Просветеният патриотизъм
Митко Новков,
Патриотизмът не е мръсна дума – о, не! Патриотизмът е дума, която визира значима част от нашата самостоятелна еднаквост: любовта към татковина, нация, общностна принадлежност, особени настройки, ястия, миризми, естествени хубости и манталитетни специфики е впита и се вплита надълбоко в същността ни, част е от личността ни, значима част. Затова нито можем, нито желаеме (поне някои) да се откажем от нея, в противен случай – настоявам, че хора като мен са доста по-големи патриоти от разните му там каракачановци, сидеровци, костадиновци, труфещи се с това доблестно наименование. Смятам даже, че те въобще не са патриоти или в случай че са, изповядват някакъв изопачен национализъм, изчанчен и извратен; „ шаячен “, както го нарекох преди време. А в случай че приказваме за същински почтени патриоти, подобен е Георги Господинов, който накара целия свят да се възхищава на българския гений, такива са девойките и младежите от тимовете по математика и филология, които демонстрират, че в България моженето е не изключение, а предписание, такива са превъзходните актьори Людмил Ангелов, Соня Йончева, Тео Ушев, Сами Финци, Галин Стоев… И днешните изключителни спортисти Александър Везенков, Григор Димитров, Нургюл Салимова, Петър Мицин, Стойка Кръстева, Ивет Горанова, Матей Казийски, девойките от националния тим по художествена гимнастика… Но дружно с тях и всички тези жители на Република България, които съзнателно, непретенциозно и отговорно си правят назначената работа, с цел да е страната ни европейска и международна, само че по едно и също време с това – българска и неповторима. И съм уверен двеста %: родолюбецът обича освен България, родолюбецът обича и Европа. А обича Европа не поради друго, а поради своята блага родина; поради царящите в Европа либерален ред и живеене съгласно закона. И когато е сериозен към България, е сериозен не тъй като не я харесва, не тъй като не я обича, назад – таман тъй като я обича, желае да бъде ярко и ведро неговото скъпо родно място, да има тук уредена и свястна страна, в която хората напредват съгласно качествата си и получават богатства и самопризнание съгласно вложените труд, сила, разсъдък, старания, воля. Тоест в сходство с самостоятелните си гении, не поради някакви сумрачни подмолни връзки…
Цветан Тодоров, различен българин, който ни популяризира нас, българите, с това, че е един от най-сериозните френски мислители от края на ХХ век и началото на ХХI-ви, почетен лекар на Софийския университет, твърди обаче, че съвместяването на патриотичното с световното е съвсем невъзможна задача, надали не causa perduta. В забележителната си книга „ Ние и другите. Френската мисъл за човешкото разнообразие “ (превод Весела Генова, „ Изток-Запад, 2023), излязла през 1989 година, в навечерието на големите промени в Източна Европа, той с съображение пита: „ […] Възможно ли е да се помирят патриотизмът и космополитизмът, привързаността към националните полезности и любовта към човечеството? Ако не е допустимо, кое от двете да предпочетем? “ (181). Големите френски мислители Хелвеций, Волтер и Русо, прецизира той, през XVIII век дават негативен отговор на този въпрос. Цветан Тодоров като че ли е повече склонен да одобри (по образеца на Русо), в сравнение с да отхвърли този френски просветителски отговор: „ В контраст на любовта към всичко присъщо на отечеството се явява известно пренебрежение към това, което не принадлежи към него, и изключително към чужденците “ (185). В поддръжка на внезапната антиномия цитира „ Емил, или за възпитанието “ (I, с. 13): „ Пазете се от тези космополити, които ровят в книгите, с цел да намерят надалече отговорности, които не благоволяват да изпълнят край себе си. Еди-кой си мъдрец обича татарите, с цел да не бъде длъжен да обича съседите си “. Подобни философи са рой, в действителност от тях доста попрехвърчат и тук, в България; за тях можем да речем, че горещо пледират за обич към цялото човечество, проявявайки обаче хладна злост към индивида до себе си. Само че, считам, това не е съображение да се опълчват до степен на взаимно отказване патриотизмът и хуманизмът; и напълно не е инцидентно, че и Тодоров, и Русо използват думата „ космополитизъм “ вместо „ хуманизъм “ – тя някак пò се вписва в контури конфликт, в сравнение с, да речем, човеколюбието. Проблемът е, че и единият, и другият поставят знак за тъждество сред две понятия, които в реалност не могат да бъдат приравнени: приказват по идентичен метод и за патриотизма, и за национализма, до момента в който в действителност те са прекомерно разнообразни: патриотизмът не е шовинизъм, национализмът не е национализъм. Да си родолюбец не значи да си националист, категорично…
