"Властта не притежава чувство за хумор": Самуел Финци отговаря на Макс Фриш
Макс Фриш (1911 - 1991) има невероятна креативна орис - през годините работи като проектант, публицист, драматург и създател на критически студии. Като част от своите " Дневници " (1966 - 1971) Фриш разгласява поредност въпроси, групирани в няколко елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика - човешкия жанр, брака, вярата, хумора, парите, другарството, родината, собствеността и гибелта.Настоящото изявление е 32-ото от поредицата диалози по " Въпросника " на Фриш.
Актьорът Самуел Финци (р. 1966 година в Пловдив) се появява в фамилията на не по-малко известния си татко - актьора Ицхак Финци, и пианистката Гина Табакова. Учи в НАТФИЗ. От 1989 година живее и работи в, където печели обичта на публиката в Кьолн, Дюселдорф, Хамбург, Лайпциг, Берлин. През 2015 година е разгласен за най-хубав артист в Германия в анкета на 42 театрални критици и публицисти. През 2020 година е водещ на 70-ото издание на кинофестивала " Берлинале ".Финци има участия в над 150 кино- и телевизионни продукции. Последната от тях е " Сенека " в партньорство с Джон Малкович и Джералдин Чаплин. На български екран дебютира с " Аз, графинята " и " Парчета обич ". Гледали сме го и в " Лагерът ", " Хълмът на боровинките ", " Рапсодия в бяло ", " Цветът на хамелеона ", " 18% сиво ", " Януари " и други Последната му поява на театрална сцена у нас е в пиесата " Един кон влезнал в бар " по едноименния разказ на Давид Гросман.
Разговарям със Самуел Финци, до момента в който той е във влака на път от Мюнхен за Берлин. Аз самата съм пред компютъра си в София. По нужда диалогът ни минава през доста завои, неочаквани спирaния и тунели. На места връзката посред ни се губи. Налага се да си представяме какво тъкмо е споделил другият. С други думи, диалогът ни е като всеки различен човешки диалог - казаното не дава отговор напълно навръх чутото, в което може би е и цялата тъга и хубост на общуването.
Позволете ми като героя ви Дов Гринщейн да обърна всичко с краката нагоре и да стартира в обратна посока. Последният раздел от Въпросника на Фриш е отдаден на старостта и гибелта. Кога човек схваща, че е стар ?
- Моята догадка е, че старостта идва, когато човек стартира да се замисля за края. Защото в живота има две трагични събития - раждането и гибелта. Това са двете крайни точки, сред които се лашкаме. Всичко, ситуирано сред тях, е игра. Обострена или мързелива, с повече или по-малко обрати, само че в последна сметка постоянно лимитирана сред началото и края. Налага се да се вместим в тази драматургия с ясното схващане, че най-после по този начин или другояче завесата пада. Ако не падаше, то представлението, наречено живот, би било безкрайна, протяжна досада.
Други пък споделят, че човек е остарял, когато към този момент няма спомен по кое време за финален път е направил нещо за първи път в живота си. Вие помните ли такова нещо ?
- Не съм сигурен, че е по този начин. В паметта работят разнообразни механизми. Някои са милостиви и изтласкват разрушителните мемоари на недостъпни места. Аз обаче помня добре по кое време последно направих нещо за пръв път. Случи се тази година, на 3 април. Тогава за първи път показах пред аудитория книга, написана не от различен, а от мен самия. На немски заглавието е Samuels Buch.
Aко ме попитате за какво ми е притрябвало да пиша книга, и то на немски, отговорът е, че нещо такова от дълго време ми се въртеше в главата, само че не му обръщах изключително внимание. Една литературна агентка обаче ме окуражи: " Като ви виждам по какъв начин играете на сцената, сигурна съм, че можете и да пишете. " Същото ми подмятна и писателят Maксим Билер. И аз, заедно Петко с мъжете, взех решение да опитам.
И открих, че писането е нещо, което ми доставя наслаждение. Беше ми прелестно да дефинирам фрази, да коагулирам обстановки, да разказвам характери. И то да го върша с малко думи. Освен това се убедих какъв брой уединен и непосилен труд е това.
