Коментар: 2019 г. под знака на древно китайско проклятие
Местни избори, евроизбори, оставки, митинги, нов основен прокурор, Стратегията за детето, Закона за обществените услуги и отново тази Истанбулска спогодба. Това написа в собствен коментар за "Труд " Петър Кичашки от Институт за съвременна политика.
Да не приказваме за огромните процеси – Брекзит, измагьосаните от въздуха опити за „ импийчмънт “ на президента Тръмп, климатичната суматоха на всякакви грети и гретчовци. Въобще 2019-а беше толкоз наситена със събития, че годината не би била цялостна без един опит за преглед на процесите, които протекоха и ще не престават да протичат.
Във вътрешно-политически проект 2019 година беше изпълнена с избори, суматоха, нервност, подвиквания и рунтави попържни. В резултат не се промени нищо.
Опозицията два пъти съумя да загуби избори, които можеше да завоюва. На евроизборите нервността и крясъците отблъснаха мнозина от урните, левицата не съумя да убеди безмълвното публично болшинство, че заслужава „ да поведе бащина тайфа “.
На локалните избори, въпреки Българска социалистическа партия да се показа по-добре, в сравнение с преди 4 години по същото време, резултатите отново не дадоха мотив за опозиционна наслада. В София Българска социалистическа партия не съумя да направи дълго чакания пробив, в Пловдив, Варна и Бургас левицата е шумов декор, а не главен състезател. Общо взето гледаха да стане като хората, а то стана както нормално.
ГЕРБ от своя страна, каквото и да приказва фейсбук агитката на тази или онази партия, продължава да печели избори.
И то в изискванията на „ Апартаментгейт “ и разжалването на Цветанов, чиято роля в ГЕРБ очевидно е била мощно надценена, тъй като партията на Борисов явно си може и без „ някогашния втори “.
Победата на два следващи вота обаче не би трябвало да успокоява ръководещите. Основният извод от тези избори беше не, че ГЕРБ толкоз завоюва, колкото Българска социалистическа партия по-скоро загуби. ГЕРБ печели главно заради неналичието на съответна опция. Ако левицата спре да се вглежда в пъпа си толкоз усърдно, може би изборите биха били по-интересни.
Към момента обаче политическите рефлекси на господин Борисов държат партията му над повърхността на политическите безредици и той очевидно към момента добре напипва пулса на огромните процеси. Безкръвното изваждане на Цветанов от партията е доказателство, че ГЕРБ – това е Борисов и Борисов – това е ГЕРБ.
Докато той има рефлексите и продължава да надушва политическите рискове във въздуха, партията му ще продължи да побеждава. А знаковата среща с Тръмп е ясно доказателство, че за Вашингтон господин Борисов е мощният човек, който дирижира процесите у нас. С други думи – за президента Тръмп соросоидното малцинство у нас е маловажно като ковьорче на стената.
Като стана дума за соросоидите, те имаха тежка година, благите. Първо на евроизборите вкараха сал един Радан Кънев, но за малко и с помощта на изборна математика.
Което не им попречи да разгласят, че „ са се върнали в огромната игра “. Да се чуди човек, да се смее ли, да плаче ли. „ Голямата “ им игра продължи до локалните избори, където се затвърдиха като районна, а не национална партия, чието само (макар и не изключително съществено) въздействие е в София.
И тъй като не им стигат болките и тъгите от изборните произшествия, трябваше и да се маргинализират в допълнение по тематиката с новия основен прокурор. Въпреки дирижираните от няколко обвинени лица митинги вид „ Фори Светулката “ с всякакви нощни лампи и джобни фенерчета из София, „ държавното управление “ на правосъдната власт избра основен прокурор без да се поддава на корпоративен и политически напън.
