че не съм знаел нищо за унищожаването на евреите, и също така, че когато купуваш добър кон, би трябвало да приемеш и няколкото му минуса. "
(Изказване на Алфрид Круп пред интернационалния боен съд в Нюрнберг. Осъден като отговорен за ограбването на икономически имущества в окупираните страни; за изтребването и убиването на необятни маси задгранични служащи, обречени на насилствен труд. Получил наказване 12 години затвор, само че освободен след три години - в разгара на политиката за ново въоръжаване " ).
Арндт Круп, единствен наследник на магната, се отхвърля от заводите и след гибелта на татко му през 1967 година те стават обществена благосъстоятелност
Гюнтер Валраф по ослепителен метод, дегизиран и с непознато име, прониква в " светая светих " на немския капитализъм, в който водещо място заема империята на Алфрид Круп (1907-1967). Печалбата ѝ единствено от Първата международна война, след която Германия затъва в нечувана беднотия, възлиза на галактическите тогава над 400 млн. $. А " дреболиите ", детайлчетата на случилото се в " Круп " през Втората международна война, които изнася Валраф, в действителност са потресающи.
Алфрид Круп (1907-1967)
Това обаче се случва освен в Хитлерова Германия. Колко милиона са жертвите на мизерията в колониите, да вземем за пример. И какъв брой милиарда са източени от тях? Но по какъв начин да е другояче - става дума за преобикновен капитализъм. Не го ли изпитва и българският народ през днешния ден на гърба си, единствено тъй като някои западни свръхсъщества са решили да оглозгат до кокал нашата хубава земя и да я обезлюдят в най-скоро време? Е, в този момент го вършат къде-къде по-елегантно. А нашите родни канибали се вият ката ден към тях за чиния с грошове. Не продължава ли всеобщо и по 18 часа на денонощие работният ден на българина в частни компании, а и освен, по време на пандемията и никой не гъква, с цел да не бъде изхвърлен и оставен и без мизерното прехранване... А да сте чули най-малко една партия да е присъединила в предизборната си стратегия даже намек за 8-часовия наложителен работен ден?
Такива са и нашенските чорбаджии - кожата си менят, само че нрава си - не!
" Нежелателни репортажи ", Гюнтер Валраф, Партиздат, 1978 година
Из " Вярност за честност "
Един някогашен почитан служител от Круп, в този момент пенсионер, а през последните години на работа в друга компания, с принуда си спомня за времето, което е донесло на завода неимоверно високи облаги, само че което до момента не е намерило място в юбилейните издания на компанията.
Нужни са доста ходатайства и ангажименти, с цел да накараш 66-годишния някогашен круповец да проговори. Очевидно той се опасява положителната му памет да не му навлече неприятности. Споменава случая с негов другар и сътрудник, който " знаел прекалено много " и по тази причина получил голяма сума пари, само че след това, когато все пак не могъл да опази тайната си, се побоял за живота си и в този момент живеел в чужбина в един тип насилствена емиграция... Няколко от очевидците, които се осмелили да дадат показания против своите началници пред Международния боен арбитражен съд в Нюрнберг по-късно, когато Круп поел още веднъж властта си, изчезнали безследно...
" Към първите задгранични служащи, споделя очевидецът, се отнасяха още напълно човешки. По стопански аргументи тогава още не си струваше да ги подлагат на специфична обработка. През 1942 настъпи смяна, изпратиха 10 000 славяни и Круп " поръча в допълнение " почти същия брой. На него му беше преференциално да употребява оптимално работната им мощ. По външните стени на работилниците бяха окачени табла с думите: " Славяните са плебеи ". В заводските известия безусловно се говореше за " работници-роби " и " пазар на робите ", а апропо и за " еврейски материал ". В централното бюро назоваха принудително докараните " части ". Разпространи се фразата, че в този момент конвейерите " ще се удължават с еврейски материал ". " Ohne arbeit kein Fressen " - " Без работа няма плюсканица " - бяха първите думи на надзирателите, които депортираните чуваха, когато ги изсипваха от товарните вагони в Есен и ги постановяваха, в това число болните и децата, с ритници и юмруци - дано знаят през цялото време, че тук " хлабаво няма ".
На новопристигналите раздаваха дървени обувки и одеяла с емблемата на Круп (три преплетени кръга), а също и пленническата униформа на завода (синьо с необятна жълта ивица). Имената бяха забравени, за отличителни знаци служеха номера, тегелирани с бял конец.
