Политиката отвътре - откъс от новата книга на Иван Костов
Мемоарите „ Свидетелства за прехода 1989-1999 година “ на министър-председателя Иван Костов (1997-2001) дадоха начало на диалог, в чийто център попада не самият политик, а историята на модерна България – битката за нейното демократизиране, модернизиране и европеизиране.
Големият общественик продължава този разговор и в приносното издание „ Политиката от вътрешната страна “ – код за разчитане на комплицирания език на процесите, които оформят лика на актуалната народна власт, само че и учебник по политическо достолепие.
Премиерата на изданието се организира на 26 септември 2022, когато малко след 18:30 ч. над 1500 души почетоха събитието в Зала 3 на Национален замък на културата – София.
„ Политиката от вътрешната страна “ е повсеместен метафизичен мироглед върху българската политика от последните 30 години ", разяснява проф. Веселин Методиев, който показа книгата по време на събитието.
" Авторът Иван Костов може за относително малко време да влезе в територията на разнообразни научни области. Това работене по границите на другите науки дава това качество, което на езика на науката назоваваме интердисциплинарност. Тоест, това не е политология, това е нещо по-мащабно ”, добави той. Вярвам, че тези, които в даден миг са поели отговорност да вземат значими политически решения, имат исторически и честен ангажимент да оставят след себе си писмена диря. Истината обаче е тази – българските държавници от по- новото време рядко оставят каквито и да е следи. Изглежда, че единственият огромен политик от последните три десетилетия, който се изправя лице в лице против своите съидейници, против политическите си съперници и врагове, като дава ясни свидетелства и аргументирани отговори, е Иван Костов ", показа основният редактор на издателство „ Сиела “ Захари Карабашлиев.
Представяме ви фрагмент от книгата:
Основания за политически оценки на прехода
Има два метода да се потърсят публичните учредения за оценка на политиката по време на прехода. Единият е под „ общо богатство “ да се схваща всичко, което западните общества са постигнали като сигурност, стандарт и качество на живота, като улеснение и успеваемост на обществената среда и инфраструктура, като ефикасни институции, като господство на закона и предпазени права и свободи. От тази позиция е напъл-но разбираемо за какво българското общество като цяло остава извънредно неудовлетворено, разочаровано и обезверено. То е надалеч от това лелеяно ниво на благополучие. Бедността и неравенството го следват по петите, колкото и да се пробва да отиде напред посредством искания към страната. Не желае да чуе, че с цел да ги реализира, първо би трябвало да ги сътвори. Заедно с това самото то би трябвало, и то бързо, да се трансформира в гражданско общество, да отстоява правата и свободите си непрестанно. Неговото присъединяване изисква титанични старания, само че в случай че не ги постави, с дребни старания ще направи дребни стъпки към мечтаното благоденствие. Българското общество правеше такива дребни стъпки през по-голямата част от последните три десетилетия, а постоянно се връщаше и обратно. Затова в този момент прави оценка своя прогрес като незадоволителен, изключително спрямо другите страни от Източна Европа.
Другият метод е да се вгледаме в самото задоволство на обществото. Ако се опитаме да го разнищим, ще би трябвало да отворим дверите на аксиологията – науката за полезностите. Там има пояснения, има авторитетни философи, само че те не са правили политика. Не знаят какво значи да постигаш мечтаното от обществото, какво коства това на политиците, и единствено нереално си показват по какъв начин постигнатото и непостигнатото се възприемат от хората. Абстрактно, тъй като в никакъв случай не са заслужавали доверието и поддръжката на хората и в никакъв случай не са ги губели. А тъкмо и единствено те са практическият измерител на публичното задоволство. Накрая всички полезности, ползи и очаквания се свеждат до това има ли го, или го няма доверието; непокътнато ли е, или е загубено; похабено ли е на вятъра, или е изразходвано целеустремено, с цел да се реализира нещо значимо за хората? Нещо, което не ценят в този момент, само че ще оценят в бъдеще. Неудовлетвореното от постигнатото по време на прехода общество бързо лишава от едни политици своето доверие и хазартно го разпорежда на други. Същото вършат и неудовлетворените политици – напущат своите партии, когато са в съпротива, без късмет да ръководят, и се прислоняват в други.