Позицията на соросоидната фракция е още по-жалка, в случай че човек регистрира обстоятелството, че те бяха в основата на новите правила, които доведоха до избора на господин Иван Гешев. Те пишат правила, разпоредбите се съблюдават, те стачкуват от резултата. Великани. Да бяха записали напряко в Конституцията, че основен прокурор се избира след решение на общото заседание на цялата (раз)градска десница. Събира се множеството от трима души и взема решение, а каквото реши, става закон и готово. И тъй като малко сълзи рониха за самостоятелния избор на основен прокурор, то взе, че и господин Цацаров стана началник на антикорупционната комисия, което затвърди крещящата потребност от незабавна психиатрична помощ измежду офисите по жълтите павета.
Извън оперативната политика обаче в страната се чуваха и далечните залпове от водещата се огромна война сред глобалистите и суверенистите. На страната на глобалистките елити се нареждаха левите партии в Съединени американски щати и Англия, както и огромна част от брюкселския бюрократичен планктон. От другата страна застанаха фигури като Доналд Тръмп, Борис Джонсън, Матео Салвини и Виктор Орбан.
У нас се усети този идеологически конфликт сред остарялото статукво на глобализма и новото политическо начало, основано на равнопоставените връзки сред суверенни страни. Това стана по линия на противоконституционната Истанбулска спогодба, за която тази година бе изработен несполучлив опит за политическа реинкарнация.
Същото се случи и по тематиката с така наречен Стратегия за детето и новия Закон за обществените услуги. Двете са всъщност опит за промяна на доктрината, която действа във връзка с обществената политика и салдото на връзките по оста „ семейство-деца-държава “.
От едната страна, на тази самобитна укрепление застанаха соросоидните организации, персони и представители, които като върли бранители на глобализма, ни увещаваха по какъв начин точно тази коренна смяна на фундамента на обществената ни политика, ще бъде онази „ Светая Светих “, която да докара до „ светли евроатлантически съдбини “.
От другата страна, се обявиха хората, които желаят България да отстоява своята национална еднаквост без да се намесва страната безотговорно в съкровените връзки сред родители и деца. Този конфликт на разбирания, въпреки и да наподобява строго народен, е всъщност част от противоборството сред глобалисти и суверенисти на огромната политическа сцена.
Сходно мина и тематиката с климата, за която даже у нас започнаха възпалителни процеси. Разни грети и гретчовци започнаха да баят, че надали не светът ще свърши на следващия ден, в случай че не се върне човечеството в каменната епоха. Слава Богу, редица огромни страни, воглаве със Съединени американски щати, отхвърлят тези приумици, които ще се окажат ни повече, ни по-малко оръжия в арсенала на глобалистките елити.
Вместо страните да се занимават с действителните екологични въпроси като преработването, проблемите към изгаряне на боклуци или замърсяването на реките, ние следва всички заедно да спрем да караме коли и да летим със самолети, защото… ами тъй като по този начин е споделила една шведска ученичка. Нужно е по тези тематики да се приказва малко по-сериозно, а не с политическите клишета на глобализма.
Като цяло 2019 година беше наситена със събития – вътрешнополитически, както и интернационалните. Наблюдава се една отчетлива наклонност за акселерация на огромните процеси, конфликтът сред световните елити и суверенните народи става все по-ожесточен.
В тази буря от тематики и въпроси България неизбежно е въвлечена и ще продължи да взе участие, даже и да желае да пази някакъв изопачен неутралитет сред световните елити и суверенните народи.
Всички по-важни национални въпроси неизбежно ще се схванат по-добре и по-пълноценно, в случай че се пречупят през зрителния ъгъл на огромния идеологически разлом на нашето време – глобализация против суверенна страна.
Разликите сред лявото и дясното ще продължат да се размиват и през идната година, тъй като посоченият към този момент огромен политически разлом ще гълтам от ден на ден сила. 2019 година беше наситена, само че 2020 година ще бъде даже по-интензивна откъм събития и процеси. В момента сме обречени като общества да живеем като в това остаряло китайско проклинание, което гласеше „ Дано живееш в забавни времена “.
