Народът срещу алгоритмите
Мъск свърши доста потребна работа с DOGE, само че, напълно предстоящо, не устоя тестването на властта
Тръмп има бездънен инстинкт за властта – инстинкт, който му разрешава да разпознава заканите в точния момент
Дойде моментът да напиша по-подробно за един рисков развой, за който предупреждавах още преди време. Включването на Илън Мъск в огромната коалиция, която извоюва историческата победа през ноември предходната година, беше стратегически и извънредно значим ход на президента Доналд Тръмп. Още тогава обаче, бяха ясни евентуалните опасности и закани за бъдещото ръководство – а точно, натрапчивите упоритости на Мъск да „ командва парада “, освен това без мярка и без схващане къде му е мястото в неписаната, само че строга подчиненост на политическата власт.
Популярността в обществените мрежи и финансовото господство на една корпорация са едно, само че политическата власт – напълно друго. Властта има своя вътрешна класификация. Във висшата политика йерархията е освен предписание, тя е изискване за легитимност и непоклатимост. Онзи, който не я зачита, рано или късно катастрофира – не поради личностни спорове или прекалено его, а тъй като нарушава законния публичен ред. Някога, когато Джордж Буш-старши – умел и отракан политик – беше определен за вицепрезидент на Роналд Рейгън, отиде при шивача си, с цел да поръча костюм за инаугурацията. Поръчката му била: „ Достатъчно добър костюм – като за инаугурация – само че малко по-лош от този на президента. “ За тази фина конфигурация става дума.
Тръмп има бездънен инстинкт за властта – инстинкт, който му разрешава да разпознава заканите в точния момент. Затова се опита да канализира в позитивна посока упоритостите на Мъск: даде му необятно поле за деяние с DOGE, показва непосредственост, която даде политическа легитимност на Мъск и даже накара цели страни и корпорации да се надпреварват да ласкаят Мъск с тлъсти контракти, вярвайки, че по този начин ще завоюват благоволението на президента. Направи повече от задоволително – а съгласно мен, даже безразсъдно доста. В същото време даде явен политически сигнал: Мъск би трябвало да си знае мястото. Така да вземем за пример, незабележимо, само че недвусмислено, Тръмп отхвърли настояването на Мъск да има личен офис в Западното крило на Белия дом, отряза претенциите му да дефинира назначенията в основните държавни ведомства.
В последна сметка, Мъск свърши доста потребна работа с DOGE, само че, напълно предстоящо, не устоя тестването на властта. Провали се като благонадежден съдружник и политически фактор в конфигурацията към Тръмп. Причината не е единствено в характеропатии, а и в това, че Мъск е надълбоко неграмотен за естеството на политиката. Заради тази непросветеност, той наруши всички съществени догми – и то по метод, който го обрича или да се подчини и да се върне с подвита опашка, или да тръгне по пътя на някакъв краткотраен и безперспективен политически иредентизъм.
Защото, колкото и мощен да е един бизнес, той постоянно е по-слаб от най-слабата страна – а какво остава за Белия дом. Особено когато този бизнес е тежко подвластен от държавно финансиране.
Юни 2025 година беляза повратна точка. Мъск най-накрая осъзна, че не може да диктува политиката на президента Тръмп и на републиканското болшинство в Конгреса. В отговор, гневно нападна основния законопроект “One Big Beautiful Bill ” – първия огромен законодателен акт от новата стратегия на Тръмп. Ако беше спрял дотук, можеше и да му се размине. Но той ескалира. Следващата му крачка беше лична офанзива, в която оклевети президента, свързвайки името му с аферите на Джефри Епстийн – погнуса, с която надмина даже най-отвратителните измислици на враговете на Тръмп. Малко по-късно Мъск разгласи, че обмисля основаването на нова политическа партия. И с това подпечата неуспеха си като значим съдружник. Да атакуваш законния водач, без самият ти да си на политическа, лидерска позиция, и дружно с това да заплашиш единството на националното придвижване, което го е избрало, са неточности, които не се простят – те се санкционират. А естественият им резултат е явен: консолидация на придвижването към своя демократично определен водач. Републиканската партия през днешния ден е такава, каквато е, не поради Мъск, а поради Тръмп. Но Мъск не го схваща – за него тя е просто поредна платформа, като Tesla или SpaceX, която може да бъде прекроена, „ усъвършенствана “, дисръптната. Истината е, че под предлог за „ трети път “, той удари в тил най-успешното консервативно придвижване на последния половин век – MAGA.
Но историята не прости на сходни илюзии. Опитвали са се надалеч по-крупни политически фигури от Мъск – да вземем за пример, Теодор Рузвелт, който през 1912 година разцепи Републиканската партия, само че по този начин обезпечи успеха на Удроу Уилсън. Милиардерът Рос Перо през 1992 година взе съвсем една пета от вота, само че единственият действителен резултат беше изборът на Бил Клинтън. През 2000 година гражданският деятел Ралф Нейдър също оказа помощ, въпреки и непреднамерено, за успеха на Джордж Буш против Ал Гор. Третите партии в Америка не побеждават. Те разцепват и обезсилват. В поляризирана среда, като днешната, всеки сходен ход е подарък за демократите и за тези, които желаят да анихилират всичко, реализирано от Тръмп.
