Вечният парадокс: Кога българинът най-накрая ще е доволен от туризма и цените у дома?
Всеки летен и зимен сезон сюжетът е еднакъв: куфарите са стегнати, само че в обществените мрежи ври и кипи. Сравненията с Гърция и Турция заваляват, разнищват се цените на чадърите, касовите бележки от заведенията се споделят като доказателства за закононарушение, а извършването на покупки в супермаркета се трансформира в тестване за нервите.
Често браншът и анализаторите махат с ръка, потвърждавайки, че „ на българина просто му е в кръвта да се оплаква “. Но дали е по този начин? Или зад недоволството стои напълно действително разминаване сред цената, която плащаме , и качеството, което получаваме ?
За да стане българинът най-сетне удовлетворен клиент и екскурзиант в личната си страна, са нужни съответни и дълбоки промени в няколко основни сфери.
Ресторантите: Балансът сред сметката и чинията
През последните години цените в заведенията за хранене у нас означиха растеж, изпреварващ доста общата инфлация и повишаването на самите хранителни артикули. В София и огромните морски/зимни курорти цените на заведенията към този момент са съпоставими с тези в редица европейски столици.
Формулата за задоволство: Българинът не отхвърля да заплаща висока цена, той отхвърля да заплаща висока цена за ниско качество.
Какво би трябвало да се случи?
Реално качество в чинията: Ако една салата коства 18–20 лева (9–10 евро), тя не може да бъде направена с пластмасови зеленчуци и нискокачествено сирене. Потребителят желае свежи, качествени и по опция локални артикули.
Край на скритите „ уловки “: Допълнителното таксуване на лед, принадлежности, кутии за у дома или безумните надценки за обикновени неща основават чувството за „ оскубване “.
Прозрачност: Гостът би трябвало да усеща, че против парите си получава кулинарно преживяване, а не просто претоплен полуфабрикат.
Обслужването: От „ Какво обичате? “ (с въздишка) до откровено гостолюбие
Обслужването в България постоянно е най-критикуваният детайл от услугата. Сърдити келнери, нерешителен и необразован личен състав, чувството, че си нахалник, а не добре посетител – това са все познати картини.
Проблем: Необучен, сезонен личен състав ➔ Ниска мотивация ➔ Лошо обслужване ➔ Недоволен клиент
Решение: Целогодишен туризъм ➔ Адекватно възнаграждение ➔ Професионално образование ➔ Лоялен клиент
Какво би трябвало да се случи?
Инвестиция в хората, а освен в интериор: Браншът би трябвало да спре да разчита на инцидентни, нископлатени студенти за по 2 месеца без никакъв опит. Хората в областта на услугите би трябвало да получават почтено възнаграждение и професионално образование.
Уважение и усмивка: Обслужването не е просто преместване на чинии от точка А до точка Б. То е отношение. Когато клиентът се усеща скъп и вижда усмивка, той прости доста по-лесно дребни неточности.
Липса на двойни стандарти: Всякакъв тип друго отношение по отношение на задгранични и български туристи би трябвало да изчезне вечно.
Най-големият проблем не са цените, а предвидимостта
Има още един фактор, който постоянно остава отвън публичното внимание – неналичието на поредност. Българският консуматор мъчно приема не толкоз високата цена, колкото чувството, че всеки обект дефинира разпоредбите съгласно момента.
Днес чадърът коства една цена, на следващия ден – друга. В едно заведение водата е включена в услугата, в друго се таксува в допълнение. На един плаж паркингът е безвъзмезден, на идващия коства колкото половин дневна отплата. Именно тази непредвидимост основава чувството за безпорядък и неправда.
В страните, които постоянно даваме за образец, цените не всеки път са по-ниски. Разликата е, че екскурзиантът знае какво получава против парите си. Има изясненост, стандарти и релативно еднообразно качество. Когато упованията съответстват с действителността, недоволството е доста по-малко.
У нас към момента прекомерно постоянно положителното прекарване зависи от шанса – дали ще попаднеш на правилен хотел, първокласен ресторант или привлекателен личен състав. Именно по тази причина отрицателните истории се популяризират толкоз бързо. Една неприятна отмора не се възприема като индивидуален случай, а като следващото удостоверение, че човек би трябвало непрекъснато да бъде нащрек.
Истинската конкурентоспособност на българския туризъм няма да се мери единствено с цената на нощувката или менюто в ресторанта. Тя ще се мери с доверието. Когато хората резервират отмора или седнат в заведение с убеденост, че няма да бъдат неприятно сюрпризирани, тогава ще изчезне и безконечният спор дали България е „ прекомерно скъпа “. Защото доверието е най-ценната валута в областта на услугите – построява се мъчно, губи се елементарно и дефинира дали клиентът ще се върне още веднъж.