Дразните ли се от хора, които си разрешават да фамилиарничат с вас - да се обръщат с известното към този момент Санчо, да ви приказват на " ти " ?
- Не обичам фамилиарниченето. То не е някакво международно зло, само че е извънредно неприятно. Обичам хората да потеглят с почит един към различен и с почитание към дистанциите, които ни отделят. Дистанцията е нужна най-малко при започване на една среща - човек има потребност от въздух и независимост, а не от притискащата непосредственост на някой чужд.
Кой човешки минус сте податлив да простите най-лесно ?
- Мога да извиня всяко неведение. Не мога да простя нежеланието да знаеш.
Какво не харесвате у себе си и какво другите не харесват у вас ?
- О, аз доста се одобрявам. Много! (смее се) Но в случай че би трябвало да отговоря съществено - не одобрявам у себе си това, че прекомерно дълго отсрочвам неприятните работи.
Неприятните работи е добре да се свършват бързо.
А какво не харесват другите? Майка ми ме подлага на критика, че съм станал раздразним и прибързан. Но аз й споделям, че тя си е отговорна, тъй като тя е същата. Всъщност мисля, че с годините съм към този момент малко над нещата - ставам по-благ, толерантен, даващ, може би по-щедър.
Щедър е хубава дума. Сигурен ли сте, че не очаквате децата ви да ви бъдат признателни за нещо ?
- Не, изрично не чакам. Както споделя Франк Запа - I don`t give a fuck. Силно се надявам да имат добър живот и да не ме проклинат за това, че съм взел участие в изработката им. Аз самият съм признателен на моите родители за това, че са ме родили и съм на този свят. А също и за това, че знам, че са там, че ги има. Това е хубаво възприятие.
Кой е огромният ви боязън?
- Страх ме е да нямам боязън от нищо. В моята специалност е добре човек да има малко боязън от сцената. За мен то е градивно възприятие. Защото ме кара всякога да преодолявам себе си и да не изгубвам тръпката от това да върша спектакъл.
Обичам да предприемам някоя концепция и да я развъртвам в придвижване, без да знам авансово накъде и по какъв начин ще потегли. В това има чувство за неустановеност, може би даже боязън, само че с тях идва и вълнението, и адреналинът, и чувството, че живееш.
Когато ми следва да изляза на сцената, заобикалям да се приготвям. Знам в общи линии какво ми следва, познавам пиесата, само че не съм от тези, които един час преди зрелище влизат в облика. Не. Искам да стъпя на сцената и да видя какво ще се случи. Тогава " компютърът " ми стартира да работи и се раждат нещата. Невинаги успешно, само че рискът и страхът си костват.
Кое ви натъжава ?
- Натъжава ме да видя някое от децата си тъжно. Особено когато не знам по какъв начин да му оказа помощ.
Какво друго? Разделите също ме натъжават. Защото мисля, че съм виновен човек, който е предан и се привързва. И когато нещо се случи и всеки потегля по собствен път, това ме натъжава. Но към този момент малко се уморих да поемам отговорност и да скърбя за разделите. В последна сметка човек не може да е виновен за нечие непознато благополучие. Все по-склонен съм да виждам напред и да си кажа: " Било, каквото било. Ще караме по-нататък. " Да мисля, че към този момент станах занаятчия в тази работа.
Мен да вземем за пример ме натъжава смях, който не е на място. Понякога подобен смях е просто некултурен, от време на време - безразсъден, а от време на време - нечовечен. И се запитвам - по какъв начин се усеща артистът на сцената, когато публиката му се смее даже в непостижимо тъжни моменти от представлението ?
- Добре се усеща. Хуморът в трагични моменти е може би най-достъпният метод да преживеем болката. Той е тип упойка. Точно това се случва в пиесата " Един кон влезнал в бар ". В нея моят воин се пробва да се смачка, да се обърне с краката нагоре и да трансформира страданието в развлечение, а не да се удави в самосъжаление.
