На тази улица никой няма да се завърне...
Майка ми през вчерашния ден ми се обажда по телефона всякакви общи приказки да обменим, тя е на село с огромната ми щерка, и апропо споделя: „ Погребахме чичо Боко, инфаркт, но то да беше единствено това, остарял си беше индивидът... ” Минутка безмълвие за комшията и скоро завършваме диалога. Едва след няколко минути съзнавам, че
“дядо Боко беше последният жив дъртак на нашата улица. ”
Всичките се споминаха, лица, гласове, пожълтели фотоси над умивалника – отпътуваха си един след различен. Рак, инфаркт, инсулт, цироза, само че диагнозата е като че ли друга – самотност.
Сега къщите на село са празни и отвред дъха на вмирисан въздух и съсипия. Едно безшумно, безшумно обезсърчение, безизходност, се пропиват и трансформират пейзажа незабелязано - всичко като че ли се свлича. По дуварите порастват треви и ги разрушават, камъните падат, а няма даже кой да ги види и да ги постави по местата. Дворовете са обрасли с плевел до колене, а едно време плочите се белееха – кокошките не оставяха зелена точица сред тях. Перденцата по прозорците са избелели от времето и прашните паяжини умрели мухи по тях се виждат отдалеко. Дограмата им е засъхнала и олющена, никой не е проветрявал тези къщи с години. Чешмите мълчат, коритата им са сухи, а едно време не се спираше песента им. Люлките са свалени, топките спукани, деца няма.
Тъжна работа е тази, доста тъжна. Не единствено тъй като част от детството ми живее с тези старци и част от него ще си отиде с тях. Така е с детството – светла следа, като опашка от комета, която избледнява с времето, само че кометата към момента гори някъде там в тъмнината. Преди нас е имало други, след това ние сме тук, отиваме си и идват други на наше място. Но на тази улица никой няма да пристигна. Децата на старците са в чужбина, по огромните градове и все нямат време, " не милеят ", както споделяше баба ми, клатейки глава. Някои се запиляха, пропиха се, млади умряха, непознати хора ги погребаха. Никъде другаде няма да усетиш кръговрата на живота по-силно, в сравнение с село. Никъде възприятието за неизбежност и примирителност, за незначителност, няма да е толкоз мощно. Неумолим е той, животът – дава, взима, и още веднъж, и още веднъж. И в това няма нищо тъжно, то е неизбежно.
Ясно е, че селото от нашето детство в никакъв случай няма да се случи още веднъж. Нищо от детството ни не може да бъде същото. Дори сюжетът да се повтаря, тъй като някои неща са неизменими – носталгичните въздишки, с които е напоен споменът, изкривяват действителността на отминалите дни - вършат я по-красива и величествена, в сравнение с може би е била. Тишината на следобедите е изпълнена с разказите на движимостите – дървени кончета, пожълтели букварчета, пумпали, чергата под асмата, коритото със слънчева вода - безмълвни очевидци на изтеклото във времето благополучие. То в никакъв случай няма да се случи още веднъж, даже и да възкресим предметите.
Сега майка и баща водят щерка ми на село – вдъхват живот на бабината къща за месец и виждам в очите на детето същото пламъче. Приключения, магия, дързост, събира бъдещите си мемоари и тя – лаят на кучето, което подскача край нея, ровенето под врежето, какъв брой е пораснала динята от през вчерашния ден, лястовиците под покрива. Откраднати мигове от едно детство, което децата към този момент нямат - ваканцията на село при баба и дядо...
Пристигаме да я прибираме към града и всичко се връща в главата ми, всичко е същото и въпреки всичко друго.
“Очаквам да видя старците с бастуни, подредени по пейката, мижат против залязващото слънце, дали иде добитъкът и мълчат, просто мълчат – от отмалялост, от това, че всичко към този момент е казано. Но ги няма. Улицата пустее. ”
Само една котка дреме на дувара и с примижали очи следи врабците в прашните локви по пътя. Добитъкът към този момент не минава по улицата и самата тя потъва във вездесъщия плевел и висока трева. Забрава, давност отвред.
Чувам обаче врява и песента на чука по дъските. Питам майка: „ Какво ново? ”. Дошъл внукът на дядо Боко, изнесъл всичките неща на старците, запалил ги на двора и в този момент щял да прави от къщата вила. Наел служащи, накупил материал и ще строи. Вдига плещи майка ми и споделя:
“Това остана от живота на вуйна Стана и чичо Боко – купчина пепел на двора ”
И тъкмо да ме стисне нещо ужасно за гушата - идва детето с колелото и неизменимото куче край нея и крещи: „ Мамо, откъснахме първата любеница, ела да ядем, мамооо... ”.
Хваща ме за ръка и ме повлича към двора. Там всичко си е същото – асмата, къщата, люлката, коритото със слънчева вода, детето, кучето, изстудената любеница, единствено баба я няма. Ето го отново нещото, дето желае да ме стисне за гушата. С изпитание на волята го провождам, въпреки да знам, че е там, в сенките, и единствено чака забравата отново да пристигна. Но не в този момент, не и в този момент. Сега сме две щастливи деца на село, а динята ни чака – първата за годината и на двете ни.
