Шампион по Муай Тай: насилието е слабост на ума и характера
Марио Кирилов е на 30 години и от доста далечната 1994 година се занимава с бойни изкуства. В кариерата си на играч има безчет медали и трофеи, само че най-впечатляващи, сякаш са тези с най-голямата „ тежест “ – повторен европейски първенец по Муай Тай, вице-световен първенец по Муай Тай, европейски първенец за полупрофесионалисти по Муай Тай.
За тези, които не знаят какво в Муай Тай, ще би трябвало да кажа: проверете в Гугъл, тъй като това си е една цяла обособена публикация. Муай Тай е именуван (освен всичко останало) „ Изкуството на осемте крайника “ – касае се за двата юмрука, двата лакътя, двете колене и двата крайници. Всички те – оръжие на кръга. Оставям останалото на фантазията ви, тъй като ще е мъчно да ви опиша с думи какво е да те ударят с коляно в главата или с лакът в скулата или челото.
Марио e женен за многократната балканска, европейска и международна шампионка по Муай Тай и кикбокс Теодора Кирилова, която на 12 май победи извънредно опитната италианка Ерика Гати и взе пояса на SFC.
Двамата имат щерка, която е на две години и половина. Имат си също и две котки, едно куче… изобщо са младо и хубаво семейство с доста мотиви за горделивост.
Но аз желая да си поговоря с него за някои неща отвън спорта. Искам да приказвам с него, тъй като знам, че доста хора живеят в свои си свят, цялостен с предубеждения и са подготвени да лепят етикети. Да, етикетите от време на време са нещо хубаво, тъй като стопират кретените да пият течност за чистачки, само че когато става дума за хора, животни, спорт или цели общности, са неуместни. Колкото и някои да си мислят, че щом се занимаваш с бойни спортове, би трябвало наложително да си пехливанин, който прави проблеми; или че едно куче, по дифолт, е неприятно и рисково, тъй като е питбул (да речем), то действителностите са други. А аз желая да приказвам с Марио, тъй като той е първенец в нападателен спорт и гледа питбул. Схващате каква е картинката в нечии глави, нали?
Намирам го в залата, където прекарва дните си. Между две тренировки. Дъщеря му е с него и също прекарва много време в залата. Дали ще стане някой ден шампионка и дали изобщо ще се занимава със спорт ще си е нейна работа, когато порасне. Марио обаче е късметлия, че има работа, която освен обича, само че и му разрешава да бъде с хлапето денем. Сигурно малко завиждате, потънали в стола зад компютъра.
- Здравей, желая още първоначално да те запитвам какво е отношението ти към експанзията у хората. Да създадем разграничение сред тази на улицата и тази в залата или на кръга.
- Твърдо съм срещу експанзията на улицата. Факт е, че тя постоянно е провокирана от някоя от страните в разногласието, само че тя постоянно се оказва пострадалата страна. Фактор, който води до експлоадиране, не е единствено дали човек носи експанзията у себе си, а и дали, по какъв начин и до каква степен умее да я управлява. Всеки в даден миг носи експанзия в себе си – дали ще е раздразнителен от работа, от всекидневие, от непредвидени обстановки, проблеми… Само че рационалният съумява по-често да я овладее. Агресията на кръга е нещо напълно друго. Там тя също е контролирана… или по-скоро канализирана – не се потиска, а се употребява, само че не безредно. Това става с тренировки, които освен учат по какъв начин да се дисциплинираш, само че и вършат автоматизирани реакциите. Така експанзията става гориво, което използваш и насочваш, с цел да победиш. Ако се поддадеш чисто и просто единствено на експанзията, може да загубиш концентрацията си.
- Какво, съгласно теб, съставлява нападателният човек? Това, което доста хора си задават като въпрос: „ Може ли един мощен темперамент да бъде нападателен “? – непредизвикано нападателен? Да търси да си прояви експанзията?
- Със сигурност казусът с експанзията опира до душeвността на индивида. По-слабият изпитва боязън, страхът се трансформира в експанзия. Не ме карай обаче в този момент да върша психически профили на нападателните хора, като цяло. Има и сходни черти в държанието им, само че има и чисто индивидуални; не всичко и всички могат да попаднат под един знаменател. Спортът, с който се занимавам, допуска съществуването на агресия… тази, която споменахме към този момент – в залата, на кръга, на съревнование. Но НЕ ПРЕДПОЛАГА и НЕ ТРЯБВА да подготвя към експанзия по улиците – хората да излизат и да се бият наляво и надясно.