© Личен списък
Знаете ли какво ме нервира? Когато артисти рецитират лирика и от мен като фен се чака да потъна в поклонение и горест надали не да падна на колене пред страданието. Да не мога да се засмея. Аз това не мога да го търпя. Защото това е кич. Кич! Кичът е еднопластово предизвикателство на страст.
От всички изкуства кое тогава е най-трудно налично за труфя ?
- Според мен музиката. Защото е безплътна, свободна и в същността си - ирационална. Всички ние, които се занимаваме с " по-веществените " изкуства като лирика, прозаичност, спектакъл, всички ние в последна сметка се стремим да стигнем до това равнище, когато думите ще са непотребни, и по този начин да стигнем до катарзиса.
Например аз дълги години в работата си отдавах прекомерно огромно внимание на истинността. И все се тревожех дали вълнението ми на сцената - страхът ми, изненадата, гневът - са предадени оптимално тъкмо.
Трябваше ми много време, с цел да проумея, че има разлика сред писмено и правдиво. Няма значение дали това, което показвам на сцената, е фактологично тъкмо и дали е същинско в дословния смисъл на думата. Важно е само да е правдиво.
" Продължителният триумф ни разрешава понякога да забравяме за суетата " - споделя Фриш. Вие се радвате на нескончаем триумф. Отървахте ли се от суетата ?
- Аз не съм бил в никакъв случай суетлив. Не се усмихвайте по този начин - правилно е. Намирам нарцистичните персони за изключително досадни. В умерена доза себесъзерцанието е потребно. Но мъчителната самовлюбеност е огромна скука.
Усещам, че ми става все по-неприятно да съм център на внимание или тематика на диалог. Дори когато седнах да пиша книгата, трябваше да се преборя с някаква вътрешна стеснителност. Чудех се дали би трябвало да занимавам другите със личната си история. Има хора с толкоз по-драматични ориси.
Макс Фриш се майтапи, че постоянно се случва някоя изискана госпожа да му подаде писалка и изиска подпис от Дюренмат. Случва ли се да ви объркват с различен прочут човек ?
- О, да. Чисто образно ме бъркат. Даже един път в Ню Йорк влязох в един магазин и една от клиентките напряко ахна: " Ооо, аз ви знам. Гледала съм ви на екран. Вие участвате в " Сексът и градът ". После разбрах, че ме бърка с Баришников. Имаше също един интервал, в който ме бъркаха с Антъни Хопкинс. Представяте ли си? Дори това съм чувал.
" Има нещо адско в прошката на дамите " - споделя Фриш. Какво съгласно вас би могъл да има поради ?
- Хм, мога да си показва, че дамите простят, само че у тях постоянно остава едно засегнато място, което не зараства. И в никакъв случай не знаеш дали някой ден няма да изригне гневно още веднъж. Това подозрение остава да те мъчи. И то е адско. Ако съм прав, значи доста ги разбирам дамите. (смее се)
А защо се възхищавате на дамите ?
- Не мога да приказвам общо за възхищението ми към всички дами. Не желая да изпадам в възторг. Аз съм доста сериозно надъхан към описанието на крайни усеща и изобщо към всевъзможни крайни избрания. Какво би ми харесало у една жена? Ако дамата има възприятие за комизъм, това доста би ми харесало. Жена с възприятие за комизъм е нещо рядко и в случай че настоявате на думата - то ме възхищава.
© Личен списък
Като се замисля обаче, ние, мъжете, може би си фантазираме, че възприятието за комизъм е наша територия. И по тази причина по този начин се изненадваме, когато го открием в жена. И ахваме: " Ха, тя се държи като мъж! " Това не е засегнатост, а някаква себеидентификация с другия човек, чувство за нещо общо. И тогава към този момент концепцията за пол изчезва и на напред във времето излиза близостта. Знам ли?!
Шокира ли ви от време на време личното възприятие за комизъм ?
- Не ме шокира, макар че от време на време се дръзвам на неща, които другите не намират за занимателни. Но това съм си аз. Все едно съм на заравяне и всички са доста тъжни, обаче оркестърът свири подправено. Всички плачат, а на мен ми е смешно.