“дядо Боко беше последният жив дъртак на нашата улица. ”
Всичките се споминаха, лица, гласове, пожълтели фотоси над умивалника – отпътуваха си един след различен. Рак, инфаркт, инсулт, цироза, само че диагнозата е като че ли друга – самотност.
Сега къщите на село са празни и отвред дъха на вмирисан въздух и съсипия. Едно безшумно, безшумно обезсърчение, безизходност, се пропиват и трансформират пейзажа незабелязано - всичко като че ли се свлича. По дуварите порастват треви и ги разрушават, камъните падат, а няма даже кой да ги види и да ги постави по местата. Дворовете са обрасли с плевел до колене, а едно време плочите се белееха – кокошките не оставяха зелена точица сред тях. Перденцата по прозорците са избелели от времето и прашните паяжини умрели мухи по тях се виждат отдалеко. Дограмата им е засъхнала и олющена, никой не е проветрявал тези къщи с години. Чешмите мълчат, коритата им са сухи, а едно време не се спираше песента им. Люлките са свалени, топките спукани, деца няма.
Тъжна работа е тази, доста тъжна. Не единствено тъй като част от детството ми живее с тези старци и част от него ще си отиде с тях. Така е с детството – светла следа, като опашка от комета, която избледнява с времето, само че кометата към момента гори някъде там в тъмнината. Преди нас е имало други, след това ние сме тук, отиваме си и идват други на наше място. Но на тази улица никой няма да пристигна. Децата на старците са в чужбина, по огромните градове и все нямат време, " не милеят ", както споделяше баба ми, клатейки глава. Някои се запиляха, пропиха се, млади умряха, непознати хора ги погребаха. Никъде другаде няма да усетиш кръговрата на живота по-силно, в сравнение с село. Никъде възприятието за неизбежност и примирителност, за незначителност, няма да е толкоз мощно. Неумолим е той, животът – дава, взима, и още веднъж, и още веднъж. И в това няма нищо тъжно, то е неизбежно.
Ясно е, че селото от нашето детство в никакъв случай няма да се случи още веднъж. Нищо от детството ни не може да бъде същото. Дори сюжетът да се повтаря, тъй като някои неща са неизменими – носталгичните въздишки, с които е напоен споменът, изкривяват действителността на отминалите дни - вършат я по-красива и величествена, в сравнение с може би е била. Тишината на следобедите е изпълнена с разказите на движимостите – дървени кончета, пожълтели букварчета, пумпали, чергата под асмата, коритото със слънчева вода - безмълвни очевидци на изтеклото във времето благополучие. То в никакъв случай няма да се случи още веднъж, даже и да възкресим предметите.
Сега майка и баща водят щерка ми на село – вдъхват живот на бабината къща за месец и виждам в очите на детето същото пламъче. Приключения, магия, дързост, събира бъдещите си мемоари и тя – лаят на кучето, което подскача край нея, ровенето под врежето, какъв брой е пораснала динята от през вчерашния ден, лястовиците под покрива. Откраднати мигове от едно детство, което децата към този момент нямат - ваканцията на село при баба и дядо...
Пристигаме да я прибираме към града и всичко се връща в главата ми, всичко е същото и въпреки всичко друго.
“Очаквам да видя старците с бастуни, подредени по пейката, мижат против залязващото слънце, дали иде добитъкът и мълчат, просто мълчат – от отмалялост, от това, че всичко към този момент е казано. Но ги няма. Улицата пустее. ”
Само една котка дреме на дувара и с примижали очи следи врабците в прашните локви по пътя. Добитъкът към този момент не минава по улицата и самата тя потъва във вездесъщия плевел и висока трева. Забрава, давност отвред.
Чувам обаче врява и песента на чука по дъските. Питам майка: „ Какво ново? ”. Дошъл внукът на дядо Боко, изнесъл всичките неща на старците, запалил ги на двора и в този момент щял да прави от къщата вила. Наел служащи, накупил материал и ще строи. Вдига плещи майка ми и споделя:
“Това остана от живота на вуйна Стана и чичо Боко – купчина пепел на двора ”
И тъкмо да ме стисне нещо ужасно за гушата - идва детето с колелото и неизменимото куче край нея и крещи: „ Мамо, откъснахме първата любеница, ела да ядем, мамооо... ”.
Хваща ме за ръка и ме повлича към двора. Там всичко си е същото – асмата, къщата, люлката, коритото със слънчева вода, детето, кучето, изстудената любеница, единствено баба я няма. Ето го отново нещото, дето желае да ме стисне за гушата. С изпитание на волята го провождам, въпреки да знам, че е там, в сенките, и единствено чака забравата отново да пристигна. Но не в този момент, не и в този момент. Сега сме две щастливи деца на село, а динята ни чака – първата за годината и на двете ни.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