- Какво смяташ за много постоянно срещаните в последно време случаи на домашно принуждение?
- Не проследявам безусловно всички вести, професионалните ми задължения не ми разрешават, тъй че не мога да настоявам, че съм изцяло осведомен с всеки един случай, с всички детайлности, но… умерено мога да кажа, че това държание НЕ Е НОРМАЛНО – да посегнеш… да биеш жена си или детето си! Не единствено, че не е обикновено, само че, съгласно мен, ТОВА СИ Е БОЛЕСТНО СЪСТОЯНИЕ.
- Смяташ ли, че би трябвало да се промени отношението на хората както към причинителите, по този начин и към жертвите и да се понижат подигравките към тях – към жертвите, и да се отстрани от съзнанието на обществото онази реакция на автоматизирано обвиняване, че „ тя си е отговорна “?
- Трябва, да. Но това ще е доста дълъг интервал на смяна. Сега напълно друго нещо виждаме. Затова ми се желае да кажа на хората, които са страдали и най-много тези, които към момента страдат от домашно принуждение – да проявят храброст, колкото и да е мъчно, и да бъдат първите, които да вземат ограничения. Щом един път се е случило, незабавно да вземат ограничения да не се повтори. Днес обществото е такова, че би трябвало да разчитат повече на себе си. Да си тръгнат от насилника, да подадат сигнал против него, да не се срамят, да не обръщат внимание на простаците, които ще ги упрекват. Най-важното нещо за тях е да се спасят. Това не е уязвимост, в противен случай, това е храброст.
- Когато приказваме за принуждение, няма по какъв начин да не приказваме и за тематиката с насилието над животни. Слабаците, комплексарите и хората с ментални отклонения постоянно протягат ръка на по-слабите – дами, деца, само че включително попадат и животните. Според статистика на ФБР всеки един сериен палач в Съединени американски щати в някакъв миг от живота си е имал епизод или епизоди с принуждение над животни, преди да се трансферира към хора. Прави усещане, че хора от всевъзможни възрасти реагират с експанзия към животните.
(След като върша интродукцията към този въпрос, чувствам, че съм напипал болно място. Знам, че Марио обича и гледа животни, само че към момента не знам доста детайлности, а и не знам какъв брой обича животните. Реакцията му е красноречива. Лицето му се изопва. А в действителност повода да поведа диалога натам е, че очевидно имаме сходно отношение към насилниците на животни, а и обичаме животните. Освен това и на двамата ни се е налагало в един или различен миг да се вършим на „ юристи “ на животните и да обясняваме на някой неосведомен (макар тук да използваме друга дума, само че някак си не върви да я напиша…), че животното не се ражда зло или че страхът е нездравословен)
(Видимо нервиран, евентуално спомняйки си нещо или представяйки си някаква експанзия, Марио стартира по този начин:)
- Към това нещо съм твърдо срещу. В последна сметка – може да не обичаш животните, може да не гледаш животни у вас, само че не може да си изкарваш гнева на едно създание, което по никакъв метод не може да ти се опълчи. Носиш си „ нервите “ от работата или каквото и да било друго и внезапно решаваш да си го изкараш на едно беззащитно животно. Това е малоумно и приказва за ниско равнище на просвета, само че и на чисто човешки качества и емпатия. Слабаци и комплексари си го изкарват на животните. Къде от боязън, къде от завист. Това не са естествени хора и то даже… не може да ги неречем и „ луди “, те са просто жалки. Прави ми усещане в действителност, че хора от всевъзможни възрасти демонстрират експанзия. Тук приказваме и за липса на образование. Или за калпаво образование. Аз имам куче, имам и котки… знам по какъв начин реагират хората към моето куче (което е питбул). Ето ти образец: майка с дете вижда, че си разхождам кучето и стартира да му изяснява какъв брой е ужасно, какъв брой е рисково, че ще го ухапе… (в този миг аз пък си припомням сходни истории, само че това са истории, които всеки кучкар ще ви разкаже… за съжаление) В идващия миг това дете пораства със боязън у себе си, боязън от кучета, страхът се трансформира в ненавист и като види на следващия ден на улицата някое малко и беззащитно куче, ще си го изкара на него. Омразата се възпитава от родителите, от средата, не е вродена. Агресивните хора са станали такива, тъй като по този начин са ги възпитали. И това е симптом на ужасно слаб темперамент. Започват от дребни и като пораснат стават изроди. Има хора, които демонстрират експанзия към животни от боязън, има и други – заболели хора, на които им доставя наслаждение. Има други, които под въздействието на опиати или алкохол вършат такива гадости. Във всеки случай е уязвимост на характера и мозъка.
