Възнесението на един свободен дух
Мая Георгиева
В първия ден на януари и новата 2024 година се извършиха 40 дни от гибелта на Райна Николова Арашева-Фосколо. До 40-я ден душата на мъртвия е тук на земята, а по-късно се потапя вечно в Отвъдното. Днес един свободен дух се възнася към Божите селения, само че земният път на Райна няма по какъв начин да изтлее в сенките на предишното. Белязан е от доста повратности, белязан е и от злокобното време на комунизма, „ националната власт “ и съпротивата против тях.
На 22 ноември брачният партньор й – известният отстъпник и герой против комунизма написа във фейсбук: „ Тази нощ спокойно умря Райна Николова Арашева-Фосколо. Тя ценеше свободата и обичаше живота над всичко. На този ден тя сигурно не би желала да ни види тъжни и ви кани на един финален танц на нейната обичана мелодия:от Луис Армстромг и Ела Фицджералд.
Ако мислиш за Райна, няма по какъв начин да не чуваш гласа и – тежък, отсечен, пресипнал, на моменти хрипкав, само че откровен, внушаващ успокоение и доверие. Той се бе трансформирал в самобитен
код на същността й
и дружно с неизменимата цигара, която с финес държеше в ръка като че ли позираше за идеалния портрет от една отминала ера. Пушеше пред отворения прозорец, който гледа към столичния бул. „ Прага “ и разказваше за татко си – известния първоначално и средата на предишния век живописец Никола Аръшев. За фантазията й да стане художник и да поеме по неговия път, само че и за огромната й и комплицирана обич с граф Фосколо.
Алфред Фосколо(Фреди) в действителност е с графско родословие от Венеция, а Райна имаше присъщ аристократизъм. Бащата на Фреди е французин, а майка му българка. Париж ги събира и трансформира в семейство, което избира да живее в София преди началото на Втората международна война. През 1939 година татко му основава първата френска детска градина в българската столица, а през 1942 година се ражда и синът им Алфред Фосколо. Наложеният със силата на руската войска комунистически режим в България става същински проблем за младото семейство, поради френската им връзка. През 1949 година детската градина е закрита, семейство Фосколо се сбогува със София и се завръща в Париж.
„ В края на 50-те години напрежението сред комунистическия блок и Запад спадна и аз започнах всяко лято да си пристигам в родната София. Тук бе дядовата къща, върху чиято земя в този момент е издигнат блокът, в който живеем. Създадох нови другарства тук, а и бях забавен за връстниците си, тъй като носех първите плочи на Елвис Пресли, Рей Чарлз, Бийтълс, които в България не се разрешаваха публично. Носех и книги, които тук не се издаваха. Чрез мен очевидно проникваше и
свободният дух на Западна Европа и Франция
Сред новите ми другари се оказа и брачната половинка ми Райна.
През 1965 няколко съидейници, измежду които бяха Петър Бояджиев, Тони Машев и Александър Иванов създадохме незаконната организация Съюз за самостоятелност и напредък „ Левски “, ориентиран против комунистическия режим. По-късно към нея се причислиха още 28 души. Съчинихме текст за апел, който трябваше да отпечатам и размножа във Франция, а през 1966, преди деветия конгрес на Българска комунистическа партия да го внеса в България. Целта на позива бе да събудим хората, да се опомнят в каква страна живеят. Програмата беше от девет точки, като въобще не ставаше дума за някаква въоръжена битка, а за независимост на сдруженията, многопартийна политическа система, свободни избори, излизане на страната от Варшавския боен съюз. Размножих в 500 бройки позива на цикостил във Франция и съумях в да го пренеса в България. С членовете на Съюз „ Левски “ организирахме разпространяването на нашите претенции в пликове по пощата. Изпращахме на инцидентни адреси в София и страната, взети от указателя. В позива бяхме дали инструкции жителите да го популяризират викайки „ Само Левски “, а това сътвори комплициране измежду сътрудниците от Държавна сигурност, тъй като мъчно можеше да се схвана, дали хората по стадионите поддържат футболния тим със същото име или нашият незаконен съюз. По-късно разбрах, че от 500 позива близо 200 са попаднали в ръцете на милицията, само че доста са стигнали и до провинцията. Съвсем предстоящо в групата ни се оказа и подбудител – Георги Неделчев. По подигравка на ориста фамилията му е репресирано от комунистическия режим, само че Държавна сигурност очевидно е подбирала такива, с цел да служат на режима. Но в това време имаше и почтени хора – наследник на погубен партизанин ни предизвести, че ни готвят арести. Нашата незаконна активност съответства и с Пражките събития, връзките сред Съветския блок и Запада още веднъж се обтегнаха, а режимът на Живков ускори репресивните си дейности “, споделя в спомените си Алфред Фосколо.
