Мен винаги ме е вълнувала красотата. Имах щастието, което някога

Мен постоянно ме е вълнувала хубостта. Имах щастието, което в миналото мислех за злощастие...да играя от дете измежду гората, поляните. Катеренето по дърветата. Светулките. (Къде изчезнаха?) Природата. В нея постоянно намирах себе си. И другите. И до през днешния ден.

Не е като да съм расла в замък. Не е като да не са смачквали сърцето ми. Не е като да не се сблъсквам в работата си съвсем всеки ден с същински гадости. Ох. Никак дори. Никак за нищо от това. Но всичко е странни условия и избор. Дори, когато наподобява, че няма подобен.

В природата всяко цъфнало растение носи своята си хубост. То е несравнимо. Венчелистчета, тичинки, съцветия, чашка, мирис, цветове, форма, пищност, деликатност, отровност, лечебни свойства, мимикрия, даже и хищност. Цветовете на растенията постоянно са друго красиви. Но виж в бодлите...те пъклен доста си наподобяват. Самосъхранение. И боязън. Така ги е основала природата. Място и значимост в нея има за всичко. Растенията еволюират относително постепенно.

Само хубостта на цветовете може да бъде друга. И вдъхновяваща за мен. Бодлите на всички са (почти) идентични. Пълна досада. Така и с хората. А и те не са растения.