Изменчивото доверие. Чак в този момент, когато пиша този финален раздел от моите текстове, си давам сметка за какво повече от две десетилетия не съм могъл да събера храброст да ги обявявам. Мислех, че те могат да имат значение единствено в случай че служат за образование и упътвания на млади политици, които споделят същите хрумвания като моите. След това видях обучаваните от мен млади политици да отиват в други партии, където сигурно не се споделят моите хрумвания. Така разбрах, че съм се самозаблуждавал във връзка с опциите ми да изпращам политическия си опит единствено към тези, на които съм си мислел, че ще бъде потребен.
Не съм имал храброст да диря личните си и публичните учредения за оценка на политиката по няколко аргументи. Най-вече, тъй като не съм специалист по политическа философия и това, което ще кажа, евентуално ще бъде неиздържано. Но разполагам с друго. Вътрешно съм уверен във верността на християнския хуманизъм като първоизточник на главните понятия за истината, която ни прави свободни, за положителното и злото, а точно те са дълбоката основа на политическите оценки. Затова в тях ще диря отговорите в идващите глави.
Етиката е сложна тематика за политик като мен. Възприеман съм и съм оценен изцяло противоположно. Очаквах това да се случи. Не съм влезнал в политиката и не съм взел участие в ръководството на страната неразумно. От началото поемах с разсъдъка си политическото предизвикателство. Безсънни нощи преживяхме със брачната половинка ми, преди да отида на първото ми телевизионно изявление и да обосновавам, че стопански комунизмът няма бъдеще; когато трябваше да се съглася да ме кандидатира Зелената партия за депутат от Съюз на демократичните сили през 1990 г.; същото беше и когато дадох единодушието си да бъда номиниран за министър на финансите в съдружното държавно управление на Димитър Попов. Разумът ми, наподобява, отслабна и без мисъл за самозапазване останах в политиката след 2001 година, като се пробвах да продължа с партията „ Демократи за мощна България “. Заради това до момента не мога да преодолея вътрешните си опасения и сдържаност да разисквам кои са нравствените ми ориентири. Накрая възрастта се оказа това задоволително съображение, което разреши публикуването на тази книга. Очевидно човек като мен става още по-безразсъден с годините, вместо да става по-предпазлив.
Ще стартира с няколко предварителни бележки за рамката на моите ориентири:
Злоупотребата на политиците с морала. Пряката вреда от това е, че по този начин обезсмислят смисъла и на морала, и на политиката. Това е по този начин освен у нас. Може би „ се радваме “ на по-голяма активност на този тип спекулации, само че това не би трябвало да засенчва пред погледа ни събитието, че доста постоянно и в зрели демократични общества офанзивите против една или друга политика се вършат с честен хъс. Това не е инцидентно и има известно съображение. Политиците се пробват да загребват от постоянно налични и неизчерпаеми морални тежнения на хората. А тези от тях, които са с остатъчно комунистическо схващане, държат да наподобяват пристойно съгласно своя честен кодекс и претендират за това от политиците. Но етиката на реформаторите демократи не е като тази на строителите на комунизма`.
Задължителната многобройност на гледните точки. Демокрацията дава опция, разрешава, чака и даже изисква от жителите да правят оценка политиката, а значи и морала на политиците. Това следва да се схваща по този начин – всеки човек има право на оценка съгласно личните си ценностни правила. Има основна разлика с тоталитарния режим, при който имаше един критерий – `Моралният кодекс на строителя на комунизма`. Да припомня тук, че съветският президент Владимир Путин преди единствено няколко години сподели за този кодекс, че „ това е всичко, което „ има в Библията “. По този кодекс продължава да има носталгия и най-много по неговия монопол върху това кое е `добро и зло`. Ще се учредявам на разликите сред жителите като източник на общата им оценка за политиката. Правото на всеки да споделя кое е положително и кое – неприятно, правилно или погрешно, е непоклатимо и свещено при демокрацията.