Август и септември 1968 година се оказват съдбовни, незаконната група е разкрита и стартират арести: Петър Бояджиев е арестуван на 15 август, Алфред Фосколо – на 28 август на гарата в Драгоман, прибирайки се с трен за Париж. Белезници щракват на ръцете на Александър Иванов на 4 септември, а на 6 е арестувана и Райна Аръшева, която по това време работи като служител в Съюза на българските художници. Реално тя не членува в организацията, само че поради връзката й с френския жител Фосколо също е
оповестена в шпионаж и антидържавна активност
Съдебният развой стартира на 6 януари 1969 година в София и продължава 10 дни. Всички са приети за отговорни и получават ефикасни присъди: Георги Костов, който по това време е бежанец във Франция е наказан задочно на гибел. Алфред Фосколо получава 15 години затвор, Петър Бояджиев - 12 години, Александър Иванов – 10 години, Антон Машев, който също е бежанец във Франция – 14 години задочно, а брачната половинка му Лидия, също в емиграция – 7 години задочно. Въпреки, че не е била отдадена в съществуването на незаконната организация Райна Аръшева единствено поради връзката и с Фосколо, получава присъда от 6 месеца затвор.
„ По време на следствието офицерите от Държавна сигурност ме притискаха да се откажа от връзката си с Фреди, да се отрека от него и да го напусна. Така можех да се спася от ефикасна присъда, само че бях непреклонна - няма да го предам. А и действително от дълго време бяхме решили да се оженим, правихме на няколко пъти действия за брак, само че все ни отказваха българските управляващи. Така се озовах в Сливенския женски затвор и прекарах там от януари до юни. Затворът се ръководеше от подполковник Василев, само че действително командваше майор Мара Ганева, заместител шеф на пандиза. Бяхме към 1600 дами, престъпни и политически дружно. Знаех, че Фреди и другите другари са в пандиза в Стара Загора.
Започнах да отивам на свиждания, откакто ме освободиха. Фреди работеше в дърводелната. В края на април 1971 още веднъж бях на рандеву. Знаехме, че сме обречени още дълги години да контактуваме единствено по този метод. Фреди настояваше да го зарежа, да си оправям живота, че няма смисъл да го очаквам. Не си коствало да си пилея младостта. Скарахме, не желаех да слушам от него такива приказки, потеглих си смутена. А единствено след няколко дни се звъни на вратата у дома, живеех в апартамент на „ Солунска “. Отварям и виждам Фреди, олюлях се, бях в същински потрес. Помислих, че е избягал от пандиза, а той взе да ми изяснява, че в случай че е дезертьор в никакъв случай не би ме изложил на риск. Оказа се, че единствено два дни след последното ни рандеву – на 30 април го извикал началникът, и му наредил до обед да напусне пандиза, тъй като бил опрощение. По-късно разбрахме, че за освобождението му е имало дипломатически напън от страна на Франция. Освен това през май същата година предстоеше значимо посещаване на френския външен министър в България, а комунистическия режим щеше да се усеща много неудобно, в случай че се окаже, че френски жител лежи в български затвор по
измислени обвинявания в шпионаж
Паралелно с това предстоеше и конференцията в Хелзинки на Съвета за сигурност и съдействие в Европа, която си бе сложила като основна цел правата на индивида и ситуацията на политическите пандизчии в комунистическите страни “ разказваше за тези трагични събития Райна.
Двамата влюбени още веднъж вършат действия пред българските управляващи да се оженят, само че още веднъж получават отвод, само че имат вяра и се надяват чудото да се случи. Животът им през идващите години минава като по кино сюжет. Фреди сформира проект за незаконното извеждане на обичаната му от България. Предупреждава Райна, че след една година в уговорен ден и час би трябвало да чака пред храма „ Александър Невски “ човек, който от негово име ще и съобщи документи, с които да премине границата.