Реално национализмът в български подтекст е това, което във френското културно пространство посочват национализъм (патриотизмът пък е национализъм). Ала това са, дублирам, доста разнообразни понятия, които надлежно водят до напълно разнообразни самостоятелни (и общностни) държания: национализмът е по едно и също време концентричен и центробежен, в смисъл че прогласява преимуществото на един-единствен център и дружно с това се стреми към покоряване на всичко и всички (наоколо и не само) на този център; национализмът претендира за всеобщност, само че всеобщност монологична, монохромна, монолитна. Няма украинци, няма македонци, няма баски и каталонци; всички са с някакви комплицирани идентичности, а задачата е да се осъзнаят, пък в случай че ще и със мощ да е. Патриотизмът от своя страна е екстравагантен и центростремителен: той признава и припознава особеностите на районите – всяка локалност за него е централна, само че в това време упорства центърът, който ги сплотява, да бъде прелъстителен и увличащ; да събира не със мощ, а с качеството си на живот. Национализмът въздига своите, ругаейки и непризнавайки различността на другите; патриотизмът въздига своите дружно с въздигането и признаването различността на другите. Цветан Тодоров привежда умозаключение на Антонен Арто, изложено в творбата му „ Революционни послания “ (непубликувано приживе), за двата типа шовинизъм: „ Съществува културен шовинизъм, посредством който се утвърждават характерните качества на един народ, отличителните черти на неговото творчество; този шовинизъм е безупречен; само че има и шовинизъм, който би могъл да се назова цивилен, чието егоистично проявяване е шовинизмът, изразяващ се в митнически битки, в стопански, а от време на време и в истински войни “ (176). Първият тип шовинизъм е точно национализъм: да знаеш особеностите на жанр, народ и татковина и не да се отричаш от тях, а да ги разбираш и интерпретираш.
Тъкмо заради тази причина Антон Страшимиров е огромен български родолюбец, тъй като е пребродил цяла България, с цел да напише превъзходната и скъпа книга „ Нашият народ. Книга за българите “, за разлика от мнозина през днешния ден, които се считат за патриоти – шаячни патриоти, тъй като мощно ненавиждат (без да обичат). Ако за шаячния национализъм са присъщи допотопност, простота и автаркичност, просветеният национализъм не се възторгва от примитивни и кичозни татуировки, а от всичко това, което българите са постигнали през годините освен в политиката, само че и в стопанската система, в образованието, в културата. Просветеният национализъм знае за прелестните български гледки освен от кичозните туристически картички, само че и от изрисуваните с безгранична обич от Борис Денев български пейзажи от Велико Търново, от Родопите, от Мелник и Стара планина, само че знае също и не крие, а свидетелства за това, което са му предизвикали комунистите – нему, гениалния художник, и на неговата също гениална щерка Славка Денева; знае за буйните проучвания на Тончо Жечев за българския Великден и за напъните му да открие у българите консерватизъм и традиционализъм; знае също за виртуозните композиции на Милчо Левиев, само че и за скудоумните забрани, принудили го да напусне България. Просветеният национализъм също така не търси елементарни пояснения за събитията по света и у нас, а се пробва да откри достойното място на своята общественост, която безпределно обича, във все по-усложняващия се и безреден актуален живот. Не да излъгва със и не да се излъгва от простотии, а да проучва, съпоставя, структурира и мисли – най-много да мисли. Накрая, просветеният национализъм знае чудесно, че не може без съдействие, без взаимно почитание сред обособените нации, без прецизно съблюдаване на интернационалните контракти – нещо, което обезпечава на неговия неповторим народ цивилизовано наличие на всеобщата световна сцена. Затова неговото скъпо на сърцето му българско знаме се вее паралелно с европейското и натовското, не с съветското, което е знаме на тирания, на бедност, на безвластие и произвол. Просветеният родолюбец е наясно, че без правда няма нито мощна страна, нито благополучен народ, по тази причина прави всичко по силите си тази правда да се възцари в родината му. Той не насъсква и не изпитва злоба, той основава и се радва да основава, тъй като таман в съзиданието кипи неговата наслада. Защото с това съзидание ще възрадва и други – и ближните, и далечните…
Патриотизмът не е мръсна дума – о, не! Но когато е национализъм образован, не шаячен: национализъм, уважаващ другите и другите, тъй като знае – този, който почита другите, почита себе си. Съответно: този, който ги ненавижда, себе си ненавижда…