Ако сте набожен човек, смятате ли, че Господ има възприятие за комизъм ?
- Не съм набожен. Но вярващите не могат да ме убедят, че Господ има възприятие за комизъм. Прекалено доста хора са въвлечени в тази религия в отвъдното. Точно по тази причина той не може да си разреши да се майтапи. Той би трябвало да ги ръководи. А това се прави с всяване на почит и боязън. Властта не има възприятие за комизъм.
Има ли място, което ви изпълва с смут при мисълта, че би могло да бъде вашето отечество ?
- Судан. Категорично не бих желал да съм се родил в Судан. Такава беднотия не съм виждал другаде. Пътуваш през пустинята, виждаш пазарите, храната на тези хора, градове, които са руини. И си мислиш - в случай че всеки от нас даде единствено по едно евро, хората там ще могат най-малко малко да се облекат, обуят, да хапнат прясно месо или риба. А най-перверзното бе, че се оказах в Судан единствено тъй като ходихме група другари да се гмуркаме в Червено море.
© Георги Кожухаров
Ние приказваме какъв брой мизерно живеят някои хора в България, само че не може да има съпоставяне. България е в Европа. Ние обичаме да се самоизяждаме и по-късно да се самообвиняваме. А оня свят там... той като че ли не е част от същата тази планета.
Смятате ли, че човек може да има втора татковина ?
- Изразен в години от моя живот, резултатът България - Германия е 23:34. И незабавно ще ви изтъквам Хайнер Мюлер, който споделя, че родината е там, където си плащаш сметките. Разбира се, има едно място, където сме родени и с което оставаме вечно свързани.
Но човек е адаптивен. И тъкмо акомодацията към нови условия е методът да се трансформира и развива, а не да живее в черупката на предишното. Няма за какво да се кълнем във честност към предишното и родината. Те са си в нас. Няма къде да избягат.
Има ли политик, чиято гибел заради болест или акцидент би ви изпълнила с вяра ?
- Не е хубаво да желаеш някому зло. Но изгубването на някои политици от сцената, да вземем за пример Путин, би ни дало глътка въздух. Това обаче не взема решение казуса. Политиците, водачите, не могат да бъдат следени като единици. Те са пристигнали на власт заради условия, основани от милиони безименни хора. Един-единствен човек не взема решение хода на историята. Дори когато взима съдбовното решение, той в никакъв случай не е самичък.
И се получава като юнака и ламята. И да отсече едната глава, на нейно място ще се появят три други. Значи би трябвало да се прицелим в сърцевината на злото, в сърцето, а не просто да сечем политически глави.
От коя вяра се отказахте към този момент ?
- Да ви кажа, нямам вяра, че този свят ще оцелее. Опасявам се, че това общество няма да го бъде. Рано или късно ще се завърши с нас. Но се надявам да не е скоро и най-малко тези, които обичам, да останат непокътнати. Мисълта за края на света не ме натъжава изключително. Приемам я като даденост. Всичко, което се е появило, в един миг изчезва.
Ако си душевен здрав човек обаче, би трябвало да живееш. Искаш да живееш. Още повече че живеенето е забавно занятие. Много любопитни неща се случват в последно време. Особено с развиването на Chat GPT.
Мислите ли, че изкуственият разсъдък е следващата рискова играчка в ръцете на непорасналото човечество ? Като нуклеарната сила да вземем за пример? Или генното инженерство ?
- Не съм добре осведомен с тази материя. Аз се занимавам с спектакъл, а това е старомодна, консервативна институция. Мисля обаче, че навлизането на изкуствения разсъдък може да е голям късмет за нея. Във време, в което всичко се автоматизира, театърът, не киното, а театърът може да предложи на хората да съпреживеят нещо достоверно, което се случва пред очите им - да видят живото изкуство, което се прави на момента, единствено на няколко метра пред тях.
Възможно е по този начин да се развият нещата, че театърът да се трансформира в бягство от свръхроботизирания свят - в някакъв заслон на човечността. В леговище. Утеха.
Хайде за край да стартираме с началото. Завършете изречението: " Един кон влезнал в бар и... "
- Един кон влезнал в бар, поогледал се, пил една бира и се прибрал у дома.