„ Със свръзката трябваше да се разпознаят по два идентични шала, които бях закупил от България, а единият бях оставил на Райна. Не знаех по какъв начин тъкмо ще се извърши проектът ми, само че знаех, само, че това е методът да я измъкна от България. Когато се прибрах във Франция започнах да работя за реализирането на проекта. Събирах пари с цел да изведа Райна и щерка й Сузи, която тя имаше от първия си брак. Успях да осигуря същински паспорти, сменихме единствено фотосите на Райна и на детето, бях осведомен с цялата процедура за прекосяване на границата. Но цялата акция в София се провали, евентуално аз обърках нещата. Райна и свръзката не са се познали пред църквата и са се разминали. Това ни обричаше да бъдем разграничени още месеци. Тогава взех решение да работя персонално “, връща се обратно в тези трагични години Фреди.
„ На 1 януари, тъкмо след посрещането на новата 1974 година Фреди ми беше определил среща на подлеза до ЦУМ. Беше се преобразил – с къдрава коса, избръснат, с очила. След празничната вечер градът беше съвсем празен. Оправихме се към ЖП гарата на София, само че казусът беше по какъв начин да стигнем до пероните, от които потеглят интернационалните влакове. Не трябваше да се издадем. Фреди беше обезпечил френски паспорти, а аз и Сузи не знаехме френски и не трябваше да ни заподозрат. Изведнъж установихме, че Сузи е изчезнала от погледа ни, а я стисках от самото начало за ръка. Уплашихме се за детето, а и че цялата интервенция може да се провали. Открихме я по-късно, а тя се скрила с цел да ни защищити - видяла собствен съученик, тормозила се, че той може да я заприказва на български и да стане неуспех. Фреди познаваше Сузи от шестмесечна възраст, обичаше я доста, усещаше я като свое дете. Качихме се на влака за Турция обзети от адско напрежение, обзети от боязън да не ни разкрият и смъкват от влака, а след това знаехме, че още веднъж ни чака следственият арест и затвор. Минахме границата в същински стрес. Беше студено, валеше сняг, по перона обикаляха бойци с автомати и кучета, граничарите гледаха неприятно. Влезнахме в турска територия и отдъхнахме с облекчение. Лошото беше останало в комунистическа България. Няколко дни по-късно към този момент бяхме във Франция, втората ни татковина, която ни даде независимост и опцията да бъдем същинско семейство. В Париж се роди втората ни щерка Мона. Фреди дружно с Тони Машев развиваше сполучлив строителен бизнес, по-късно се отдаде на публицистика, само че в никакъв случай не престанахме да поддържаме връзка с нашите другари от България и да работим против комунизма. Така дочакахме рухването на режима през ноември 1989 година и свободното ни завръщане в България “, описваше трагичните премеждия в спомените, които ни е оставила Райна.
През дългите години на неволи и наслади семейство Фосколо остават неразривно духовно свързани със съидейника и приятеля Петър Бояджиев.
Райна и Петър(в средата) - първа фотография след бягството на Бояджиев от комунизма
„ Още не мога да допускам, че се изнизаха 40 дни без нашата Райна. Да, споделям нашата, тъй като за мен тя не е била единствено брачната половинка на приятеля ми и съмишленик Алфред Фосколо. Райна беше персона със лична физиономия и темперамент, със свое мнение и отношение към хората и събитията. Сигурен съм, че в случай че през днешния ден чува думите, които изговарям за нея, ще се изненада, тъй като знае, че моят темперамент е необикновен и съм много въздържан. Райна имаше две доста мощни качества, първо беше смела и второ беше доста красива. Малко са дамите, които биха спечелили в конкуренция с нея по храброст и хубост. Наричах я моят амулет. И тя в действителност ми беше амулет.
Запознахме се още в младежките си години. Благодарение на нея и Тони Машев, който също беше софиянец, научих улиците и трамваите на София. Аз съм си провинциалист, само че те ми отвориха очите за столицата.
И двамата с Райна бяхме възпитани в фамилии, които ненавиждаха комунизма, а това е доста здрава заварка. И двамата не можехме да приемем ориста, да прекараме целият си живот в комунистическа България. И по този начин и двамата успяхме, след доста премеждия и плащайки висока цена да напуснем този концлагер.