Настаняваха работниците-роби в отломки, в неотоплени бараки, учебни дворове и палатки. Някои трябваше да спят по земята, постоянно под намерено небе. Французите, доведени на насилствена работа, бяха да вземем за пример разквартирувани в кучешки колиби, високи тъкмо 1 метър, дълги 2,5 м и 2 м широки; всяка такава барака се заемаше от петима - с цел да влязат, те трябваше да пълзят на четири крайници. Други бяха настанени в публични клозети и остарели фурни. Само в Есен имаше 55 работен лагера на Круп. Заедно с работилниците в концентрационните лагери (между другото и в Освиенцим) Круп беше впрегнал да работят за него общо към 100 000 работници-роби.
За непрекъснатото и най-бързо обезпечаване на свеж на ниска цена " човешки материал " отговаряше шефът Леман, който набираше хора от 5 окупирани страни. А когато определените " части " не се качваха непринудено на превоза, изпращаха ги в Германия с белезници.
12-14-годишни деца бяха употребявани като пълноценна работна мощ в заводите на Круп, а през 1944 имаше даже 6-годишни, принудени да работят. Във всички лагери на Круп за плебеи храненето беше пагубно. Дори по времето, когато в Германия заради заграбената от окупираните страни годишна продукция не съществуваше недостиг от хранителни артикули, робите на Круп бяха подложени на гладна дажба, с цел да се вършат от тях икономии. Дажбите на Круп бяха доста под така и така минималните, избрани за цяла Германия дажби за изпълняващите насилствен труд.
Дневната дажба на работниците-роби доста постоянно се състоеше от по този начин наречената " арестантска чорба " (водата от сварени зелеви листа и няколко резенчета цвекло), филия самун с мармалад или маргарин, всичко на всичко към 500 калории. Много от робите-круповци умираха от гладуване, доста от тях бяха със унищожени, издути стомаси и екземи. Страхувайки се от болест, Круповите лекари най-после към този момент се бояха въобще да влизат в тези човешки зверилници за робите на Круп. Алфрид Круп беше стопанин на живота и гибелта. Беше се спазарил с нацистките големци да наема плебеи за по 4 марки на ден на глава и да си удържа по 70 пфенинга за храната, като резервира правото си на замяна. Беше си извоювал привилегията да връща неприятна, а това ще рече - износена за малко време при него " стока ". Съответният параграф от комерсиалната договорка гласеше: " Счита се за контрактувано, че могат да се разменят хора, изцяло негодни за фабрична работа. " Имаше немски служащи, които макар опасността от тежки санкции, поемаха риска и даваха по нещичко от храната си на прегладнелите плебеи. Надзирателите в някои цехове, да вземем за пример шефът на локомотивния цех, пращаха рапорти до управлението на компанията, че тези извънредно икономични ограничения в дажбите за хранене в последна сметка се отразяват зле върху продуктивността на работниците-роби, че даже когато ги бият с кожени палки, камшици и прочие, те от изнемощялост не могат да работят и съвсем всеки трети отпада от производството. Често не помагаше даже и това, че от превозите за депортирани се избираха единствено най-здравите и най-младите. "
" Вярно, припомням си, постоянно имаше недоволства, че на задграничните служащи не се дава задоволително храна... "
Из признанията на Алфрид Круп пред Трибунала против военните нарушители в Нюрнберг
" Както множеството шефове, давали разпоредби от бюрата си - продължава някогашният чиновник на Круп, - и Алфрид Круп разправяше след разгрома, че не знаел нищо за зверското отношение към неговите работници-роби; той, който се интересуваше от всичко и по патриархалните традиции самичък вземаше най-важните решения, трансферира виновността върху другите. А всеки в Есен знаеше какво става при Круп с хората, обречени на насилствен труд. Всяка заран да вземем за пример повеждаха еврейките на тълпи като добитък по шесткилометровия път до работното им място през " Бьоклерщрасе " край ъгъла на " Алтендорферщрасе ". Там беше основната канцелария на Алфрид. Оттам минаваха през зимата колоните с служащи, сред тях измършавели 14-годишни девойки с премръзнали ръце и крайници, на които беше неразрешено да носят ръкавици, макар студа, обувките им, надянати на необут крайник, представляваха дървени подметки, омотани с откъснати от завивките парцали... "
По-късно пред Международния арбитражен съд против военнопрестъпниците в Нюрнберг Алфрид Круп си разреши да съобщи, че " не знае за никакво нарушение на правата на индивида " . Той по своему беше прав. Работниците-роби не бяха круповци. Понеже не бяха индивиди, не можеше да става дума за накърняване на човешки права.