(Разказвам му за видеото, което се появи в Мексико, на което се видя по какъв начин изроди убиха куче с бухалки, подмятайки го и ползвайки го като бейзболна топка. Виждам по какъв начин лицето на Марио още повече се изопва и се колебая да мисли нещо благо за изродите с бухалките. Питам го по какъв начин би реагирал, в случай че стане очевидец на нещо сходно. Видимо е, че му е неприятно да научи тази история. Преди да ми отговори „ публично “ на въпроса, си приказваме „ отвън протокола “, обсъждаме си тази и сходни случки и двамата сме на едно мнение, само че Марио ми споделя: „ Как да ти отговоря на тоя въпрос, без да прозвучи, че ще им счупя и двата крака…? “ Съгласявам се с него и се засмиваме на тая мисъл, показвам поддръжка и му споделям, че аз бих направил същото, само че с по-малък триумф, просто КПД-то ми ще е по-малко, само че не ми липсва предпочитание! „ За протокола “ записваме:)
- Не знам по какъв начин тъкмо, само че във всеки случай няма да остана безразличен. Не мога да ти кажа сега по какъв начин ще реагирам… в дадената обстановка. Зависи. От доста неща. Зависи какво се случва пред мен.
- Разкажи ни за животните, които отглеждате у вас.
- Кучето, което отглеждам, е от тези породи, които някои обичат да назовават „ нападателни “ породи – питбул. Толкова е „ нападателен “, че живее с две котки и с бебето ми.
(Заговаряме се и преливаме към тематиката с „ рисковите “ породи. Той явно не може да одобри на съществено хората, които назовават питбулите „ нападателна “ порода, счита, че са хора, които нищо не схващат, а и не се и пробват да научат. И двамата сме съгласни, че никой не се е родил теоретичен, никой не е задължен да знае всичко, само че пък това са някакви базови неща за спокойното ти всекидневие, тъй като кучета и съответно питбули има към теб… да не е всеки ден, само че всяка седмица. Хубаво е да се научиш да различаваш нападателно от неагресивно куче, а не да ги гледаш каква порода са. За твое положително е. Защото през днешния ден ще се пазиш от „ страшния “ питбул, който си умира да си играе и да се гали, а на следващия ден те нахапва кокер или нещо още по-дребно)
- Мислиш ли, че това е „ расизъм “ към породата и по-скоро би трябвало да приказваме за нападателни стопани?
- „ Агресивни “ кучета не се раждат, няма такива породи. Проблемът идва от стопаните. Кучето, както го научиш, по този начин ще се държи. И към теб, и към хората на улицата.
- Знам историята за една открита и осиновена котка… открита по време на лагер в Банско. Много желая да си я напомня.
- Бях на предсъстезателен лагер преди Европейско състезание по Муай Тай. Докато пътувах вечерта с колата, щях да я сгазя… валеше дъжд по това време в Банско, извънредно време, понижена видимост, мрачно, представяш си. Спрях, тъй като ми блеснаха отсреща очите на котката. Слязох с мисълта да я преместя, с цел да не я бутне някой. Огледах се, обаче не ми хареса мястото, не ми хареса да я оставя там… да я оставя там, да я сгази някой различен – не ми хареса тая мисъл. И по този начин – остана си с мен. Та до през днешния ден.
- Преди какъв брой време се случи това?
- 2015 година Значи в този момент би трябвало да стане на 4 години.
- Беше напълно малко котенце тогава, нали?
- Да, напълно малко. Едно ей такова топче.
- Може да е факсимиле, само че няма по какъв начин да не запитвам – като човек на бойните спортове, а и млад татко: мислиш ли, че бойните спортове са потребни за децата и работят ли като предварителна защита против насилието на улицата?
- Разбира се. Спортните зали възпитават децата. Първото нещо, на което се учат – ред, дисциплинираност. Без тях няма по какъв начин да постигнеш какъвто и да е триумф – освен в спорта, ами в живота, в работата си, в училище… в каквото и да е.
- Говорихме за експанзията и възпитанието. Иска ми се да кажеш нещо на хората, които (това се среща често) се опасяват да гледат домашни животни у дома дружно с малко дете.