Влакът на Самуел Финци отшумява напред. Последното, което слушам, е по какъв начин се засмива нехайно на личните си думи.
Самуел Финци, артист: България ще се оправи след промяна на политическото поколение
Актьорът Самуел Финци (р. 1966 година в Пловдив) се появява в фамилията на не по-малко известния си татко - актьора Ицхак Финци, и пианистката Гина Табакова. Учи в НАТФИЗ. От 1989 година живее и работи в, където печели обичта на публиката в Кьолн, Дюселдорф, Хамбург, Лайпциг, Берлин. През 2015 година е разгласен за най-хубав артист в Германия в анкета на 42 театрални критици и публицисти. През 2020 година е водещ на 70-ото издание на кинофестивала " Берлинале ".Финци има участия в над 150 кино- и телевизионни продукции. Последната от тях е " Сенека " в партньорство с Джон Малкович и Джералдин Чаплин. На български екран дебютира с " Аз, графинята " и " Парчета обич ". Гледали сме го и в " Лагерът ", " Хълмът на боровинките ", " Рапсодия в бяло ", " Цветът на хамелеона ", " 18% сиво ", " Януари " и други Последната му поява на театрална сцена у нас е в пиесата " Един кон влезнал в бар " по едноименния разказ на Давид Гросман.
Разговарям със Самуел Финци, до момента в който той е във влака на път от Мюнхен за Берлин. Аз самата съм пред компютъра си в София. По нужда диалогът ни минава през доста завои, неочаквани спирaния и тунели. На места връзката посред ни се губи. Налага се да си представяме какво тъкмо е споделил другият. С други думи, диалогът ни е като всеки различен човешки диалог - казаното не дава отговор напълно навръх чутото, в което може би е и цялата тъга и хубост на общуването.
Позволете ми като героя ви Дов Гринщейн да обърна всичко с краката нагоре и да стартира в обратна посока. Последният раздел от Въпросника на Фриш е отдаден на старостта и гибелта. Кога човек схваща, че е стар ?
- Моята догадка е, че старостта идва, когато човек стартира да се замисля за края. Защото в живота има две трагични събития - раждането и гибелта. Това са двете крайни точки, сред които се лашкаме. Всичко, ситуирано сред тях, е игра. Обострена или мързелива, с повече или по-малко обрати, само че в последна сметка постоянно лимитирана сред началото и края. Налага се да се вместим в тази драматургия с ясното схващане, че най-после по този начин или другояче завесата пада. Ако не падаше, то представлението, наречено живот, би било безкрайна, протяжна досада.
Други пък споделят, че човек е остарял, когато към този момент няма спомен по кое време за финален път е направил нещо за първи път в живота си. Вие помните ли такова нещо ?
- Не съм сигурен, че е по този начин. В паметта работят разнообразни механизми. Някои са милостиви и изтласкват разрушителните мемоари на недостъпни места. Аз обаче помня добре по кое време последно направих нещо за пръв път. Случи се тази година, на 3 април. Тогава за първи път показах пред аудитория книга, написана не от различен, а от мен самия. На немски заглавието е Samuels Buch.
Aко ме попитате за какво ми е притрябвало да пиша книга, и то на немски, отговорът е, че нещо такова от дълго време ми се въртеше в главата, само че не му обръщах изключително внимание. Една литературна агентка обаче ме окуражи: " Като ви виждам по какъв начин играете на сцената, сигурна съм, че можете и да пишете. " Същото ми подмятна и писателят Maксим Билер. И аз, заедно Петко с мъжете, взех решение да опитам.
И открих, че писането е нещо, което ми доставя наслаждение. Беше ми прелестно да дефинирам фрази, да коагулирам обстановки, да разказвам характери. И то да го върша с малко думи. Освен това се убедих какъв брой уединен и непосилен труд е това.
Дразните ли се от хора, които си разрешават да фамилиарничат с вас - да се обръщат с известното към този момент Санчо, да ви приказват на " ти " ?