Авторитетността на оценките за политическия морал. Убеден съм, че атрактивността на шоуто с проявление, говорене и дефилиране не следва да е източник на авторитетност. За мен политическият престиж се демонстрира в дейностите. Благодарение на късата си памет, на неподредено мислене и на приемане на изказвания без доказателства, тласкано от страстите си, българското посткомунистическо общество неведнъж се довери на съмнителни престижи. Бившият министър председател Симеон Сакскобургготски се самообяви за стожер на " нов морал ", каквото и да значи това. И му повЕрваха. Впоследствие съдът отсъди неведнъж, че е присвоил непозволено държавна благосъстоятелност и я е оповестил за свое завещание. Несравнимо по-големи пакости със замяната на българския външен дълг направиха доведените от него юпита.
Цинизмът на политическите самооценки. Почетният ръководител на Движение за права и свободи Ахмед Доган закупи Топлоелектрическа централа „ Варна “, трансферира в електроцентралата десетки милиони левове от държавата; живее като султан; институциите установяват, че погазва законите на страната. Той е представен цинично да отсича: „ Търсенето на морал в политиката е нездравословно за страната. За качествата на един политик би трябвало да се съди по това, което той прави за страната, а не дали дейностите му са морални, или не “. В неговите показа огромната му заслуга, която българската страна би трябвало да осребрява, до момента в който е жив, е, че не е инициирал етнически безредици. И това се възприема. Не единствено за своите гласоподаватели, а и за някои свои „ съперници “ той е най-големият политик на прехода. Николо Макиавели в действителност прави разлика сред обществената и частната етика; дефинира политиката като морална, в случай че преследва и реализира положителни цели; твърди, че „ човек би трябвало да съди по резултата “. А същинският резултат от политиката на Ахмед Доган е завладяването на страната от мафията.
Политическото двуличие. Ще взема образец за него от това по какъв начин нашите политици и обществени представители се ругаят между тях на макиавелизъм и клеймят с тази дума политическите откровения на съперниците си. За тях Макиавели е синоним на аморален и подкупен службогонец, който разказва държавното ръководство като безнравствена сфера на деяние. Истината е, че единствено по този начин преиначен, макиавелизмът влиза в спор със личния им подправен морал на `строители на комунизма`. Политическото завещание на флорентинеца дава началото на една етична доктрина, която твърди, че „ за моралната стойност на всяко деяние може вярно да се съди само по последствията, които са настъпили от осъществяването, а не от желанията на този, който прави действието “. Затова и за доста други постановки трудът на Макиавели се учи в филантропичните факултети на всички западни университети. Впрочем по същата причина се учи и Карл Маркс. Според мен българското общество ще стане най-вече гражданско тогава, когато може намерено, сериозно, само че и обективно да оцени всяка несподеляна от него политическа концепция и идеология, без да я изопачава и ругатни, с цел да се самоизтъква. Това то още не е в положение да прави.
Елиминирането на съперника. Срещу всички действителни престижи демократи по време на прехода се водеше акция за унищожение; в случай че определението се види мощно на някого, дано кажа – акция от издевателства. Подчертавам, че това бе целеустремено, с цел да могат необезпокоявано тази роля да поемат бездарни и безнравствени хора, които да лъжат за протичащото се и да угаждат на възбудите и нервностите на посткомунистическото болшинство. Така съумяха да трансфорат в разпра извънредно значимия спор за това какво за всички ни е положително и какво – зло. По този метод съумяха да заковат на позорния дирек промените, прехода и самата народна власт. Отидоха и не престават да отиват още по-нататък в манията си да гасят всяка искрица национална свяст.
Ще кажа още един път, че не съм мъдрец или стожер на политическия морал, въпреки че съм опитвал да си изяснявам нравствените претекстове и да го върша съзнателно. За това дали съм се справил, има кой да ни съди всички. Пиша тези редове като политик, който е бил правилен на задачата си, който я е програмирал и планирал; взимал е решения и ги е реализирал; борел се е за тази задача и е защитавал нея, а не себе си; опитвал се е да я реализира до дъно. Това дефинира гледната ми точка към политическата етика; дефинира основанията на личната ми съвест.
Коментари10 коментара
Моля, или се, с цел да участвате в диалога!