И колкото и да ни се желае България да стои надалеч от бурята на времето, тя неизбежно ще ни догони. Затова е време да проведем нашите си вътрешни диспути в каква България желаеме да живеем – тази на световния хайлайф или тази на суверенната страна.
Да не приказваме за огромните процеси – Брекзит, измагьосаните от въздуха опити за „ импийчмънт “ на президента Тръмп, климатичната суматоха на всякакви грети и гретчовци. Въобще 2019-а беше толкоз наситена със събития, че годината не би била цялостна без един опит за преглед на процесите, които протекоха и ще не престават да протичат.
Във вътрешно-политически проект 2019 година беше изпълнена с избори, суматоха, нервност, подвиквания и рунтави попържни. В резултат не се промени нищо.
Опозицията два пъти съумя да загуби избори, които можеше да завоюва. На евроизборите нервността и крясъците отблъснаха мнозина от урните, левицата не съумя да убеди безмълвното публично болшинство, че заслужава „ да поведе бащина тайфа “.
На локалните избори, въпреки Българска социалистическа партия да се показа по-добре, в сравнение с преди 4 години по същото време, резултатите отново не дадоха мотив за опозиционна наслада. В София Българска социалистическа партия не съумя да направи дълго чакания пробив, в Пловдив, Варна и Бургас левицата е шумов декор, а не главен състезател. Общо взето гледаха да стане като хората, а то стана както нормално.
ГЕРБ от своя страна, каквото и да приказва фейсбук агитката на тази или онази партия, продължава да печели избори.
И то в изискванията на „ Апартаментгейт “ и разжалването на Цветанов, чиято роля в ГЕРБ очевидно е била мощно надценена, тъй като партията на Борисов явно си може и без „ някогашния втори “.
Победата на два следващи вота обаче не би трябвало да успокоява ръководещите. Основният извод от тези избори беше не, че ГЕРБ толкоз завоюва, колкото Българска социалистическа партия по-скоро загуби. ГЕРБ печели главно заради неналичието на съответна опция. Ако левицата спре да се вглежда в пъпа си толкоз усърдно, може би изборите биха били по-интересни.
Към момента обаче политическите рефлекси на господин Борисов държат партията му над повърхността на политическите безредици и той очевидно към момента добре напипва пулса на огромните процеси. Безкръвното изваждане на Цветанов от партията е доказателство, че ГЕРБ – това е Борисов и Борисов – това е ГЕРБ.
Докато той има рефлексите и продължава да надушва политическите рискове във въздуха, партията му ще продължи да побеждава. А знаковата среща с Тръмп е ясно доказателство, че за Вашингтон господин Борисов е мощният човек, който дирижира процесите у нас. С други думи – за президента Тръмп соросоидното малцинство у нас е маловажно като ковьорче на стената.
Като стана дума за соросоидите, те имаха тежка година, благите. Първо на евроизборите вкараха сал един Радан Кънев, но за малко и с помощта на изборна математика.
Което не им попречи да разгласят, че „ са се върнали в огромната игра “. Да се чуди човек, да се смее ли, да плаче ли. „ Голямата “ им игра продължи до локалните избори, където се затвърдиха като районна, а не национална партия, чието само (макар и не изключително съществено) въздействие е в София.
И тъй като не им стигат болките и тъгите от изборните произшествия, трябваше и да се маргинализират в допълнение по тематиката с новия основен прокурор. Въпреки дирижираните от няколко обвинени лица митинги вид „ Фори Светулката “ с всякакви нощни лампи и джобни фенерчета из София, „ държавното управление “ на правосъдната власт избра основен прокурор без да се поддава на корпоративен и политически напън.
Позицията на соросоидната фракция е още по-жалка, в случай че човек регистрира обстоятелството, че те бяха в основата на новите правила, които доведоха до избора на господин Иван Гешев. Те пишат правила, разпоредбите се съблюдават, те стачкуват от резултата. Великани. Да бяха записали напряко в Конституцията, че основен прокурор се избира след решение на общото заседание на цялата (раз)градска десница. Събира се множеството от трима души и взема решение, а каквото реши, става закон и готово. И тъй като малко сълзи рониха за самостоятелния избор на основен прокурор, то взе, че и господин Цацаров стана началник на антикорупционната комисия, което затвърди крещящата потребност от незабавна психиатрична помощ измежду офисите по жълтите павета.