- Според мен няма нещо по-хубаво от това едно дете да израства с животни към себе си, тъй като това го учи на обич, само че и учи децата от дребни да се грижат за нещо, да не са егоисти.
За тези, които не знаят какво в Муай Тай, ще би трябвало да кажа: проверете в Гугъл, тъй като това си е една цяла обособена публикация. Муай Тай е именуван (освен всичко останало) „ Изкуството на осемте крайника “ – касае се за двата юмрука, двата лакътя, двете колене и двата крайници. Всички те – оръжие на кръга. Оставям останалото на фантазията ви, тъй като ще е мъчно да ви опиша с думи какво е да те ударят с коляно в главата или с лакът в скулата или челото.
Марио e женен за многократната балканска, европейска и международна шампионка по Муай Тай и кикбокс Теодора Кирилова, която на 12 май победи извънредно опитната италианка Ерика Гати и взе пояса на SFC.
Двамата имат щерка, която е на две години и половина. Имат си също и две котки, едно куче… изобщо са младо и хубаво семейство с доста мотиви за горделивост.
Но аз желая да си поговоря с него за някои неща отвън спорта. Искам да приказвам с него, тъй като знам, че доста хора живеят в свои си свят, цялостен с предубеждения и са подготвени да лепят етикети. Да, етикетите от време на време са нещо хубаво, тъй като стопират кретените да пият течност за чистачки, само че когато става дума за хора, животни, спорт или цели общности, са неуместни. Колкото и някои да си мислят, че щом се занимаваш с бойни спортове, би трябвало наложително да си пехливанин, който прави проблеми; или че едно куче, по дифолт, е неприятно и рисково, тъй като е питбул (да речем), то действителностите са други. А аз желая да приказвам с Марио, тъй като той е първенец в нападателен спорт и гледа питбул. Схващате каква е картинката в нечии глави, нали?
Намирам го в залата, където прекарва дните си. Между две тренировки. Дъщеря му е с него и също прекарва много време в залата. Дали ще стане някой ден шампионка и дали изобщо ще се занимава със спорт ще си е нейна работа, когато порасне. Марио обаче е късметлия, че има работа, която освен обича, само че и му разрешава да бъде с хлапето денем. Сигурно малко завиждате, потънали в стола зад компютъра.
- Здравей, желая още първоначално да те запитвам какво е отношението ти към експанзията у хората. Да създадем разграничение сред тази на улицата и тази в залата или на кръга.
- Твърдо съм срещу експанзията на улицата. Факт е, че тя постоянно е провокирана от някоя от страните в разногласието, само че тя постоянно се оказва пострадалата страна. Фактор, който води до експлоадиране, не е единствено дали човек носи експанзията у себе си, а и дали, по какъв начин и до каква степен умее да я управлява. Всеки в даден миг носи експанзия в себе си – дали ще е раздразнителен от работа, от всекидневие, от непредвидени обстановки, проблеми… Само че рационалният съумява по-често да я овладее. Агресията на кръга е нещо напълно друго. Там тя също е контролирана… или по-скоро канализирана – не се потиска, а се употребява, само че не безредно. Това става с тренировки, които освен учат по какъв начин да се дисциплинираш, само че и вършат автоматизирани реакциите. Така експанзията става гориво, което използваш и насочваш, с цел да победиш. Ако се поддадеш чисто и просто единствено на експанзията, може да загубиш концентрацията си.
- Какво, съгласно теб, съставлява нападателният човек? Това, което доста хора си задават като въпрос: „ Може ли един мощен темперамент да бъде нападателен “? – непредизвикано нападателен? Да търси да си прояви експанзията?
- Със сигурност казусът с експанзията опира до душeвността на индивида. По-слабият изпитва боязън, страхът се трансформира в експанзия. Не ме карай обаче в този момент да върша психически профили на нападателните хора, като цяло. Има и сходни черти в държанието им, само че има и чисто индивидуални; не всичко и всички могат да попаднат под един знаменател. Спортът, с който се занимавам, допуска съществуването на агресия… тази, която споменахме към този момент – в залата, на кръга, на съревнование. Но НЕ ПРЕДПОЛАГА и НЕ ТРЯБВА да подготвя към експанзия по улиците – хората да излизат и да се бият наляво и надясно.
- Какво смяташ за много постоянно срещаните в последно време случаи на домашно принуждение?
