Макар и да е малко тъжно, моето поколение отстъпва мястото

Макар и да е малко тъжно, моето потомство отстъпва мястото си на по-младите. Младостта си отива, както пее Мишо Белчев. Но не напълно, само че не напълно, добавя бардът. И ето тук е казусът. Младостта си отива, нашата. Младостта настава – новите генерации. Те са дръзки, желаят всичко и незабавно. Преди всичко желаят незабавно да седнат в стола на водещия. Не могат да пишат. Знаят езици. Не знаят български. Знаят новите осведомителни технологии. Не знаят историята. Смятат, че историята стартира от тях. В общия поток на отричане на близкото минало намират опрощение да отхвърлят престижите. Къса се връзката сред поколенията, няма последователност. Младите считат, че знаят всичко, а ние се изтезаваме, че не слушат препоръките ни. И това е по този начин на първо място в нашата специалност, в другите сфери на културата има почит към учителите. Спомням си, че когато махнаха огромния режисьор Коко Азарян от НАТФИЗ неговите възпитаници, самите те към този момент звезди на театъра, стачкуваха бурно, а Чочо Попйорданов даже заплаши, че ще се самозапали. Как да не им завидиш? И по никакъв начин не ме радва, когато по-възрастните хора споделят, че след нашето потомство е празнина.

Не става дума за суетност, а за основни празноти в професионалната подготовка, за познания и умения, които могат да се научат от отиващите си. За страдание, тези празноти не се научават и в университета, в случай че кандидат-журналистите са попаднали в тази компетентност. Не познавам университетските проблеми, само че самите студенти се оплакват, че нередовни на лекциите са самите преподаватели. Знам обаче, че във Факултета по публицистика има прелестно телевизионно студио, само че до момента в който студентите не стигнат до трети курс не ги позволяват в него. Дори не знаят, че съществува. Когато аз бях студент, имаше вестник на Университета, списван обаче от студенти от другите специалности. Добре, че имаше и един харесван от цялата интелигенция вестник „ Студентска естрада “, където започнах да работя още във втори курс, без да преустановявам постоянното си обучение.

Преди няколко години мой другар, учител в СУ, ми изпрати стажантка по публицистика, цялостна отличничка, четвърти курс. Диктувах й някакъв текст и забелязах, че изписва Робеспиер с две думи – Робес Пиер. Не знаеш ли кой е Робеспиер? Не, отговори ми откровено момичето. А Дантон, Марат? Не. Добре де, нали знаеш за Френската гражданска война? Не знам. Не била учила за Френската гражданска война нито в учебно заведение, нито в Университета. Не е чела книга, не е гледала кино или спектакъл за Френската гражданска война. Не се майтапя на момичето. То не е отговорно. Такава ни е в този момент просветителната система. Изкара си стажа. Сега е водещ в една телевизия.

И ето, че стигаме до цялостното трагично положение на нашата публицистика. Днес престижът на специалността е паднал пагубно. Навремето президентът Желев в първата си тирада в Организация на обединените нации сподели, че България към този момент не е комунистическа страна, тъй като има свободни медии. Кой през днешния ден би повторил неговите думи? И от това страда цялото общество. Страда неукрепналата ни народна власт. Може ли да се промени това? И от кое място да се стартира?

Със сигурност от публичната телевизия. Днес Българска национална телевизия е социална номинално и държавна действително. От приемането на Закон за радиото и телевизията през 1997 година се смениха толкоз доста държавни управления с друг цвят, само че финансиране на публичните медии отвън волята на ръководещите не се случи. Те нямат интерес от самостоятелни медии. Решение има – финансиране посредством от време на време /например на 5 години/ определян % от някои от макроикономическите индикатори – БВП, народен приход и така нататък Ще се получи освен без значение от волята на ръководещите финансиране, само че и заслужено, тъй като ще зависи от моментното положение на стопанската система. Българска национална телевизия би трябвало стане пример за справедлива и почтена публицистика.

Да сте чули до момента преди избори някоя политическа мощ да вкарва в програмата си за ръководство някакви планове за излекуване на българската публицистика? Да сте прочели някакъв план за нов закон за електронните медии? Можете ли да назовете най-малко трима самостоятелни специалисти, които биха могли да напишат подобен план? Да се е заговорило, че можем да заимстваме от опита на BBC като най-хубавата социална телевизия?

Рестарт на демократичната публицистика може да има, когато настъпи подем на цялата ни политическа система.
„ Откъде имаш още тази сила да пишеш за нас? Защо се заяждаш с нас? “ – пита ме по телефона Юксел Кадриев. Бях написал, че той и Виктория се увличат в артистична интерпретация на новините и в този момент ми търсеше сметка. Тонът му се изостри и най-после ме „ съкруши “ с аргумента, че по рейтинг те са още № 1.

Разказвам това не с цел да се надсмивам на звездоманията и културата на Юксел, а като образец какъв раздор има сред нашето потомство и по-младите в специалността, доколкото с Юксел сме от една специалност. Той не счита, че откакто аз съм го разкрил и наложил като №1, мога и да го подлагам на критика. Според него аз към този момент нямам сила да пиша, нямам и право да го правя оценка. Откъде започнах, до каква степен стигнах! До тогава би трябвало да се изслушваме, Юки.

Скандалите – за 3 дни

Това, което се случи сред президента и премиера, не може да се впише в графата “Всеки ден скандал, всеки скандал за три дни. ” Изречени бяха думи, които не могат да бъдат забравени и сигурно ще имат продължение. И вместо да разясняват самите обвинявания, телевизионните коментатори по табиет започнаха да се занимават с второстепенния въпрос какви претекстове са движели двамата огромни. И още веднъж политиката замязя на “ВИП Брадър. ”