Мъск може да строи ракети и да прави коли – с обилно държавно субсидиране. Но политиката и ръководството на страна не са иновационен стартъп, нито корпорация. Те изискват институционален разсъдък, историческа отговорност, политически умения. В корпорацията няма народ, няма конституция, няма разделяне на управляващите – има ръб, заповеди и логаритъм. Но страната е нещо напълно друго. Тя е национална памет, еднаквост, баланс на ползи. Не е просто нова продуктова линия в Tesla.
Точно по тази причина, технократичният хайлайф, олицетворяван от Мъск, е новата опасност за демокрацията на XXI век. Ако този вид държание не бъде спряно в този момент, ще се озовем в свят, в който неизбрани технократи дефинират кой какво да работи, какво да мисли и по какъв начин да живее.
Не е инцидентен и фактът, че в софтуерните среди към този момент се популяризира идеологията на Dark Enlightenment – така наречен „ Тъмно просвещение “. Тя отхвърля демокрацията и равенството в интерес на технократична подчиненост, сходна на средновековните класи. Възникнала в англоезичните онлайн среди преди десетилетие, тази идеология стана известна измежду млади „ нърдове “ и техно-гурута, въодушевени от блоговете на Къртис Ярвин (Mencius Moldbug). Според нея, демокрацията е слаб и подкупен режим, а страните би трябвало да се ръководят като корпорации – с изпълнителен шеф, а не посредством избори. „ Човешките права “ се смятат за спънка пред успеваемостта.
На този декор Доналд Тръмп остава единственият водач в Съединени американски щати, към който се консолидира действителната политическа сила на нацията. Той не е артикул на интернет платформа. Избран е от милиони американци, които желаят граници – не безконтролни технологии; желаят работни места – не метавселени; желаят нация – не мрежова империя в интернет. А Мъск, колкото и да се преструва, не схваща политиката като национална воля. За него тя е просто поредна система за „ оптимизация “ в сходство с илюзорното блаженство на технократичния хайлайф. Само че, един народ не е компютърен логаритъм. Нито пък Америка, или която и да е демократична страна, е частен стартъп. И по тази причина изборът, който от ден на ден се обрисува в бъдещето пред нас, е съдбоносен: народът против логаритмите.
Тръмп има бездънен инстинкт за властта – инстинкт, който му разрешава да разпознава заканите в точния момент
Дойде моментът да напиша по-подробно за един рисков развой, за който предупреждавах още преди време. Включването на Илън Мъск в огромната коалиция, която извоюва историческата победа през ноември предходната година, беше стратегически и извънредно значим ход на президента Доналд Тръмп. Още тогава обаче, бяха ясни евентуалните опасности и закани за бъдещото ръководство – а точно, натрапчивите упоритости на Мъск да „ командва парада “, освен това без мярка и без схващане къде му е мястото в неписаната, само че строга подчиненост на политическата власт.
Популярността в обществените мрежи и финансовото господство на една корпорация са едно, само че политическата власт – напълно друго. Властта има своя вътрешна класификация. Във висшата политика йерархията е освен предписание, тя е изискване за легитимност и непоклатимост. Онзи, който не я зачита, рано или късно катастрофира – не поради личностни спорове или прекалено его, а тъй като нарушава законния публичен ред. Някога, когато Джордж Буш-старши – умел и отракан политик – беше определен за вицепрезидент на Роналд Рейгън, отиде при шивача си, с цел да поръча костюм за инаугурацията. Поръчката му била: „ Достатъчно добър костюм – като за инаугурация – само че малко по-лош от този на президента. “ За тази фина конфигурация става дума.
Тръмп има бездънен инстинкт за властта – инстинкт, който му разрешава да разпознава заканите в точния момент. Затова се опита да канализира в позитивна посока упоритостите на Мъск: даде му необятно поле за деяние с DOGE, показва непосредственост, която даде политическа легитимност на Мъск и даже накара цели страни и корпорации да се надпреварват да ласкаят Мъск с тлъсти контракти, вярвайки, че по този начин ще завоюват благоволението на президента. Направи повече от задоволително – а съгласно мен, даже безразсъдно доста. В същото време даде явен политически сигнал: Мъск би трябвало да си знае мястото. Така да вземем за пример, незабележимо, само че недвусмислено, Тръмп отхвърли настояването на Мъск да има личен офис в Западното крило на Белия дом, отряза претенциите му да дефинира назначенията в основните държавни ведомства.