Заглавие
Песента The Gambler е написана от Дон Шлитц през 1976 година И след това е записвана от разнообразни реализатори, в това число Джони Кеш. Кени Роджърс обаче е този, който съумява да направи песента сполучлива и разпознаваема.
20 5 Още КОментари Най-ново
Големият общественик продължава този разговор и в приносното издание „ Политиката от вътрешната страна “ – код за разчитане на комплицирания език на процесите, които оформят лика на актуалната народна власт, само че и учебник по политическо достолепие.
Премиерата на изданието се организира на 26 септември 2022, когато малко след 18:30 ч. над 1500 души почетоха събитието в Зала 3 на Национален замък на културата – София.
„ Политиката от вътрешната страна “ е повсеместен метафизичен мироглед върху българската политика от последните 30 години ", разяснява проф. Веселин Методиев, който показа книгата по време на събитието.
" Авторът Иван Костов може за относително малко време да влезе в територията на разнообразни научни области. Това работене по границите на другите науки дава това качество, което на езика на науката назоваваме интердисциплинарност. Тоест, това не е политология, това е нещо по-мащабно ”, добави той. Вярвам, че тези, които в даден миг са поели отговорност да вземат значими политически решения, имат исторически и честен ангажимент да оставят след себе си писмена диря. Истината обаче е тази – българските държавници от по- новото време рядко оставят каквито и да е следи. Изглежда, че единственият огромен политик от последните три десетилетия, който се изправя лице в лице против своите съидейници, против политическите си съперници и врагове, като дава ясни свидетелства и аргументирани отговори, е Иван Костов ", показа основният редактор на издателство „ Сиела “ Захари Карабашлиев.
Представяме ви фрагмент от книгата:
Основания за политически оценки на прехода
Има два метода да се потърсят публичните учредения за оценка на политиката по време на прехода. Единият е под „ общо богатство “ да се схваща всичко, което западните общества са постигнали като сигурност, стандарт и качество на живота, като улеснение и успеваемост на обществената среда и инфраструктура, като ефикасни институции, като господство на закона и предпазени права и свободи. От тази позиция е напъл-но разбираемо за какво българското общество като цяло остава извънредно неудовлетворено, разочаровано и обезверено. То е надалеч от това лелеяно ниво на благополучие. Бедността и неравенството го следват по петите, колкото и да се пробва да отиде напред посредством искания към страната. Не желае да чуе, че с цел да ги реализира, първо би трябвало да ги сътвори. Заедно с това самото то би трябвало, и то бързо, да се трансформира в гражданско общество, да отстоява правата и свободите си непрестанно. Неговото присъединяване изисква титанични старания, само че в случай че не ги постави, с дребни старания ще направи дребни стъпки към мечтаното благоденствие. Българското общество правеше такива дребни стъпки през по-голямата част от последните три десетилетия, а постоянно се връщаше и обратно. Затова в този момент прави оценка своя прогрес като незадоволителен, изключително спрямо другите страни от Източна Европа.
Другият метод е да се вгледаме в самото задоволство на обществото. Ако се опитаме да го разнищим, ще би трябвало да отворим дверите на аксиологията – науката за полезностите. Там има пояснения, има авторитетни философи, само че те не са правили политика. Не знаят какво значи да постигаш мечтаното от обществото, какво коства това на политиците, и единствено нереално си показват по какъв начин постигнатото и непостигнатото се възприемат от хората. Абстрактно, тъй като в никакъв случай не са заслужавали доверието и поддръжката на хората и в никакъв случай не са ги губели. А тъкмо и единствено те са практическият измерител на публичното задоволство. Накрая всички полезности, ползи и очаквания се свеждат до това има ли го, или го няма доверието; непокътнато ли е, или е загубено; похабено ли е на вятъра, или е изразходвано целеустремено, с цел да се реализира нещо значимо за хората? Нещо, което не ценят в този момент, само че ще оценят в бъдеще. Неудовлетвореното от постигнатото по време на прехода общество бързо лишава от едни политици своето доверие и хазартно го разпорежда на други. Същото вършат и неудовлетворените политици – напущат своите партии, когато са в съпротива, без късмет да ръководят, и се прислоняват в други.