- Не проследявам безусловно всички вести, професионалните ми задължения не ми разрешават, тъй че не мога да настоявам, че съм изцяло осведомен с всеки един случай, с всички детайлности, но… умерено мога да кажа, че това държание НЕ Е НОРМАЛНО – да посегнеш… да биеш жена си или детето си! Не единствено, че не е обикновено, само че, съгласно мен, ТОВА СИ Е БОЛЕСТНО СЪСТОЯНИЕ.
- Смяташ ли, че би трябвало да се промени отношението на хората както към причинителите, по този начин и към жертвите и да се понижат подигравките към тях – към жертвите, и да се отстрани от съзнанието на обществото онази реакция на автоматизирано обвиняване, че „ тя си е отговорна “?
- Трябва, да. Но това ще е доста дълъг интервал на смяна. Сега напълно друго нещо виждаме. Затова ми се желае да кажа на хората, които са страдали и най-много тези, които към момента страдат от домашно принуждение – да проявят храброст, колкото и да е мъчно, и да бъдат първите, които да вземат ограничения. Щом един път се е случило, незабавно да вземат ограничения да не се повтори. Днес обществото е такова, че би трябвало да разчитат повече на себе си. Да си тръгнат от насилника, да подадат сигнал против него, да не се срамят, да не обръщат внимание на простаците, които ще ги упрекват. Най-важното нещо за тях е да се спасят. Това не е уязвимост, в противен случай, това е храброст.
- Когато приказваме за принуждение, няма по какъв начин да не приказваме и за тематиката с насилието над животни. Слабаците, комплексарите и хората с ментални отклонения постоянно протягат ръка на по-слабите – дами, деца, само че включително попадат и животните. Според статистика на ФБР всеки един сериен палач в Съединени американски щати в някакъв миг от живота си е имал епизод или епизоди с принуждение над животни, преди да се трансферира към хора. Прави усещане, че хора от всевъзможни възрасти реагират с експанзия към животните.
(След като върша интродукцията към този въпрос, чувствам, че съм напипал болно място. Знам, че Марио обича и гледа животни, само че към момента не знам доста детайлности, а и не знам какъв брой обича животните. Реакцията му е красноречива. Лицето му се изопва. А в действителност повода да поведа диалога натам е, че очевидно имаме сходно отношение към насилниците на животни, а и обичаме животните. Освен това и на двамата ни се е налагало в един или различен миг да се вършим на „ юристи “ на животните и да обясняваме на някой неосведомен (макар тук да използваме друга дума, само че някак си не върви да я напиша…), че животното не се ражда зло или че страхът е нездравословен)
(Видимо нервиран, евентуално спомняйки си нещо или представяйки си някаква експанзия, Марио стартира по този начин:)
- Към това нещо съм твърдо срещу. В последна сметка – може да не обичаш животните, може да не гледаш животни у вас, само че не може да си изкарваш гнева на едно създание, което по никакъв метод не може да ти се опълчи. Носиш си „ нервите “ от работата или каквото и да било друго и внезапно решаваш да си го изкараш на едно беззащитно животно. Това е малоумно и приказва за ниско равнище на просвета, само че и на чисто човешки качества и емпатия. Слабаци и комплексари си го изкарват на животните. Къде от боязън, къде от завист. Това не са естествени хора и то даже… не може да ги неречем и „ луди “, те са просто жалки. Прави ми усещане в действителност, че хора от всевъзможни възрасти демонстрират експанзия. Тук приказваме и за липса на образование. Или за калпаво образование. Аз имам куче, имам и котки… знам по какъв начин реагират хората към моето куче (което е питбул). Ето ти образец: майка с дете вижда, че си разхождам кучето и стартира да му изяснява какъв брой е ужасно, какъв брой е рисково, че ще го ухапе… (в този миг аз пък си припомням сходни истории, само че това са истории, които всеки кучкар ще ви разкаже… за съжаление) В идващия миг това дете пораства със боязън у себе си, боязън от кучета, страхът се трансформира в ненавист и като види на следващия ден на улицата някое малко и беззащитно куче, ще си го изкара на него. Омразата се възпитава от родителите, от средата, не е вродена. Агресивните хора са станали такива, тъй като по този начин са ги възпитали. И това е симптом на ужасно слаб темперамент. Започват от дребни и като пораснат стават изроди. Има хора, които демонстрират експанзия към животни от боязън, има и други – заболели хора, на които им доставя наслаждение. Има други, които под въздействието на опиати или алкохол вършат такива гадости. Във всеки случай е уязвимост на характера и мозъка.