Райна в никакъв случай не ни е предавала - беше с нас в килиите на Държавна сигурност, чувах ѝ гласа. Хич не усещах да са я изплашили, понасяше несгодите с достолепие. После беше с нас на подсъдимата пейка. По-късно тя отиде в Сливенският, ние с Фради, в Старозагорския затвор. По-късно научих за нейното извеждане от България, проведено и с директното присъединяване на Фреди, та то си е било сюжет за филм. Аз разбрах за цялата им невероятна история едвам откакто избягах от България и се открих във Франция. А всезнаещата Държавна сигурност нямаше никаква визия, по какъв начин и двамата сме се измъкнали под зорките им погледи. Научиха за личния си неуспех едвам след 10-ти ноември 1989 година, когато разказахме историите си и дадохме публичност.
Но за какво въпреки всичко
назовавам Райна моят амулет
Ами тя е първият българин и другар, който срещнаха очите ми в Истанбул, откакто ме изведоха незаконно прикрит в резервоара на един бус. След няколко дни бяхме и на френско италианската граница. Тогава към момента и там имаше граничен надзор, въпреки и несъмнено да нямаше нищо общо с контрола в комунистическите страни. С Райна стъпих за първи път на френска земя с един рейс, представяйки се с документи за неин брачен партньор – господин Фосколо. А същинският господин Фосколо пристигна по-късно с колата да ни прибере. С Райна влезнах за първи път във френско бистро и тя ме черпи. С Райна за първи път посетих, китайски, а след това и японски ресторант, несъмнено и в компанията на Фреди. Това са съкровени моменти, които всеки уважаващ себе си човек, не може да не помни и да не уважава. Райна постоянно ме е подкрепяла и постоянно е била наш правилен сподвижник. Правейки тези доста персонални самопризнания всеки, който има някаква човешка сензитивност, ще разбере, че със гибелта на Райна си отива и парченце от мен. Да е лек пътят ѝ към отвъдното. Обичам я и ще се срещнем там отново. Нашите връзки са безконечни и не зависят от земните грижи “, прави персоналната си изповед Петър Бояджиев.
Днес в деня на възнесението на душата на Райна към Отвъдното се навършват и 50 години от бягството и със Сузи и Фреди от комунистическа България. Символиката несъмнено не е инцидентна!
В първия ден на януари и новата 2024 година се извършиха 40 дни от гибелта на Райна Николова Арашева-Фосколо. До 40-я ден душата на мъртвия е тук на земята, а по-късно се потапя вечно в Отвъдното. Днес един свободен дух се възнася към Божите селения, само че земният път на Райна няма по какъв начин да изтлее в сенките на предишното. Белязан е от доста повратности, белязан е и от злокобното време на комунизма, „ националната власт “ и съпротивата против тях.
На 22 ноември брачният партньор й – известният отстъпник и герой против комунизма написа във фейсбук: „ Тази нощ спокойно умря Райна Николова Арашева-Фосколо. Тя ценеше свободата и обичаше живота над всичко. На този ден тя сигурно не би желала да ни види тъжни и ви кани на един финален танц на нейната обичана мелодия:от Луис Армстромг и Ела Фицджералд.
Ако мислиш за Райна, няма по какъв начин да не чуваш гласа и – тежък, отсечен, пресипнал, на моменти хрипкав, само че откровен, внушаващ успокоение и доверие. Той се бе трансформирал в самобитен
код на същността й
и дружно с неизменимата цигара, която с финес държеше в ръка като че ли позираше за идеалния портрет от една отминала ера. Пушеше пред отворения прозорец, който гледа към столичния бул. „ Прага “ и разказваше за татко си – известния първоначално и средата на предишния век живописец Никола Аръшев. За фантазията й да стане художник и да поеме по неговия път, само че и за огромната й и комплицирана обич с граф Фосколо.
Алфред Фосколо(Фреди) в действителност е с графско родословие от Венеция, а Райна имаше присъщ аристократизъм. Бащата на Фреди е французин, а майка му българка. Париж ги събира и трансформира в семейство, което избира да живее в София преди началото на Втората международна война. През 1939 година татко му основава първата френска детска градина в българската столица, а през 1942 година се ражда и синът им Алфред Фосколо. Наложеният със силата на руската войска комунистически режим в България става същински проблем за младото семейство, поради френската им връзка. През 1949 година детската градина е закрита, семейство Фосколо се сбогува със София и се завръща в Париж.