- Не обичам фамилиарниченето. То не е някакво международно зло, само че е извънредно неприятно. Обичам хората да потеглят с почит един към различен и с почитание към дистанциите, които ни отделят. Дистанцията е нужна най-малко при започване на една среща - човек има потребност от въздух и независимост, а не от притискащата непосредственост на някой чужд.
Кой човешки минус сте податлив да простите най-лесно ?
- Мога да извиня всяко неведение. Не мога да простя нежеланието да знаеш.
Какво не харесвате у себе си и какво другите не харесват у вас ?
- О, аз доста се одобрявам. Много! (смее се) Но в случай че би трябвало да отговоря съществено - не одобрявам у себе си това, че прекомерно дълго отсрочвам неприятните работи.
Неприятните работи е добре да се свършват бързо.
А какво не харесват другите? Майка ми ме подлага на критика, че съм станал раздразним и прибързан. Но аз й споделям, че тя си е отговорна, тъй като тя е същата. Всъщност мисля, че с годините съм към този момент малко над нещата - ставам по-благ, толерантен, даващ, може би по-щедър.
Щедър е хубава дума. Сигурен ли сте, че не очаквате децата ви да ви бъдат признателни за нещо ?
- Не, изрично не чакам. Както споделя Франк Запа - I don`t give a fuck. Силно се надявам да имат добър живот и да не ме проклинат за това, че съм взел участие в изработката им. Аз самият съм признателен на моите родители за това, че са ме родили и съм на този свят. А също и за това, че знам, че са там, че ги има. Това е хубаво възприятие.
Кой е огромният ви боязън?
- Страх ме е да нямам боязън от нищо. В моята специалност е добре човек да има малко боязън от сцената. За мен то е градивно възприятие. Защото ме кара всякога да преодолявам себе си и да не изгубвам тръпката от това да върша спектакъл.
Обичам да предприемам някоя концепция и да я развъртвам в придвижване, без да знам авансово накъде и по какъв начин ще потегли. В това има чувство за неустановеност, може би даже боязън, само че с тях идва и вълнението, и адреналинът, и чувството, че живееш.
Когато ми следва да изляза на сцената, заобикалям да се приготвям. Знам в общи линии какво ми следва, познавам пиесата, само че не съм от тези, които един час преди зрелище влизат в облика. Не. Искам да стъпя на сцената и да видя какво ще се случи. Тогава " компютърът " ми стартира да работи и се раждат нещата. Невинаги успешно, само че рискът и страхът си костват.
Кое ви натъжава ?
- Натъжава ме да видя някое от децата си тъжно. Особено когато не знам по какъв начин да му оказа помощ.
Какво друго? Разделите също ме натъжават. Защото мисля, че съм виновен човек, който е предан и се привързва. И когато нещо се случи и всеки потегля по собствен път, това ме натъжава. Но към този момент малко се уморих да поемам отговорност и да скърбя за разделите. В последна сметка човек не може да е виновен за нечие непознато благополучие. Все по-склонен съм да виждам напред и да си кажа: " Било, каквото било. Ще караме по-нататък. " Да мисля, че към този момент станах занаятчия в тази работа.
Мен да вземем за пример ме натъжава смях, който не е на място. Понякога подобен смях е просто некултурен, от време на време - безразсъден, а от време на време - нечовечен. И се запитвам - по какъв начин се усеща артистът на сцената, когато публиката му се смее даже в непостижимо тъжни моменти от представлението ?
- Добре се усеща. Хуморът в трагични моменти е може би най-достъпният метод да преживеем болката. Той е тип упойка. Точно това се случва в пиесата " Един кон влезнал в бар ". В нея моят воин се пробва да се смачка, да се обърне с краката нагоре и да трансформира страданието в развлечение, а не да се удави в самосъжаление.
© Личен списък
Знаете ли какво ме нервира? Когато артисти рецитират лирика и от мен като фен се чака да потъна в поклонение и горест надали не да падна на колене пред страданието. Да не мога да се засмея. Аз това не мога да го търпя. Защото това е кич. Кич! Кичът е еднопластово предизвикателство на страст.
От всички изкуства кое тогава е най-трудно налично за труфя ?