Изменчивото доверие. Чак в този момент, когато пиша този финален раздел от моите текстове, си давам сметка за какво повече от две десетилетия не съм могъл да събера храброст да ги обявявам. Мислех, че те могат да имат значение единствено в случай че служат за образование и упътвания на млади политици, които споделят същите хрумвания като моите. След това видях обучаваните от мен млади политици да отиват в други партии, където сигурно не се споделят моите хрумвания. Така разбрах, че съм се самозаблуждавал във връзка с опциите ми да изпращам политическия си опит единствено към тези, на които съм си мислел, че ще бъде потребен.
Не съм имал храброст да диря личните си и публичните учредения за оценка на политиката по няколко аргументи. Най-вече, тъй като не съм специалист по политическа философия и това, което ще кажа, евентуално ще бъде неиздържано. Но разполагам с друго. Вътрешно съм уверен във верността на християнския хуманизъм като първоизточник на главните понятия за истината, която ни прави свободни, за положителното и злото, а точно те са дълбоката основа на политическите оценки. Затова в тях ще диря отговорите в идващите глави.
Етиката е сложна тематика за политик като мен. Възприеман съм и съм оценен изцяло противоположно. Очаквах това да се случи. Не съм влезнал в политиката и не съм взел участие в ръководството на страната неразумно. От началото поемах с разсъдъка си политическото предизвикателство. Безсънни нощи преживяхме със брачната половинка ми, преди да отида на първото ми телевизионно изявление и да обосновавам, че стопански комунизмът няма бъдеще; когато трябваше да се съглася да ме кандидатира Зелената партия за депутат от Съюз на демократичните сили през 1990 г.; същото беше и когато дадох единодушието си да бъда номиниран за министър на финансите в съдружното държавно управление на Димитър Попов. Разумът ми, наподобява, отслабна и без мисъл за самозапазване останах в политиката след 2001 година, като се пробвах да продължа с партията „ Демократи за мощна България “. Заради това до момента не мога да преодолея вътрешните си опасения и сдържаност да разисквам кои са нравствените ми ориентири. Накрая възрастта се оказа това задоволително съображение, което разреши публикуването на тази книга. Очевидно човек като мен става още по-безразсъден с годините, вместо да става по-предпазлив.
Ще стартира с няколко предварителни бележки за рамката на моите ориентири:
Злоупотребата на политиците с морала. Пряката вреда от това е, че по този начин обезсмислят смисъла и на морала, и на политиката. Това е по този начин освен у нас. Може би „ се радваме “ на по-голяма активност на този тип спекулации, само че това не би трябвало да засенчва пред погледа ни събитието, че доста постоянно и в зрели демократични общества офанзивите против една или друга политика се вършат с честен хъс. Това не е инцидентно и има известно съображение. Политиците се пробват да загребват от постоянно налични и неизчерпаеми морални тежнения на хората. А тези от тях, които са с остатъчно комунистическо схващане, държат да наподобяват пристойно съгласно своя честен кодекс и претендират за това от политиците. Но етиката на реформаторите демократи не е като тази на строителите на комунизма`.
Задължителната многобройност на гледните точки. Демокрацията дава опция, разрешава, чака и даже изисква от жителите да правят оценка политиката, а значи и морала на политиците. Това следва да се схваща по този начин – всеки човек има право на оценка съгласно личните си ценностни правила. Има основна разлика с тоталитарния режим, при който имаше един критерий – `Моралният кодекс на строителя на комунизма`. Да припомня тук, че съветският президент Владимир Путин преди единствено няколко години сподели за този кодекс, че „ това е всичко, което „ има в Библията “. По този кодекс продължава да има носталгия и най-много по неговия монопол върху това кое е `добро и зло`. Ще се учредявам на разликите сред жителите като източник на общата им оценка за политиката. Правото на всеки да споделя кое е положително и кое – неприятно, правилно или погрешно, е непоклатимо и свещено при демокрацията.