(Разказвам му за видеото, което се появи в Мексико, на което се видя по какъв начин изроди убиха куче с бухалки, подмятайки го и ползвайки го като бейзболна топка. Виждам по какъв начин лицето на Марио още повече се изопва и се колебая да мисли нещо благо за изродите с бухалките. Питам го по какъв начин би реагирал, в случай че стане очевидец на нещо сходно. Видимо е, че му е неприятно да научи тази история. Преди да ми отговори „ публично “ на въпроса, си приказваме „ отвън протокола “, обсъждаме си тази и сходни случки и двамата сме на едно мнение, само че Марио ми споделя: „ Как да ти отговоря на тоя въпрос, без да прозвучи, че ще им счупя и двата крака…? “ Съгласявам се с него и се засмиваме на тая мисъл, показвам поддръжка и му споделям, че аз бих направил същото, само че с по-малък триумф, просто КПД-то ми ще е по-малко, само че не ми липсва предпочитание! „ За протокола “ записваме:)
- Не знам по какъв начин тъкмо, само че във всеки случай няма да остана безразличен. Не мога да ти кажа сега по какъв начин ще реагирам… в дадената обстановка. Зависи. От доста неща. Зависи какво се случва пред мен.
- Разкажи ни за животните, които отглеждате у вас.
- Кучето, което отглеждам, е от тези породи, които някои обичат да назовават „ нападателни “ породи – питбул. Толкова е „ нападателен “, че живее с две котки и с бебето ми.
(Заговаряме се и преливаме към тематиката с „ рисковите “ породи. Той явно не може да одобри на съществено хората, които назовават питбулите „ нападателна “ порода, счита, че са хора, които нищо не схващат, а и не се и пробват да научат. И двамата сме съгласни, че никой не се е родил теоретичен, никой не е задължен да знае всичко, само че пък това са някакви базови неща за спокойното ти всекидневие, тъй като кучета и съответно питбули има към теб… да не е всеки ден, само че всяка седмица. Хубаво е да се научиш да различаваш нападателно от неагресивно куче, а не да ги гледаш каква порода са. За твое положително е. Защото през днешния ден ще се пазиш от „ страшния “ питбул, който си умира да си играе и да се гали, а на следващия ден те нахапва кокер или нещо още по-дребно)
- Мислиш ли, че това е „ расизъм “ към породата и по-скоро би трябвало да приказваме за нападателни стопани?
- „ Агресивни “ кучета не се раждат, няма такива породи. Проблемът идва от стопаните. Кучето, както го научиш, по този начин ще се държи. И към теб, и към хората на улицата.
- Знам историята за една открита и осиновена котка… открита по време на лагер в Банско. Много желая да си я напомня.
- Бях на предсъстезателен лагер преди Европейско състезание по Муай Тай. Докато пътувах вечерта с колата, щях да я сгазя… валеше дъжд по това време в Банско, извънредно време, понижена видимост, мрачно, представяш си. Спрях, тъй като ми блеснаха отсреща очите на котката. Слязох с мисълта да я преместя, с цел да не я бутне някой. Огледах се, обаче не ми хареса мястото, не ми хареса да я оставя там… да я оставя там, да я сгази някой различен – не ми хареса тая мисъл. И по този начин – остана си с мен. Та до през днешния ден.
- Преди какъв брой време се случи това?
- 2015 година Значи в този момент би трябвало да стане на 4 години.
- Беше напълно малко котенце тогава, нали?
- Да, напълно малко. Едно ей такова топче.
- Може да е факсимиле, само че няма по какъв начин да не запитвам – като човек на бойните спортове, а и млад татко: мислиш ли, че бойните спортове са потребни за децата и работят ли като предварителна защита против насилието на улицата?
- Разбира се. Спортните зали възпитават децата. Първото нещо, на което се учат – ред, дисциплинираност. Без тях няма по какъв начин да постигнеш какъвто и да е триумф – освен в спорта, ами в живота, в работата си, в училище… в каквото и да е.
- Говорихме за експанзията и възпитанието. Иска ми се да кажеш нещо на хората, които (това се среща често) се опасяват да гледат домашни животни у дома дружно с малко дете.
- Според мен няма нещо по-хубаво от това едно дете да израства с животни към себе си, тъй като това го учи на обич, само че и учи децата от дребни да се грижат за нещо, да не са егоисти.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