- Според мен музиката. Защото е безплътна, свободна и в същността си - ирационална. Всички ние, които се занимаваме с " по-веществените " изкуства като лирика, прозаичност, спектакъл, всички ние в последна сметка се стремим да стигнем до това равнище, когато думите ще са непотребни, и по този начин да стигнем до катарзиса.
Например аз дълги години в работата си отдавах прекомерно огромно внимание на истинността. И все се тревожех дали вълнението ми на сцената - страхът ми, изненадата, гневът - са предадени оптимално тъкмо.
Трябваше ми много време, с цел да проумея, че има разлика сред писмено и правдиво. Няма значение дали това, което показвам на сцената, е фактологично тъкмо и дали е същинско в дословния смисъл на думата. Важно е само да е правдиво.
" Продължителният триумф ни разрешава понякога да забравяме за суетата " - споделя Фриш. Вие се радвате на нескончаем триумф. Отървахте ли се от суетата ?
- Аз не съм бил в никакъв случай суетлив. Не се усмихвайте по този начин - правилно е. Намирам нарцистичните персони за изключително досадни. В умерена доза себесъзерцанието е потребно. Но мъчителната самовлюбеност е огромна скука.
Усещам, че ми става все по-неприятно да съм център на внимание или тематика на диалог. Дори когато седнах да пиша книгата, трябваше да се преборя с някаква вътрешна стеснителност. Чудех се дали би трябвало да занимавам другите със личната си история. Има хора с толкоз по-драматични ориси.
Макс Фриш се майтапи, че постоянно се случва някоя изискана госпожа да му подаде писалка и изиска подпис от Дюренмат. Случва ли се да ви объркват с различен прочут човек ?
- О, да. Чисто образно ме бъркат. Даже един път в Ню Йорк влязох в един магазин и една от клиентките напряко ахна: " Ооо, аз ви знам. Гледала съм ви на екран. Вие участвате в " Сексът и градът ". После разбрах, че ме бърка с Баришников. Имаше също един интервал, в който ме бъркаха с Антъни Хопкинс. Представяте ли си? Дори това съм чувал.
" Има нещо адско в прошката на дамите " - споделя Фриш. Какво съгласно вас би могъл да има поради ?
- Хм, мога да си показва, че дамите простят, само че у тях постоянно остава едно засегнато място, което не зараства. И в никакъв случай не знаеш дали някой ден няма да изригне гневно още веднъж. Това подозрение остава да те мъчи. И то е адско. Ако съм прав, значи доста ги разбирам дамите. (смее се)
А защо се възхищавате на дамите ?
- Не мога да приказвам общо за възхищението ми към всички дами. Не желая да изпадам в възторг. Аз съм доста сериозно надъхан към описанието на крайни усеща и изобщо към всевъзможни крайни избрания. Какво би ми харесало у една жена? Ако дамата има възприятие за комизъм, това доста би ми харесало. Жена с възприятие за комизъм е нещо рядко и в случай че настоявате на думата - то ме възхищава.
© Личен списък
Като се замисля обаче, ние, мъжете, може би си фантазираме, че възприятието за комизъм е наша територия. И по тази причина по този начин се изненадваме, когато го открием в жена. И ахваме: " Ха, тя се държи като мъж! " Това не е засегнатост, а някаква себеидентификация с другия човек, чувство за нещо общо. И тогава към този момент концепцията за пол изчезва и на напред във времето излиза близостта. Знам ли?!
Шокира ли ви от време на време личното възприятие за комизъм ?
- Не ме шокира, макар че от време на време се дръзвам на неща, които другите не намират за занимателни. Но това съм си аз. Все едно съм на заравяне и всички са доста тъжни, обаче оркестърът свири подправено. Всички плачат, а на мен ми е смешно.
Ако сте набожен човек, смятате ли, че Господ има възприятие за комизъм ?
- Не съм набожен. Но вярващите не могат да ме убедят, че Господ има възприятие за комизъм. Прекалено доста хора са въвлечени в тази религия в отвъдното. Точно по тази причина той не може да си разреши да се майтапи. Той би трябвало да ги ръководи. А това се прави с всяване на почит и боязън. Властта не има възприятие за комизъм.