„ В края на 50-те години напрежението сред комунистическия блок и Запад спадна и аз започнах всяко лято да си пристигам в родната София. Тук бе дядовата къща, върху чиято земя в този момент е издигнат блокът, в който живеем. Създадох нови другарства тук, а и бях забавен за връстниците си, тъй като носех първите плочи на Елвис Пресли, Рей Чарлз, Бийтълс, които в България не се разрешаваха публично. Носех и книги, които тук не се издаваха. Чрез мен очевидно проникваше и
свободният дух на Западна Европа и Франция
Сред новите ми другари се оказа и брачната половинка ми Райна.
През 1965 няколко съидейници, измежду които бяха Петър Бояджиев, Тони Машев и Александър Иванов създадохме незаконната организация Съюз за самостоятелност и напредък „ Левски “, ориентиран против комунистическия режим. По-късно към нея се причислиха още 28 души. Съчинихме текст за апел, който трябваше да отпечатам и размножа във Франция, а през 1966, преди деветия конгрес на Българска комунистическа партия да го внеса в България. Целта на позива бе да събудим хората, да се опомнят в каква страна живеят. Програмата беше от девет точки, като въобще не ставаше дума за някаква въоръжена битка, а за независимост на сдруженията, многопартийна политическа система, свободни избори, излизане на страната от Варшавския боен съюз. Размножих в 500 бройки позива на цикостил във Франция и съумях в да го пренеса в България. С членовете на Съюз „ Левски “ организирахме разпространяването на нашите претенции в пликове по пощата. Изпращахме на инцидентни адреси в София и страната, взети от указателя. В позива бяхме дали инструкции жителите да го популяризират викайки „ Само Левски “, а това сътвори комплициране измежду сътрудниците от Държавна сигурност, тъй като мъчно можеше да се схвана, дали хората по стадионите поддържат футболния тим със същото име или нашият незаконен съюз. По-късно разбрах, че от 500 позива близо 200 са попаднали в ръцете на милицията, само че доста са стигнали и до провинцията. Съвсем предстоящо в групата ни се оказа и подбудител – Георги Неделчев. По подигравка на ориста фамилията му е репресирано от комунистическия режим, само че Държавна сигурност очевидно е подбирала такива, с цел да служат на режима. Но в това време имаше и почтени хора – наследник на погубен партизанин ни предизвести, че ни готвят арести. Нашата незаконна активност съответства и с Пражките събития, връзките сред Съветския блок и Запада още веднъж се обтегнаха, а режимът на Живков ускори репресивните си дейности “, споделя в спомените си Алфред Фосколо.
Август и септември 1968 година се оказват съдбовни, незаконната група е разкрита и стартират арести: Петър Бояджиев е арестуван на 15 август, Алфред Фосколо – на 28 август на гарата в Драгоман, прибирайки се с трен за Париж. Белезници щракват на ръцете на Александър Иванов на 4 септември, а на 6 е арестувана и Райна Аръшева, която по това време работи като служител в Съюза на българските художници. Реално тя не членува в организацията, само че поради връзката й с френския жител Фосколо също е
оповестена в шпионаж и антидържавна активност
Съдебният развой стартира на 6 януари 1969 година в София и продължава 10 дни. Всички са приети за отговорни и получават ефикасни присъди: Георги Костов, който по това време е бежанец във Франция е наказан задочно на гибел. Алфред Фосколо получава 15 години затвор, Петър Бояджиев - 12 години, Александър Иванов – 10 години, Антон Машев, който също е бежанец във Франция – 14 години задочно, а брачната половинка му Лидия, също в емиграция – 7 години задочно. Въпреки, че не е била отдадена в съществуването на незаконната организация Райна Аръшева единствено поради връзката и с Фосколо, получава присъда от 6 месеца затвор.
„ По време на следствието офицерите от Държавна сигурност ме притискаха да се откажа от връзката си с Фреди, да се отрека от него и да го напусна. Така можех да се спася от ефикасна присъда, само че бях непреклонна - няма да го предам. А и действително от дълго време бяхме решили да се оженим, правихме на няколко пъти действия за брак, само че все ни отказваха българските управляващи. Така се озовах в Сливенския женски затвор и прекарах там от януари до юни. Затворът се ръководеше от подполковник Василев, само че действително командваше майор Мара Ганева, заместител шеф на пандиза. Бяхме към 1600 дами, престъпни и политически дружно. Знаех, че Фреди и другите другари са в пандиза в Стара Загора.