Извън оперативната политика обаче в страната се чуваха и далечните залпове от водещата се огромна война сред глобалистите и суверенистите. На страната на глобалистките елити се нареждаха левите партии в Съединени американски щати и Англия, както и огромна част от брюкселския бюрократичен планктон. От другата страна застанаха фигури като Доналд Тръмп, Борис Джонсън, Матео Салвини и Виктор Орбан.
У нас се усети този идеологически конфликт сред остарялото статукво на глобализма и новото политическо начало, основано на равнопоставените връзки сред суверенни страни. Това стана по линия на противоконституционната Истанбулска спогодба, за която тази година бе изработен несполучлив опит за политическа реинкарнация.
Същото се случи и по тематиката с така наречен Стратегия за детето и новия Закон за обществените услуги. Двете са всъщност опит за промяна на доктрината, която действа във връзка с обществената политика и салдото на връзките по оста „ семейство-деца-държава “.
От едната страна, на тази самобитна укрепление застанаха соросоидните организации, персони и представители, които като върли бранители на глобализма, ни увещаваха по какъв начин точно тази коренна смяна на фундамента на обществената ни политика, ще бъде онази „ Светая Светих “, която да докара до „ светли евроатлантически съдбини “.
От другата страна, се обявиха хората, които желаят България да отстоява своята национална еднаквост без да се намесва страната безотговорно в съкровените връзки сред родители и деца. Този конфликт на разбирания, въпреки и да наподобява строго народен, е всъщност част от противоборството сред глобалисти и суверенисти на огромната политическа сцена.
Сходно мина и тематиката с климата, за която даже у нас започнаха възпалителни процеси. Разни грети и гретчовци започнаха да баят, че надали не светът ще свърши на следващия ден, в случай че не се върне човечеството в каменната епоха. Слава Богу, редица огромни страни, воглаве със Съединени американски щати, отхвърлят тези приумици, които ще се окажат ни повече, ни по-малко оръжия в арсенала на глобалистките елити.
Вместо страните да се занимават с действителните екологични въпроси като преработването, проблемите към изгаряне на боклуци или замърсяването на реките, ние следва всички заедно да спрем да караме коли и да летим със самолети, защото… ами тъй като по този начин е споделила една шведска ученичка. Нужно е по тези тематики да се приказва малко по-сериозно, а не с политическите клишета на глобализма.
Като цяло 2019 година беше наситена със събития – вътрешнополитически, както и интернационалните. Наблюдава се една отчетлива наклонност за акселерация на огромните процеси, конфликтът сред световните елити и суверенните народи става все по-ожесточен.
В тази буря от тематики и въпроси България неизбежно е въвлечена и ще продължи да взе участие, даже и да желае да пази някакъв изопачен неутралитет сред световните елити и суверенните народи.
Всички по-важни национални въпроси неизбежно ще се схванат по-добре и по-пълноценно, в случай че се пречупят през зрителния ъгъл на огромния идеологически разлом на нашето време – глобализация против суверенна страна.
Разликите сред лявото и дясното ще продължат да се размиват и през идната година, тъй като посоченият към този момент огромен политически разлом ще гълтам от ден на ден сила. 2019 година беше наситена, само че 2020 година ще бъде даже по-интензивна откъм събития и процеси. В момента сме обречени като общества да живеем като в това остаряло китайско проклинание, което гласеше „ Дано живееш в забавни времена “.
И колкото и да ни се желае България да стои надалеч от бурята на времето, тя неизбежно ще ни догони. Затова е време да проведем нашите си вътрешни диспути в каква България желаеме да живеем – тази на световния хайлайф или тази на суверенната страна.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