Хранителните магазини: Пазаруване без горчив усет
Пазаруването на съществени хранителни артикули се трансформира в една от най-чувствителните тематики. Не е загадка, че за редица артикули от първа нужда цените в българските търговски вериги са равни или по-високи от тези в Западна Европа, до момента в който разполагаемият приход у нас към момента изостава.
Какво би трябвало да се случи?
Проблем Необходимо решение Спекулативни надценки Ефективен надзор и действителна бистрота по веригата „ производител – търговец на едро – рафт “. Слабо наличие на локални артикули Подкрепа за българските фермери и производители, с цел да стигат продуктите им непосредствено до потребителя на естествени цени. Двойни стандарти в качеството Строг надзор върху наличието на храните – цената би трябвало да дава отговор на съставките, а не на марката.
Туризмът като цяло: Природа, инфраструктура и визия
За да бъде българинът удовлетворен от почивката си вкъщи, инфраструктурата и общата среда играят не по-малка роля от самия хотел.
Какво би трябвало да се случи?
Спиране на презастрояването: Българинът обича природата. Бетонните джунгли, заградените плажове и неналичието на зелени площи прогонват локалния екскурзиант към прилежащите страни.
Уредена инфраструктура: Липсата на паркинги, разрушените улици в курортите и скъпите концесии на плажните такъми (чадъри и шезлонги) скапват цялостното чувство.
Развитие на целогодишен и разнороден туризъм: Фокусът би трябвало да се измести от евтиния всеобщ туризъм към културен, СПА, балнео, винен и екотуризъм, където България има голямо естествено преимущество.
Кога в действителност българинът ще каже „ Доволен съм “?
Психологията на българския консуматор е елементарна, само че постоянно неправилно разбирана: българинът не желае нещата да са безвъзмездни или евтини – той желае да не се усеща „ прекаран “.
Когато отиде на заведение, заплати съответната сума и получи вкусна храна с усмивка; когато пазари в магазина и вижда обективна цена за положително качество; и когато почива на българското Черноморие или в планината, заобиколен от чиста природа и уредена среда – тогава недоволствата естествено ще правят отстъпка място на гордостта.
Промяната обаче изисква взаимни старания: регулации от страната, визия и професионализъм от бизнеса, и по-висока придирчивост от самите нас като консуматори.
Често браншът и анализаторите махат с ръка, потвърждавайки, че „ на българина просто му е в кръвта да се оплаква “. Но дали е по този начин? Или зад недоволството стои напълно действително разминаване сред цената, която плащаме , и качеството, което получаваме ?
За да стане българинът най-сетне удовлетворен клиент и екскурзиант в личната си страна, са нужни съответни и дълбоки промени в няколко основни сфери.
Ресторантите: Балансът сред сметката и чинията
През последните години цените в заведенията за хранене у нас означиха растеж, изпреварващ доста общата инфлация и повишаването на самите хранителни артикули. В София и огромните морски/зимни курорти цените на заведенията към този момент са съпоставими с тези в редица европейски столици.
Формулата за задоволство: Българинът не отхвърля да заплаща висока цена, той отхвърля да заплаща висока цена за ниско качество.
Какво би трябвало да се случи?
Реално качество в чинията: Ако една салата коства 18–20 лева (9–10 евро), тя не може да бъде направена с пластмасови зеленчуци и нискокачествено сирене. Потребителят желае свежи, качествени и по опция локални артикули.
Край на скритите „ уловки “: Допълнителното таксуване на лед, принадлежности, кутии за у дома или безумните надценки за обикновени неща основават чувството за „ оскубване “.
Прозрачност: Гостът би трябвало да усеща, че против парите си получава кулинарно преживяване, а не просто претоплен полуфабрикат.
Обслужването: От „ Какво обичате? “ (с въздишка) до откровено гостолюбие
Обслужването в България постоянно е най-критикуваният детайл от услугата. Сърдити келнери, нерешителен и необразован личен състав, чувството, че си нахалник, а не добре посетител – това са все познати картини.
Проблем: Необучен, сезонен личен състав ➔ Ниска мотивация ➔ Лошо обслужване ➔ Недоволен клиент
Решение: Целогодишен туризъм ➔ Адекватно възнаграждение ➔ Професионално образование ➔ Лоялен клиент
Какво би трябвало да се случи?