Патриотизмът не е мръсна дума – о, не! Патриотизмът е дума, която визира значима част от нашата самостоятелна еднаквост: любовта към татковина, нация, общностна принадлежност, особени настройки, ястия, миризми, естествени хубости и манталитетни специфики е впита и се вплита надълбоко в същността ни, част е от личността ни, значима част. Затова нито можем, нито желаеме (поне някои) да се откажем от нея, в противен случай – настоявам, че хора като мен са доста по-големи патриоти от разните му там каракачановци, сидеровци, костадиновци, труфещи се с това доблестно наименование. Смятам даже, че те въобще не са патриоти или в случай че са, изповядват някакъв изопачен национализъм, изчанчен и извратен; „ шаячен “, както го нарекох преди време. А в случай че приказваме за същински почтени патриоти, подобен е Георги Господинов, който накара целия свят да се възхищава на българския гений, такива са девойките и младежите от тимовете по математика и филология, които демонстрират, че в България моженето е не изключение, а предписание, такива са превъзходните актьори Людмил Ангелов, Соня Йончева, Тео Ушев, Сами Финци, Галин Стоев… И днешните изключителни спортисти Александър Везенков, Григор Димитров, Нургюл Салимова, Петър Мицин, Стойка Кръстева, Ивет Горанова, Матей Казийски, девойките от националния тим по художествена гимнастика… Но дружно с тях и всички тези жители на Република България, които съзнателно, непретенциозно и отговорно си правят назначената работа, с цел да е страната ни европейска и международна, само че по едно и също време с това – българска и неповторима. И съм уверен двеста %: родолюбецът обича освен България, родолюбецът обича и Европа. А обича Европа не поради друго, а поради своята блага родина; поради царящите в Европа либерален ред и живеене съгласно закона. И когато е сериозен към България, е сериозен не тъй като не я харесва, не тъй като не я обича, назад – таман тъй като я обича, желае да бъде ярко и ведро неговото скъпо родно място, да има тук уредена и свястна страна, в която хората напредват съгласно качествата си и получават богатства и самопризнание съгласно вложените труд, сила, разсъдък, старания, воля. Тоест в сходство с самостоятелните си гении, не поради някакви сумрачни подмолни връзки…
Цветан Тодоров, различен българин, който ни популяризира нас, българите, с това, че е един от най-сериозните френски мислители от края на ХХ век и началото на ХХI-ви, почетен лекар на Софийския университет, твърди обаче, че съвместяването на патриотичното с световното е съвсем невъзможна задача, надали не causa perduta. В забележителната си книга „ Ние и другите. Френската мисъл за човешкото разнообразие “ (превод Весела Генова, „ Изток-Запад, 2023), излязла през 1989 година, в навечерието на големите промени в Източна Европа, той с съображение пита: „ […] Възможно ли е да се помирят патриотизмът и космополитизмът, привързаността към националните полезности и любовта към човечеството? Ако не е допустимо, кое от двете да предпочетем? “ (181). Големите френски мислители Хелвеций, Волтер и Русо, прецизира той, през XVIII век дават негативен отговор на този въпрос. Цветан Тодоров като че ли е повече склонен да одобри (по образеца на Русо), в сравнение с да отхвърли този френски просветителски отговор: „ В контраст на любовта към всичко присъщо на отечеството се явява известно пренебрежение към това, което не принадлежи към него, и изключително към чужденците “ (185). В поддръжка на внезапната антиномия цитира „ Емил, или за възпитанието “ (I, с. 13): „ Пазете се от тези космополити, които ровят в книгите, с цел да намерят надалече отговорности, които не благоволяват да изпълнят край себе си. Еди-кой си мъдрец обича татарите, с цел да не бъде длъжен да обича съседите си “. Подобни философи са рой, в действителност от тях доста попрехвърчат и тук, в България; за тях можем да речем, че горещо пледират за обич към цялото човечество, проявявайки обаче хладна злост към индивида до себе си. Само че, считам, това не е съображение да се опълчват до степен на взаимно отказване патриотизмът и хуманизмът; и напълно не е инцидентно, че и Тодоров, и Русо използват думата „ космополитизъм “ вместо „ хуманизъм “ – тя някак пò се вписва в контури конфликт, в сравнение с, да речем, човеколюбието. Проблемът е, че и единият, и другият поставят знак за тъждество сред две понятия, които в реалност не могат да бъдат приравнени: приказват по идентичен метод и за патриотизма, и за национализма, до момента в който в действителност те са прекомерно разнообразни: патриотизмът не е шовинизъм, национализмът не е национализъм. Да си родолюбец не значи да си националист, категорично…
