Мариупол - Неизгубената надежда е поразителен документален филм, който ще

" Мариупол - Неизгубената вяра " е изумителен документален филм, който ще ви разплаче от първата минута - още преди да чуете сирените за въздушна паника - и няма да ви пусне до финала.

Просто е задоволително да видите по какъв начин е изглеждал един естествен, хубав, европейски морски град - дом на половин милион души - който повече не съществува.

Град, съпоставим с популацията на Пловдив и също толкоз богат на просвета и общности, в който живеят и украинци, и руснаци, и гърци, и арменци. Град с стопанската система на Варна и Бургас. Град със същите панелни блокове, които съществуват във всеки български квартал.

Този Мариупол не съществува поради " съветския мир ". Заради безспорната и безогледна варварщина на съветската войска, стоварена сред 24 февруари и 16 май върху цивилното население на града на " азовците " - наказване за това, че през 2014 година Мариупол е устоял на първия опит за окупация.

Над 300 000 души са принудени да бягат от домовете си. Много от тях съумяват да се освободят едвам след седмици на унищожителна блокада.

Нямат избор, с изключение на да изоставят телата на своите починали деца, родители и съседи - някои са положени на балконите, други са заровени в градините пред къщите им, трети просто изгарят в пожарите от непрекъснатите бомбардировки.

Над 21 000 души са убити още в първите дни. Около 800 души умират в бомбардирания спектакъл на Мариупол - измежду тях има и бременни дами, и дребни деца.

43 000 са депортирани и " филтрирани " в Русия.

Главните герои на този филм са хора, изгубили всичко в живота си - с изключение на вярата, че войната ще свърши и ще могат да се върнат още веднъж в Украйна.

Свидетелствата им са толкоз тежки, че " Мариупол " в действителност не е филм за хора със слаби сърца.

Филмът обаче е безусловно наложителен за тези хора, които имат вяра, че Украйна си го е " заслужила ". Задължителен е и за тези, които се отнасят с недоумение и съмнение към украинските бежанци в България.

Това, което ще видите, ще ви накара да почувствате окупацията на Мариупол не просто на прочувствено, само че и на физическо равнище - ще разпознаете своя спокоен и кротичък живот в техните полезности, които огънят, разрушените стъкла, осколките и пролятата кръв не са унищожили.

Бомбардировките разделят Надежда Сухорукова от брачна половинка ѝ още в първия ден. Жената стартира да написа дневник, който става хроника на неописуемата покруса на Мариупол.

" Когато доста те е боязън, би трябвало да започнеш да правиш нещо. Така ме посъветва приятелка-психотерапевт. Когато стартира въздушна паника, тя мие пода в убежището. Вече го мие за трети път - в този момент подът е стерилно чист, а тя побеждава страха ", написа Надежда на 26 февруари, третия ден от войната.

Мъжът ѝ Виктор - претърпял насилствената съветска " дестилация " след бягството от града - разказва удивителната вътрешна промяна на индивида от мир към война. Разказва по какъв начин когато хората би трябвало неотложно да избягат от вкъщи си, поставят в чантата си най-ненужни движимости.

Когато личният му апартамент е изумен от ракета още в първата седмица на войната, възрастният мъж да вземем за пример неумишлено сграбчва детски панталонки и книгата " Вино от глухарчета " на Рей Бредбъри.

Юлия Кнюпа е бременна в деветия месец, когато падат първите бомби. Когато идва време да роди, в Мариупол към този момент няма ток. Лекарят я твърди, че до момента в който генераторът работи, ще оперира. Скоро по-късно болничното заведение и родилният дом са изумени.

Ксения Каян става доброволка в друга болница, с цел да не изгуби разсъдъка си, откакто синът ѝ Богдан умира в ръцете ѝ, а тялото му изгаря в запалената от снаряди къща. Пред очите ѝ минават десетки други унищожени животи.

Автентична е смелостта, с която младо момче рискува живота си, с цел да извади възрастните си съседи от полуразрушения им дом. Автентичен е споменът за момента, в който всички хора в бомбоубежището чакат генератора да се включи, с цел да заредят телефоните си - макар че чудесно знаят, че в Мариупол към този момент няма мрежа.

" Това беше инстинктивно чувство - щом телефонът ти е зареден, рано или късно ще проговори и ще може да чуеш гласа на околните си. Телефонът без батерия е възприятието, че в никакъв случай повече няма да можеш да се свържеш със фамилията си ", споделя Виктор.

Автентично е желанието да загинеш с достолепие, щом гибелта е неизбежна.

Да не умреш замърсен и непран, откакто си прекарал месец в подвала. Да спасиш кучето, котката, папагала си от опустошения си блок. Да изпееш ария на новородено дете, до момента в който на открито стрелят танкове. Да се надяваш, че градът ще се избави, в случай че повече хора по света научат какво се случва - на вятъра.

Да не полудееш. Да не изгубиш човешкия си облик.

" Мариупол е мъртъв град, братска мобила. Мариуполците се лишиха от всичко, а имаха всичко. Нас не просто ни убиха, а убиха предишното ни. Не можем да се върнем даже с цел да вземем фотосите на околните си, албумите на децата ни. Мариупол е изгорена земя - вътре в мен е същото ", споделя Ксения.

И тя, и Надежда, и Виктор, и Юлия през днешния ден са бежанци. Никой от тях не желае лепта или живот на Запад. Единственото, което те желаят, е да се върнат още веднъж в родината си.

Никой от тях не прави проекти за бъдещето - желаят единствено войната да свърши.