Инвестиция в хората, а освен в интериор: Браншът би трябвало да спре да разчита на инцидентни, нископлатени студенти за по 2 месеца без никакъв опит. Хората в областта на услугите би трябвало да получават почтено възнаграждение и професионално образование.
Уважение и усмивка: Обслужването не е просто преместване на чинии от точка А до точка Б. То е отношение. Когато клиентът се усеща скъп и вижда усмивка, той прости доста по-лесно дребни неточности.
Липса на двойни стандарти: Всякакъв тип друго отношение по отношение на задгранични и български туристи би трябвало да изчезне вечно.
Най-големият проблем не са цените, а предвидимостта
Има още един фактор, който постоянно остава отвън публичното внимание – неналичието на поредност. Българският консуматор мъчно приема не толкоз високата цена, колкото чувството, че всеки обект дефинира разпоредбите съгласно момента.
Днес чадърът коства една цена, на следващия ден – друга. В едно заведение водата е включена в услугата, в друго се таксува в допълнение. На един плаж паркингът е безвъзмезден, на идващия коства колкото половин дневна отплата. Именно тази непредвидимост основава чувството за безпорядък и неправда.
В страните, които постоянно даваме за образец, цените не всеки път са по-ниски. Разликата е, че екскурзиантът знае какво получава против парите си. Има изясненост, стандарти и релативно еднообразно качество. Когато упованията съответстват с действителността, недоволството е доста по-малко.
У нас към момента прекомерно постоянно положителното прекарване зависи от шанса – дали ще попаднеш на правилен хотел, първокласен ресторант или привлекателен личен състав. Именно по тази причина отрицателните истории се популяризират толкоз бързо. Една неприятна отмора не се възприема като индивидуален случай, а като следващото удостоверение, че човек би трябвало непрекъснато да бъде нащрек.
Истинската конкурентоспособност на българския туризъм няма да се мери единствено с цената на нощувката или менюто в ресторанта. Тя ще се мери с доверието. Когато хората резервират отмора или седнат в заведение с убеденост, че няма да бъдат неприятно сюрпризирани, тогава ще изчезне и безконечният спор дали България е „ прекомерно скъпа “. Защото доверието е най-ценната валута в областта на услугите – построява се мъчно, губи се елементарно и дефинира дали клиентът ще се върне още веднъж.
Хранителните магазини: Пазаруване без горчив усет
Пазаруването на съществени хранителни артикули се трансформира в една от най-чувствителните тематики. Не е загадка, че за редица артикули от първа нужда цените в българските търговски вериги са равни или по-високи от тези в Западна Европа, до момента в който разполагаемият приход у нас към момента изостава.
Какво би трябвало да се случи?
Проблем Необходимо решение Спекулативни надценки Ефективен надзор и действителна бистрота по веригата „ производител – търговец на едро – рафт “. Слабо наличие на локални артикули Подкрепа за българските фермери и производители, с цел да стигат продуктите им непосредствено до потребителя на естествени цени. Двойни стандарти в качеството Строг надзор върху наличието на храните – цената би трябвало да дава отговор на съставките, а не на марката.
Туризмът като цяло: Природа, инфраструктура и визия
За да бъде българинът удовлетворен от почивката си вкъщи, инфраструктурата и общата среда играят не по-малка роля от самия хотел.
Какво би трябвало да се случи?
Спиране на презастрояването: Българинът обича природата. Бетонните джунгли, заградените плажове и неналичието на зелени площи прогонват локалния екскурзиант към прилежащите страни.
Уредена инфраструктура: Липсата на паркинги, разрушените улици в курортите и скъпите концесии на плажните такъми (чадъри и шезлонги) скапват цялостното чувство.
Развитие на целогодишен и разнороден туризъм: Фокусът би трябвало да се измести от евтиния всеобщ туризъм към културен, СПА, балнео, винен и екотуризъм, където България има голямо естествено преимущество.
Кога в действителност българинът ще каже „ Доволен съм “?
Психологията на българския консуматор е елементарна, само че постоянно неправилно разбирана: българинът не желае нещата да са безвъзмездни или евтини – той желае да не се усеща „ прекаран “.
Когато отиде на заведение, заплати съответната сума и получи вкусна храна с усмивка; когато пазари в магазина и вижда обективна цена за положително качество; и когато почива на българското Черноморие или в планината, заобиколен от чиста природа и уредена среда – тогава недоволствата естествено ще правят отстъпка място на гордостта.
Промяната обаче изисква взаимни старания: регулации от страната, визия и професионализъм от бизнеса, и по-висока придирчивост от самите нас като консуматори.
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