Реално национализмът в български подтекст е това, което във френското културно пространство посочват национализъм (патриотизмът пък е национализъм). Ала това са, дублирам, доста разнообразни понятия, които надлежно водят до напълно разнообразни самостоятелни (и общностни) държания: национализмът е по едно и също време концентричен и центробежен, в смисъл че прогласява преимуществото на един-единствен център и дружно с това се стреми към покоряване на всичко и всички (наоколо и не само) на този център; национализмът претендира за всеобщност, само че всеобщност монологична, монохромна, монолитна. Няма украинци, няма македонци, няма баски и каталонци; всички са с някакви комплицирани идентичности, а задачата е да се осъзнаят, пък в случай че ще и със мощ да е. Патриотизмът от своя страна е екстравагантен и центростремителен: той признава и припознава особеностите на районите – всяка локалност за него е централна, само че в това време упорства центърът, който ги сплотява, да бъде прелъстителен и увличащ; да събира не със мощ, а с качеството си на живот. Национализмът въздига своите, ругаейки и непризнавайки различността на другите; патриотизмът въздига своите дружно с въздигането и признаването различността на другите. Цветан Тодоров привежда умозаключение на Антонен Арто, изложено в творбата му „ Революционни послания “ (непубликувано приживе), за двата типа шовинизъм: „ Съществува културен шовинизъм, посредством който се утвърждават характерните качества на един народ, отличителните черти на неговото творчество; този шовинизъм е безупречен; само че има и шовинизъм, който би могъл да се назова цивилен, чието егоистично проявяване е шовинизмът, изразяващ се в митнически битки, в стопански, а от време на време и в истински войни “ (176). Първият тип шовинизъм е точно национализъм: да знаеш особеностите на жанр, народ и татковина и не да се отричаш от тях, а да ги разбираш и интерпретираш.
Тъкмо заради тази причина Антон Страшимиров е огромен български родолюбец, тъй като е пребродил цяла България, с цел да напише превъзходната и скъпа книга „ Нашият народ. Книга за българите “, за разлика от мнозина през днешния ден, които се считат за патриоти – шаячни патриоти, тъй като мощно ненавиждат (без да обичат). Ако за шаячния национализъм са присъщи допотопност, простота и автаркичност, просветеният национализъм не се възторгва от примитивни и кичозни татуировки, а от всичко това, което българите са постигнали през годините освен в политиката, само че и в стопанската система, в образованието, в културата. Просветеният национализъм знае за прелестните български гледки освен от кичозните туристически картички, само че и от изрисуваните с безгранична обич от Борис Денев български пейзажи от Велико Търново, от Родопите, от Мелник и Стара планина, само че знае също и не крие, а свидетелства за това, което са му предизвикали комунистите – нему, гениалния художник, и на неговата също гениална щерка Славка Денева; знае за буйните проучвания на Тончо Жечев за българския Великден и за напъните му да открие у българите консерватизъм и традиционализъм; знае също за виртуозните композиции на Милчо Левиев, само че и за скудоумните забрани, принудили го да напусне България. Просветеният национализъм също така не търси елементарни пояснения за събитията по света и у нас, а се пробва да откри достойното място на своята общественост, която безпределно обича, във все по-усложняващия се и безреден актуален живот. Не да излъгва със и не да се излъгва от простотии, а да проучва, съпоставя, структурира и мисли – най-много да мисли. Накрая, просветеният национализъм знае чудесно, че не може без съдействие, без взаимно почитание сред обособените нации, без прецизно съблюдаване на интернационалните контракти – нещо, което обезпечава на неговия неповторим народ цивилизовано наличие на всеобщата световна сцена. Затова неговото скъпо на сърцето му българско знаме се вее паралелно с европейското и натовското, не с съветското, което е знаме на тирания, на бедност, на безвластие и произвол. Просветеният родолюбец е наясно, че без правда няма нито мощна страна, нито благополучен народ, по тази причина прави всичко по силите си тази правда да се възцари в родината му. Той не насъсква и не изпитва злоба, той основава и се радва да основава, тъй като таман в съзиданието кипи неговата наслада. Защото с това съзидание ще възрадва и други – и ближните, и далечните…
Патриотизмът не е мръсна дума – о, не! Но когато е национализъм образован, не шаячен: национализъм, уважаващ другите и другите, тъй като знае – този, който почита другите, почита себе си. Съответно: този, който ги ненавижда, себе си ненавижда…
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