Мигел де Унамуно е човек, надарен с неутолима жажда за

Мигел де Унамуно е човек, талантлив с неутолима жадност за познание и безпокойство на духа.

Той този, който непрекъснато търси и желае да си изясни всички въпроси на битието.

Непримирим е към насилието и несправедливостта, ненавижда лъжата и лицемерието, счита че „ истината е това, което ни кара да живеем, а не това, което ни кара да мислим. “ 

Така в устрема си да отгатне тайната на човешкия живот той стига до прозрението за „ трагичното възприятие за живота “, за безконечната тъга и горест, които са негов първоизточник.

Мигел де Унамуно подлага всичко на подозрение и тестване, преди да изрече свое мнение, малтретиран от трагичното предпочитание да надмогне гибелта, да надникне в кладенеца на чудесното и по едно и също време загадъчното, да направи действителността по-разбираема и по-приемлива за индивида.

Особен интерес съставлява късата му повест „ Свети Мануел Добрия, Мъченик “, където напълно кратко и концентрирано, по удивителен метод е предал своето метафизично и поетично въображаем.

Не бива да отдаваме значение нито на това, което някой желае да каже, нито на това, което споделя, без да желае. А най-лошият от всички пороци е безполезното мислене. Безполезно мислене е да мислиш, с цел да не вършиш нищо, или да мислиш прекомерно доста върху това, което е свършено, а не върху това, което би трябвало да се свърши. Станалото – станало, за друго се залавяй, тъй като няма по-лошо от разкаяние без възмездие. Действай! Действай!

Мъртвороденото дете, или което умира новородено, и самоубийството, за мене са едни от най-ужасните загадки: дете на разпятие!

Истината ли? Истината е вероятно нещо извънредно, нещо отвратително, нещо смъртоносно, простите люде не биха могли да живеят с нея. Истинската вяра ли? Всички религии са същински, доколкото карат людете, които ги изповядват да живеят благоверно, доколкото ги утешават, че е трябвало да се родят, с цел да умрат, а за всеки народ най-истинска е неговата вяра, религията, която го е основала. А моята? Моята е да се успокоявам, утешавайки другите, въпреки и утехата, която им давам, за мене да не е разтуха.

А те, хората, в действителност ли имат вяра? Вярват, без да желаят, по табиет, по традиция. И не трябва да ги разсънваме. Нека живеят в сиромашията си от болки, с цел да не си завоюват благосъстояние от страдания. Блажени са нищите духом!

Религията не може да позволява икономическите и политическите несъгласия на този свят. Господ е дал тези несъгласия на хората да се препират за тях. Нека хората мислят и работят, както намират за добре, единствено и единствено да се утешават, че са се родили, да живеят колкото се може по-доволни с измамата, че всичко това има някаква цел. Аз не съм тук, с цел да покорявам бедните на богатите, нито пък да държа проповеди на богатите да се подчиняват на бедните. Смирение и съчувствие у всички и за всички. Защото и богатият би трябвало да се смири с благосъстоянието и с живота си, а и бедният би трябвало да изпитва съчувствие към богатия. Нека основат едно ново общество, в което няма да има ни богати, ни небогати, в което благосъстоянието ще бъде разпределено заслужено, в което всичко ще бъде на всички. И какво? Не ти ли се коства че общото благоденствие ще провокира още по-силно отвращението от живота?

Вече е споделил един популярен богослов на испанската апостолическа и католическа черква, към този момент е споделил великият богослов в „ Животът е сън “, към този момент го е споделил: „ Най-голямото закононарушение на индивида е, че се е родил. “ Това е нашият грях: че сме се родили. А той лекува ли се? Да, най-после сънят се изцелява… най-после животът се изцелява…накрая с кръста се свършва… И както е споделил Калдерон, положителното дело и положителната неистина даже насън не се губят.

За едно дете да има вяра е все едно да сънува. И за един народ.

Има два типа рискови и нездравословни хора: едните, вярващи в задгробния живот, във възкресението на мъртвите, изтезават съвсем като инквизитори останалите и ги карат да презират този краткотраен живот, с цел да си завоюват отвъдния, а другите имат вяра единствено в този. Но вярвайки единствено в този свят, те се надяват на някакво бъдещо общество и се мъчат да лишават на хората утехата да имат вяра в различен свят… Така че би трябвало да се направи така, че хората да живеят със заблудата си.

Ето ме тук, в това приветливо кътче на морския бряг, в полите на планината, която се оглежда в морето; тук, където никой не ме познава, нито пък аз, хвала богу, познавам някого. Дойдох, бягайки от обществото на по този начин наречените ближни или себеподобни, търсейки близостта на морските талази и на дърветата, чиито листа скоро ще се запремятат както вълните. Доведе ме един нов припадък на човекомразие или по-скоро на боязън от хората, тъй като от хората повече се багра, в сравнение с ги ненавиждам. Събуди се у мене оная окаяна дарба да виждам нелепостта и да не мога да я претърпявам. Макар че съгласно мене тя не се вижда, а се чува; не се вижда нелепостта, а се чуват нелепостите, които всеки ден непростимо бълват остарели и млади, глупави и умни. Понеже таман минаващите за умни правят и приказват най-вече нелепости. Макар че най-глупав е този човек, който умира, без да извърши ли каже нито една нелепост.

Да обичаш значи да изпитваш болежка, и в случай че телата се свързват посредством насладата, душите се свързват посредством болката.