Авторитетността на оценките за политическия морал. Убеден съм, че атрактивността на шоуто с проявление, говорене и дефилиране не следва да е източник на авторитетност. За мен политическият престиж се демонстрира в дейностите. Благодарение на късата си памет, на неподредено мислене и на приемане на изказвания без доказателства, тласкано от страстите си, българското посткомунистическо общество неведнъж се довери на съмнителни престижи. Бившият министър председател Симеон Сакскобургготски се самообяви за стожер на " нов морал ", каквото и да значи това. И му повЕрваха. Впоследствие съдът отсъди неведнъж, че е присвоил непозволено държавна благосъстоятелност и я е оповестил за свое завещание. Несравнимо по-големи пакости със замяната на българския външен дълг направиха доведените от него юпита.
Цинизмът на политическите самооценки. Почетният ръководител на Движение за права и свободи Ахмед Доган закупи Топлоелектрическа централа „ Варна “, трансферира в електроцентралата десетки милиони левове от държавата; живее като султан; институциите установяват, че погазва законите на страната. Той е представен цинично да отсича: „ Търсенето на морал в политиката е нездравословно за страната. За качествата на един политик би трябвало да се съди по това, което той прави за страната, а не дали дейностите му са морални, или не “. В неговите показа огромната му заслуга, която българската страна би трябвало да осребрява, до момента в който е жив, е, че не е инициирал етнически безредици. И това се възприема. Не единствено за своите гласоподаватели, а и за някои свои „ съперници “ той е най-големият политик на прехода. Николо Макиавели в действителност прави разлика сред обществената и частната етика; дефинира политиката като морална, в случай че преследва и реализира положителни цели; твърди, че „ човек би трябвало да съди по резултата “. А същинският резултат от политиката на Ахмед Доган е завладяването на страната от мафията.
Политическото двуличие. Ще взема образец за него от това по какъв начин нашите политици и обществени представители се ругаят между тях на макиавелизъм и клеймят с тази дума политическите откровения на съперниците си. За тях Макиавели е синоним на аморален и подкупен службогонец, който разказва държавното ръководство като безнравствена сфера на деяние. Истината е, че единствено по този начин преиначен, макиавелизмът влиза в спор със личния им подправен морал на `строители на комунизма`. Политическото завещание на флорентинеца дава началото на една етична доктрина, която твърди, че „ за моралната стойност на всяко деяние може вярно да се съди само по последствията, които са настъпили от осъществяването, а не от желанията на този, който прави действието “. Затова и за доста други постановки трудът на Макиавели се учи в филантропичните факултети на всички западни университети. Впрочем по същата причина се учи и Карл Маркс. Според мен българското общество ще стане най-вече гражданско тогава, когато може намерено, сериозно, само че и обективно да оцени всяка несподеляна от него политическа концепция и идеология, без да я изопачава и ругатни, с цел да се самоизтъква. Това то още не е в положение да прави.
Елиминирането на съперника. Срещу всички действителни престижи демократи по време на прехода се водеше акция за унищожение; в случай че определението се види мощно на някого, дано кажа – акция от издевателства. Подчертавам, че това бе целеустремено, с цел да могат необезпокоявано тази роля да поемат бездарни и безнравствени хора, които да лъжат за протичащото се и да угаждат на възбудите и нервностите на посткомунистическото болшинство. Така съумяха да трансфорат в разпра извънредно значимия спор за това какво за всички ни е положително и какво – зло. По този метод съумяха да заковат на позорния дирек промените, прехода и самата народна власт. Отидоха и не престават да отиват още по-нататък в манията си да гасят всяка искрица национална свяст.
Ще кажа още един път, че не съм мъдрец или стожер на политическия морал, въпреки че съм опитвал да си изяснявам нравствените претекстове и да го върша съзнателно. За това дали съм се справил, има кой да ни съди всички. Пиша тези редове като политик, който е бил правилен на задачата си, който я е програмирал и планирал; взимал е решения и ги е реализирал; борел се е за тази задача и е защитавал нея, а не себе си; опитвал се е да я реализира до дъно. Това дефинира гледната ми точка към политическата етика; дефинира основанията на личната ми съвест.
Коментари10 коментара
Моля, или се, с цел да участвате в диалога!
Заглавие Песента The Gambler е написана от Дон Шлитц през 1976 година И след това е записвана от разнообразни реализатори, в това число Джони Кеш. Кени Роджърс обаче е този, който съумява да направи песента сполучлива и разпознаваема.
20 5 Още КОментари Най-ново
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