Жертвите на Круп фактически имаха " опция да стачкуват ", те постоянно можеха да изразят недоволствата си с крясъци.
Специално подготвени надзиратели и надзирателки осигуряваха спазването на " ограниченията за обществена помощ " с камшици и палки. В лагера на " Хумболдщрасе " да вземем за пример имаше един надзорник Рийк, който беше култивирал " обслужването " на работниците-роби в нещо като спорт. Носеше ботуши за езда, в едната си ръка постоянно държеше парче гумен маркуч, а в другата - дълъг кожен бич. Перчеше се пред другите надзиратели, че улучвал око от разстояние 2,5 метра.
Като най-висша инстанция Алфрид Круп също чуваше виковете на жертвите си, макар че по-късно пред съда твърдеше, че не знаел нищо за това. Секретарката му обаче имаше по-добра памет от него. Тя призна, че постоянно е бивала смущавана от продължителни крясъци.
В мазето на основното ръководство беше щабквартирата на заводската защита и отряда. За специфична обработка на работниците-роби тук беше издигнат " кафез " - стоманена структура без прозорци с няколко загради, всяка 55 см необятна, 55 см дълга и 1,50 м висока, толкоз тясна и ниска, че вкараните вътре съвсем полудяваха от болки. В студено време за многообразие ги заливаха през дребни дупчици от горната страна със студена вода и ги оставяха по този начин дълго време заключени. " Кафезът " беше чудесно оборудване за бременни. За най-дребни прегрешения - когато са застъпили промяната си в 4,45 часа вместо в 4,30 да вземем за пример или от безсилие са заспали на работното си място - те биваха подлагани на тази специфична обработка даже в шестия или по-горен месец на бременността. На тези дами им се спестяваше раждането онлайн дете, другояче концернът щеше да се погрижи за унищожаването на този непроизводителен живот в Круповите детски концентрационни лагери.
Детският концентрационен лагер беше особена облага на Круп, който евентуално от незачитан набожен пиетет оставяше бременните дами да износват рожбите си, с цел да ги умори по-късно постепенно от апетит в лагера за кърмачета и дребни деца в Бушмансхоф. През януари 1943 година в лагера е имало 120 полумъртви от апетит кърмачета и дребни деца; нито едно от тях не е доживяло до две години.
1972 година
" И тогава Алфрид Круп потегли към затвора; той, почтеният, застана мъжествено пред военния съд. Той отговаряше за концерна Круп, само че и за цяла Германия от висотата на ранга си. Сега край този ковчег Германия му благодари за това. "
(Из траурната тирада на тогавашния президент на Бундестага Ойген Герстенмайер.)
" Никой не знае кой тъкмо изрече подлата формула за избиване посредством работа " , само че 4 седмици по-късно Круп рапортува за това на фюрера. Той сподели, че всеки партайгеносе се радва да вижда по какъв начин се отстраняват " евреи, саботьори, чужденци, настроени срещу националсоциализма германци, роми, нарушители и асоциални детайли ", само че не разбирал за какво те да не сторят нещо за отечеството, преди да бъдат унищожени. Ако се впрегнат крепко, всеки един от тях би могъл през няколкото месеца преди ликвидирането си да създаде толкоз, що се касае за цялостен един живот... Разрешаването на казуса, както се оказа, е било въпрос на стопанска полза... "
(Из " Круп " от Уилям Манчестър)
" В отговор на въпроса, за какво фамилията ми поддържаше Хитлер, аз споделих " " Ние, крупианците, не сме идеалисти, а реалисти. Баща ми беше посланик. Имахме усещане, че Хитлер ще обезпечи крепко развиване. Действително той направи това... в тази сурова битка ние имахме потребност от сурово и мощно управление. Хитлер ни даде и двете. В годините след неговото управление ние всички се чувствахме по-добре. Когато бях запитан за антиеврейската политика и какво съм знаел в тази връзка, споделих, че не съм знаел нищо за унищожаването на евреите, и също така, че когато купуваш добър кон, би трябвало да приемеш и няколкото му минуса. "
(Изказване на Алфрид Круп пред интернационалния боен съд в Нюрнберг. Осъден като отговорен за ограбването на икономически имущества в окупираните страни; за изтребването и убиването на необятни маси задгранични служащи, обречени на насилствен труд. Получил наказване 12 години затвор, само че освободен след три години - в разгара на политиката за ново въоръжаване " ).
Арндт Круп, единствен наследник на магната, се отхвърля от заводите и след гибелта на татко му през 1967 година те стават обществена благосъстоятелност
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