Започнах да отивам на свиждания, откакто ме освободиха. Фреди работеше в дърводелната. В края на април 1971 още веднъж бях на рандеву. Знаехме, че сме обречени още дълги години да контактуваме единствено по този метод. Фреди настояваше да го зарежа, да си оправям живота, че няма смисъл да го очаквам. Не си коствало да си пилея младостта. Скарахме, не желаех да слушам от него такива приказки, потеглих си смутена. А единствено след няколко дни се звъни на вратата у дома, живеех в апартамент на „ Солунска “. Отварям и виждам Фреди, олюлях се, бях в същински потрес. Помислих, че е избягал от пандиза, а той взе да ми изяснява, че в случай че е дезертьор в никакъв случай не би ме изложил на риск. Оказа се, че единствено два дни след последното ни рандеву – на 30 април го извикал началникът, и му наредил до обед да напусне пандиза, тъй като бил опрощение. По-късно разбрахме, че за освобождението му е имало дипломатически напън от страна на Франция. Освен това през май същата година предстоеше значимо посещаване на френския външен министър в България, а комунистическия режим щеше да се усеща много неудобно, в случай че се окаже, че френски жител лежи в български затвор по
измислени обвинявания в шпионаж
Паралелно с това предстоеше и конференцията в Хелзинки на Съвета за сигурност и съдействие в Европа, която си бе сложила като основна цел правата на индивида и ситуацията на политическите пандизчии в комунистическите страни “ разказваше за тези трагични събития Райна.
Двамата влюбени още веднъж вършат действия пред българските управляващи да се оженят, само че още веднъж получават отвод, само че имат вяра и се надяват чудото да се случи. Животът им през идващите години минава като по кино сюжет. Фреди сформира проект за незаконното извеждане на обичаната му от България. Предупреждава Райна, че след една година в уговорен ден и час би трябвало да чака пред храма „ Александър Невски “ човек, който от негово име ще и съобщи документи, с които да премине границата.
„ Със свръзката трябваше да се разпознаят по два идентични шала, които бях закупил от България, а единият бях оставил на Райна. Не знаех по какъв начин тъкмо ще се извърши проектът ми, само че знаех, само, че това е методът да я измъкна от България. Когато се прибрах във Франция започнах да работя за реализирането на проекта. Събирах пари с цел да изведа Райна и щерка й Сузи, която тя имаше от първия си брак. Успях да осигуря същински паспорти, сменихме единствено фотосите на Райна и на детето, бях осведомен с цялата процедура за прекосяване на границата. Но цялата акция в София се провали, евентуално аз обърках нещата. Райна и свръзката не са се познали пред църквата и са се разминали. Това ни обричаше да бъдем разграничени още месеци. Тогава взех решение да работя персонално “, връща се обратно в тези трагични години Фреди.
„ На 1 януари, тъкмо след посрещането на новата 1974 година Фреди ми беше определил среща на подлеза до ЦУМ. Беше се преобразил – с къдрава коса, избръснат, с очила. След празничната вечер градът беше съвсем празен. Оправихме се към ЖП гарата на София, само че казусът беше по какъв начин да стигнем до пероните, от които потеглят интернационалните влакове. Не трябваше да се издадем. Фреди беше обезпечил френски паспорти, а аз и Сузи не знаехме френски и не трябваше да ни заподозрат. Изведнъж установихме, че Сузи е изчезнала от погледа ни, а я стисках от самото начало за ръка. Уплашихме се за детето, а и че цялата интервенция може да се провали. Открихме я по-късно, а тя се скрила с цел да ни защищити - видяла собствен съученик, тормозила се, че той може да я заприказва на български и да стане неуспех. Фреди познаваше Сузи от шестмесечна възраст, обичаше я доста, усещаше я като свое дете. Качихме се на влака за Турция обзети от адско напрежение, обзети от боязън да не ни разкрият и смъкват от влака, а след това знаехме, че още веднъж ни чака следственият арест и затвор. Минахме границата в същински стрес. Беше студено, валеше сняг, по перона обикаляха бойци с автомати и кучета, граничарите гледаха неприятно. Влезнахме в турска територия и отдъхнахме с облекчение. Лошото беше останало в комунистическа България. Няколко дни по-късно към този момент бяхме във Франция, втората ни татковина, която ни даде независимост и опцията да бъдем същинско семейство. В Париж се роди втората ни щерка Мона. Фреди дружно с Тони Машев развиваше сполучлив строителен бизнес, по-късно се отдаде на публицистика, само че в никакъв случай не престанахме да поддържаме връзка с нашите другари от България и да работим против комунизма. Така дочакахме рухването на режима през ноември 1989 година и свободното ни завръщане в България “, описваше трагичните премеждия в спомените, които ни е оставила Райна.
