Скъпи непознати, стига сте ми казвали как дъщеря ми ще се удари
„ Майки от близо и надалеч се притесняваха от люлката на Зукерман. Страхуваха се, че някое дете ще падне и ще се удари. Но никое дете не го направи. Почти постоянно децата се държат за всякакви неща доста по-здраво, в сравнение с родителите им си мислят. ”
„ Паяжината на Шарлот ”, Е. Б. Уайт
Стоя зад телената ограда, която разделя площадката на детската градина от родителите, в очакване да си взема детето. Петгодишните ни малчугани вървят в прави редици от постройката към двора. Мигат против следобедното слънце, дезориентирани след толкоз часове, прекарани вътре.
Звънецът бие и, освободени от учителките си, децата хукват с неочакван прилив на сила към катерушките на двора. Портата се отваря, с цел да ни подкани вътре. Някои хлапета се забавляват на пързалките, други играят на дама или рисуват на цимента с тебешири, а няколко се сгушват в родители или бавачки, с цел да освободят напрежението, насъбрано денем.
Моето дете хуква непосредствено към близо 5-метровата ограда и стартира да се катери по нея. Представете си нещо приблизително сред Спайдърмен и Светкавицата и ще придобиете визия за щерка ми. Броя като свое най-голямо достижение обстоятелството, че в никакъв случай не съм я губила; пъргавостта ѝ може да се съпоставя само със скоростта ѝ. Често ѝ вързвам голяма алена панделка като средство за образно следене. Помага ми да я виждам, до момента в който се люлее от дървета или виси с главата надолу от скелета. Щом напуснем жилището ни, от самото начало се пробвам да я настигна.
Енергията ѝ постоянно ме изтощава; би трябвало да съм безмълвен надзирател, постоянно балансиращ възприятието ѝ за независимост с терзанията (редки) за преценката ѝ. Катери се по скали и се люлее на врати. Скача от шестото ходило непосредствено на паважа. Понякога си бленувам за не толкоз интензивно дете, само че си подсещам, че тази линия, този атлетизъм, ще служи освен на тялото, само че и на мозъка ѝ, до момента в който пораства. Мога да се оправям с детето си; върша го от години. Предупрежденията на всякакви непознати са това, което ме изтощава.
Докато щерка ми се катереше на 3 метра над земята по оградата, бързо втъкваща всеки крайник в примките ѝ, приятелите ѝ я гледаха с удивление. Едно малко момиченце самоуверено скочи на оградата и направи много порядъчен опит да се покатери по нея, само че татко ѝ ѝ се скара. „ Не се катерим по огради ” , сподели той високо, с цел да е сигурен, че съм го чула. Възприех удара върху персоналната ми преценка с пасивна физиономия, която съм овладяла за такива моменти. Кожата ми стана много дебела след години, в които непознати ми пращат сигнали, че подвизите на детето ми са рискови и че съм безотговорна, задето ѝ разрешавам да се захваща с тях.