Има ли място, което ви изпълва с смут при мисълта, че би могло да бъде вашето отечество ?
- Судан. Категорично не бих желал да съм се родил в Судан. Такава беднотия не съм виждал другаде. Пътуваш през пустинята, виждаш пазарите, храната на тези хора, градове, които са руини. И си мислиш - в случай че всеки от нас даде единствено по едно евро, хората там ще могат най-малко малко да се облекат, обуят, да хапнат прясно месо или риба. А най-перверзното бе, че се оказах в Судан единствено тъй като ходихме група другари да се гмуркаме в Червено море.
© Георги Кожухаров
Ние приказваме какъв брой мизерно живеят някои хора в България, само че не може да има съпоставяне. България е в Европа. Ние обичаме да се самоизяждаме и по-късно да се самообвиняваме. А оня свят там... той като че ли не е част от същата тази планета.
Смятате ли, че човек може да има втора татковина ?
- Изразен в години от моя живот, резултатът България - Германия е 23:34. И незабавно ще ви изтъквам Хайнер Мюлер, който споделя, че родината е там, където си плащаш сметките. Разбира се, има едно място, където сме родени и с което оставаме вечно свързани.
Но човек е адаптивен. И тъкмо акомодацията към нови условия е методът да се трансформира и развива, а не да живее в черупката на предишното. Няма за какво да се кълнем във честност към предишното и родината. Те са си в нас. Няма къде да избягат.
Има ли политик, чиято гибел заради болест или акцидент би ви изпълнила с вяра ?
- Не е хубаво да желаеш някому зло. Но изгубването на някои политици от сцената, да вземем за пример Путин, би ни дало глътка въздух. Това обаче не взема решение казуса. Политиците, водачите, не могат да бъдат следени като единици. Те са пристигнали на власт заради условия, основани от милиони безименни хора. Един-единствен човек не взема решение хода на историята. Дори когато взима съдбовното решение, той в никакъв случай не е самичък.
И се получава като юнака и ламята. И да отсече едната глава, на нейно място ще се появят три други. Значи би трябвало да се прицелим в сърцевината на злото, в сърцето, а не просто да сечем политически глави.
От коя вяра се отказахте към този момент ?
- Да ви кажа, нямам вяра, че този свят ще оцелее. Опасявам се, че това общество няма да го бъде. Рано или късно ще се завърши с нас. Но се надявам да не е скоро и най-малко тези, които обичам, да останат непокътнати. Мисълта за края на света не ме натъжава изключително. Приемам я като даденост. Всичко, което се е появило, в един миг изчезва.
Ако си душевен здрав човек обаче, би трябвало да живееш. Искаш да живееш. Още повече че живеенето е забавно занятие. Много любопитни неща се случват в последно време. Особено с развиването на Chat GPT.
Мислите ли, че изкуственият разсъдък е следващата рискова играчка в ръцете на непорасналото човечество ? Като нуклеарната сила да вземем за пример? Или генното инженерство ?
- Не съм добре осведомен с тази материя. Аз се занимавам с спектакъл, а това е старомодна, консервативна институция. Мисля обаче, че навлизането на изкуствения разсъдък може да е голям късмет за нея. Във време, в което всичко се автоматизира, театърът, не киното, а театърът може да предложи на хората да съпреживеят нещо достоверно, което се случва пред очите им - да видят живото изкуство, което се прави на момента, единствено на няколко метра пред тях.
Възможно е по този начин да се развият нещата, че театърът да се трансформира в бягство от свръхроботизирания свят - в някакъв заслон на човечността. В леговище. Утеха.
Хайде за край да стартираме с началото. Завършете изречението: " Един кон влезнал в бар и... "
- Един кон влезнал в бар, поогледал се, пил една бира и се прибрал у дома.
Влакът на Самуел Финци отшумява напред. Последното, което слушам, е по какъв начин се засмива нехайно на личните си думи.
Самуел Финци, артист: България ще се оправи след промяна на политическото поколение Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