През дългите години на неволи и наслади семейство Фосколо остават неразривно духовно свързани със съидейника и приятеля Петър Бояджиев.
Райна и Петър(в средата) - първа фотография след бягството на Бояджиев от комунизма
„ Още не мога да допускам, че се изнизаха 40 дни без нашата Райна. Да, споделям нашата, тъй като за мен тя не е била единствено брачната половинка на приятеля ми и съмишленик Алфред Фосколо. Райна беше персона със лична физиономия и темперамент, със свое мнение и отношение към хората и събитията. Сигурен съм, че в случай че през днешния ден чува думите, които изговарям за нея, ще се изненада, тъй като знае, че моят темперамент е необикновен и съм много въздържан. Райна имаше две доста мощни качества, първо беше смела и второ беше доста красива. Малко са дамите, които биха спечелили в конкуренция с нея по храброст и хубост. Наричах я моят амулет. И тя в действителност ми беше амулет.
Запознахме се още в младежките си години. Благодарение на нея и Тони Машев, който също беше софиянец, научих улиците и трамваите на София. Аз съм си провинциалист, само че те ми отвориха очите за столицата.
И двамата с Райна бяхме възпитани в фамилии, които ненавиждаха комунизма, а това е доста здрава заварка. И двамата не можехме да приемем ориста, да прекараме целият си живот в комунистическа България. И по този начин и двамата успяхме, след доста премеждия и плащайки висока цена да напуснем този концлагер.
Райна в никакъв случай не ни е предавала - беше с нас в килиите на Държавна сигурност, чувах ѝ гласа. Хич не усещах да са я изплашили, понасяше несгодите с достолепие. После беше с нас на подсъдимата пейка. По-късно тя отиде в Сливенският, ние с Фради, в Старозагорския затвор. По-късно научих за нейното извеждане от България, проведено и с директното присъединяване на Фреди, та то си е било сюжет за филм. Аз разбрах за цялата им невероятна история едвам откакто избягах от България и се открих във Франция. А всезнаещата Държавна сигурност нямаше никаква визия, по какъв начин и двамата сме се измъкнали под зорките им погледи. Научиха за личния си неуспех едвам след 10-ти ноември 1989 година, когато разказахме историите си и дадохме публичност.
Но за какво въпреки всичко
назовавам Райна моят амулет
Ами тя е първият българин и другар, който срещнаха очите ми в Истанбул, откакто ме изведоха незаконно прикрит в резервоара на един бус. След няколко дни бяхме и на френско италианската граница. Тогава към момента и там имаше граничен надзор, въпреки и несъмнено да нямаше нищо общо с контрола в комунистическите страни. С Райна стъпих за първи път на френска земя с един рейс, представяйки се с документи за неин брачен партньор – господин Фосколо. А същинският господин Фосколо пристигна по-късно с колата да ни прибере. С Райна влезнах за първи път във френско бистро и тя ме черпи. С Райна за първи път посетих, китайски, а след това и японски ресторант, несъмнено и в компанията на Фреди. Това са съкровени моменти, които всеки уважаващ себе си човек, не може да не помни и да не уважава. Райна постоянно ме е подкрепяла и постоянно е била наш правилен сподвижник. Правейки тези доста персонални самопризнания всеки, който има някаква човешка сензитивност, ще разбере, че със гибелта на Райна си отива и парченце от мен. Да е лек пътят ѝ към отвъдното. Обичам я и ще се срещнем там отново. Нашите връзки са безконечни и не зависят от земните грижи “, прави персоналната си изповед Петър Бояджиев.
Днес в деня на възнесението на душата на Райна към Отвъдното се навършват и 50 години от бягството и със Сузи и Фреди от комунистическа България. Символиката несъмнено не е инцидентна!
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