"Аз съществувам! Ще създам света!"
Между двете планински вериги, разпростряли се около нилските крайбрежия, под благите лъчи на Слънцето, лежи страната Та-Камет – „ Черната земя “, както я наричали античните египтяни. Наричали я по този начин, тъй като земята била „ черна “ – жива, плодородна.
„ Червената земя “ простирала жарките си пясъци от другата страна на планинските хребети. Там била пустинята, царството на злия господ Сет. Там властвала гибелта. А тук, в зелените долини на „ Черната земя “, властвал животът.
Добрият речен господ Хапи, господарят на Нил и заповедник на наводненията, заставял реката да се разлива всяка година. Когато водите се прибирали, оставяли след себе си пълен пласт плодородна кал. Това правело земята на Та-Камет черна и жива.
Богатите поданици на Та-Камет издигнали на земите си белокаменни градове, луксозни дворци и величествени храмове. Навсякъде кипял живот. Хамбарите били претъпкани със зърно, стадата били охранени, а плодовете превивали клоните на дърветата. Благодарните египтяни славели великодушния господ Хапи, пеели хвалебствени химни и принасяли жертви.
Но не всеки път било по този начин. Отдавна, доста от дълго време – преди милиони години, на мястото на цветущата земя царствал Хаосът – безкрайният и дълбок океан, наименуван Нун. Мрачно представление бил този океан. Студените води на Нун били неподвижни. Нямало въздух, нямало топлота, нито светлина – всичко било обхванато от мрак и царяла тишина.
Минавали хилядолетия, а Нун оставал имобилен. Но един път станало знамение. Изведнъж водата се раздвижила, разплискала се и на повърхността се появил великият господ Атум.
„ Аз живея! “ – възкликнал той и Вселената потръпнала от гърмовния му глас, възвестяващ началото на живота. „ Ще основа света! Ще го направя, тъй като могъществото ми е толкоз огромно, че съумях да основа себе си от водите на океана. Аз нямам татко и майка, аз съм първият господ във Всемира и ще основа други богове! “
С неимоверни старания Атум се откъснал от опитващите се да го обхванат води на Нун, възвисил се над бездната и вдигайки ръце, произнесъл вълшебно проклинание. В този момент се чул пронизителен тътнеж и от дълбините, измежду великански въртоп и белоснежна пяна израснал хълмът Бен-Бен.
Атум стъпил на него и потопен в бездънен размисъл. Не след дълго сътворил първата божествена двойка – бога напразно Шу и богинята Тефнут – жена с глава на свирепа лъвица. Но не щеш ли се случило злощастие. В непрогледния мрак на Хаоса Атум изгубил децата си.
Колкото и да викал, колкото и да ги търсил, на всички места срещал мълчание. В отчаянието си Атум извадил окото си и го изпратил да ги търси. Окото се отправило към океана, а Атум седнал на върха на хълма Бен-Бен и почнал да чака. Бавно минавало времето – минали епохи и най-после богът възкликнал:
„ О, тъга! Какво да върша? Не стига, че изгубих сина си Шу и щерка си Тефнут, само че се лиших и от око! “ Тогава той основал ново око и го поставил на мястото на изгубеното. Веднага по-късно обаче чул звук, в който различил гласовете на изгубените си деца. Щастливият татко заплакал от наслада, а сълзите му рукнали като дъжд над земята.
Хвърлил се Атум да прегърне децата си, само че ядосаното му око го спряло с думите: „ Нали по твоя воля се насочих в океана Нун и върнах децата ти. Служех ти правилно, а ти за признателност си основал ново око и си го поставил там, където е моето място! “ Атум му отвърнал: „ Не се гневи! Ще те слага на челото си и оттова ще се любуваш на света, който ще основа, съзерцавайки хубостта му. “
Но оскърбеното око не желало да слуша оправдания и желаейки да отмъсти на бога, се трансформирало в змия – кобра. Със страховито съскане тя раздула шията си, оголила страшните си зъби и се хвърлила към Атум. Но богът умерено взел змията и я сложил на челото си. Оттогава тя украсява короните на боговете и фараоните.
Щастливият Атум не можел да се нарадва на децата си. В това време от водите на океана Нун разцъфнал бял лотос. От него изхвърчал богът-слънце Ра, увенчан със златен диск. Разпръснал се безконечният мрак. Светът се извършил с живителна светлина. Виждайки Атум и неговите деца, Ра се разплакал от наслада. Сълзите му паднали на земята и се трансформирали в хора.
Шу се оженил за Тефнут и скоро се родила втората божествена двойка – богът на земята Геб и богинята на небето Нут. Те се обичали толкоз доста, че се появили крепко прегърнати. Затова първоначално небето и земята били едно цяло. Но един път Нут и Геб се скарали.
Геб упреквал Нут, че всяка заран изяждала децата си – звездите. Тогава слънчевият господ Ра заповядал на Шу: „ Отиди да ги разделиш! Щом не могат да живеят дружно, дано бъдат разграничени. “
Богът напразно трябвало да извърши заповедта на Ра. Той размахал ръце и произнесъл проклинание. В момент по цялата Вселена се извил заплашителен вихър. Колкото и да се съпротивлявали, вятърът раздрал прегръдката на Нут и Геб. Небето се отделило от земята, а в океана се появили острови и континенти.
Издигнали се високи планини. От тях потекли буйни реки и хората, родени от сълзите на Ра, напуснали хълма Бен-Бен и се разпръснали из зелените долини. На хълма Бен-Бен израснал градът Иуну, а в него издигнали храм-светилище на бога Ра.
Настъпил Златният век – време, през което хора и богове живеели дружно на Земята. Древните гърци нарекли града Иуну Хелиополис, което значи Град на Слънцето. Там се покланяли на слънцето и той станал основен паметен център на слънчевите богове Ра и Атум.
Източник