В последна сметка, Мъск свърши доста потребна работа с DOGE, само че, напълно предстоящо, не устоя тестването на властта. Провали се като благонадежден съдружник и политически фактор в конфигурацията към Тръмп. Причината не е единствено в характеропатии, а и в това, че Мъск е надълбоко неграмотен за естеството на политиката. Заради тази непросветеност, той наруши всички съществени догми – и то по метод, който го обрича или да се подчини и да се върне с подвита опашка, или да тръгне по пътя на някакъв краткотраен и безперспективен политически иредентизъм.
Защото, колкото и мощен да е един бизнес, той постоянно е по-слаб от най-слабата страна – а какво остава за Белия дом. Особено когато този бизнес е тежко подвластен от държавно финансиране.
Юни 2025 година беляза повратна точка. Мъск най-накрая осъзна, че не може да диктува политиката на президента Тръмп и на републиканското болшинство в Конгреса. В отговор, гневно нападна основния законопроект “One Big Beautiful Bill ” – първия огромен законодателен акт от новата стратегия на Тръмп. Ако беше спрял дотук, можеше и да му се размине. Но той ескалира. Следващата му крачка беше лична офанзива, в която оклевети президента, свързвайки името му с аферите на Джефри Епстийн – погнуса, с която надмина даже най-отвратителните измислици на враговете на Тръмп. Малко по-късно Мъск разгласи, че обмисля основаването на нова политическа партия. И с това подпечата неуспеха си като значим съдружник. Да атакуваш законния водач, без самият ти да си на политическа, лидерска позиция, и дружно с това да заплашиш единството на националното придвижване, което го е избрало, са неточности, които не се простят – те се санкционират. А естественият им резултат е явен: консолидация на придвижването към своя демократично определен водач. Републиканската партия през днешния ден е такава, каквато е, не поради Мъск, а поради Тръмп. Но Мъск не го схваща – за него тя е просто поредна платформа, като Tesla или SpaceX, която може да бъде прекроена, „ усъвършенствана “, дисръптната. Истината е, че под предлог за „ трети път “, той удари в тил най-успешното консервативно придвижване на последния половин век – MAGA.
Но историята не прости на сходни илюзии. Опитвали са се надалеч по-крупни политически фигури от Мъск – да вземем за пример, Теодор Рузвелт, който през 1912 година разцепи Републиканската партия, само че по този начин обезпечи успеха на Удроу Уилсън. Милиардерът Рос Перо през 1992 година взе съвсем една пета от вота, само че единственият действителен резултат беше изборът на Бил Клинтън. През 2000 година гражданският деятел Ралф Нейдър също оказа помощ, въпреки и непреднамерено, за успеха на Джордж Буш против Ал Гор. Третите партии в Америка не побеждават. Те разцепват и обезсилват. В поляризирана среда, като днешната, всеки сходен ход е подарък за демократите и за тези, които желаят да анихилират всичко, реализирано от Тръмп.
Мъск може да строи ракети и да прави коли – с обилно държавно субсидиране. Но политиката и ръководството на страна не са иновационен стартъп, нито корпорация. Те изискват институционален разсъдък, историческа отговорност, политически умения. В корпорацията няма народ, няма конституция, няма разделяне на управляващите – има ръб, заповеди и логаритъм. Но страната е нещо напълно друго. Тя е национална памет, еднаквост, баланс на ползи. Не е просто нова продуктова линия в Tesla.
Точно по тази причина, технократичният хайлайф, олицетворяван от Мъск, е новата опасност за демокрацията на XXI век. Ако този вид държание не бъде спряно в този момент, ще се озовем в свят, в който неизбрани технократи дефинират кой какво да работи, какво да мисли и по какъв начин да живее.
Не е инцидентен и фактът, че в софтуерните среди към този момент се популяризира идеологията на Dark Enlightenment – така наречен „ Тъмно просвещение “. Тя отхвърля демокрацията и равенството в интерес на технократична подчиненост, сходна на средновековните класи. Възникнала в англоезичните онлайн среди преди десетилетие, тази идеология стана известна измежду млади „ нърдове “ и техно-гурута, въодушевени от блоговете на Къртис Ярвин (Mencius Moldbug). Според нея, демокрацията е слаб и подкупен режим, а страните би трябвало да се ръководят като корпорации – с изпълнителен шеф, а не посредством избори. „ Човешките права “ се смятат за спънка пред успеваемостта.
На този декор Доналд Тръмп остава единственият водач в Съединени американски щати, към който се консолидира действителната политическа сила на нацията. Той не е артикул на интернет платформа. Избран е от милиони американци, които желаят граници – не безконтролни технологии; желаят работни места – не метавселени; желаят нация – не мрежова империя в интернет. А Мъск, колкото и да се преструва, не схваща политиката като национална воля. За него тя е просто поредна система за „ оптимизация “ в сходство с илюзорното блаженство на технократичния хайлайф. Само че, един народ не е компютърен логаритъм. Нито пък Америка, или която и да е демократична страна, е частен стартъп. И по тази причина изборът, който от ден на ден се обрисува в бъдещето пред нас, е съдбоносен: народът против логаритмите.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