Лятото идва, с цел да трансформира столицата в провинция, тъй като тогава тя е изпълнена с хора без отпуск и влюбени, на които не им пука.

Градските ни разходки са градежи на безконечните пътища от мен до теб. Улиците са продължения на вените, изпълнени с човешка кръв, която има в себе си нещо магично. Нарича се влюбване. Имам чувството, че когато човек се влюби, желае целият свят да е неуморно влюбен, с цел да удържи на темпото му. Хората толкоз си приличаме, до момента в който се резервираме напълно разнообразни.

Вървя без посока и си разрешавам да те доближа, без даже да разбираш, че се е случило. Знам, че ще те срещна инцидентно, с цел да се влюбим преднамерено. Да се влюбваме при всяко последващо срещане, все по-силно и още веднъж.

Ние сме графити, нарисувани от треперещи пръсти на някой, който чака да е притиснат в клопката на времето.

След това в лицето му откриваме себе си, които основават своите срещи небрежно във вечността на загатна, като изкуство. Знаеш, че изкуството е постепенен акт. Формата му и неговата роля в обществото непрестанно се трансформира, тъй като не може да е статично, то трепери и не съблюдава никакви правила. Точно както нашите крачки безредно обхождат всяко последващо място, което би трябвало да опитаме дружно по метод, който никой различен не е опитвал.

Това могат да го схващат единствено тези, които имат някой, трансформирал се в тяхна цел с незабележим етикет „ ние “, а не средство за реализиране на всичко останало преходно и (не)обходимо. Влюбените обхождат себе си, а не търсят наложените нужди.

Имам потребност да ме разхождаш в този град, който трепетно чака лятото, по този начин както държанка чака обичания си, с цел да смъкна последния прахуляк на всекидневието с влажните си длани.

Лятото идва, с цел да трансформира столицата в провинция, тъй като тогава тя е изпълнена с хора без отпуск и влюбени, на които не им пука къде тъкмо са, тъй като това, което изпитват, ги слага в центъра на Вселената.

Няма нищо по-хубаво от диалозите сред нас и тези сред хората, които в възприятията си са като нас. Тези диалози са сложени като близалка в устата и ни връщат там, където не сме били скоро – в детството. А то е чисто, сходно на възприятията, които изпитваме в този миг.

Обичам, когато ме питаш дали съм без долни дрехи и хилядите други въпроси, които изтриват пространството и предходното значение на думите, намеците, унищожават клетката, която хората сами построяваме, сплетена от комплекси, похвати за пристойно другарство и задръжки. Искам тези въпроси да бъдат заложени на всяко друго момиче от всяко друго тяхно момче, с цел да усетят лекотата на живота с цялата тежест на прекарването.

Ако лицето ми покаже терзание при някой идващ въпрос, отместващ вниманието към бездомните котки, които имат по-хубаво лъчение от хората, живеещи в лични домове.

При всяко наше делене целувам целувките ти, до момента в който все някой ни целува с взор. И ме кара да искам хората да си подаряват повече магични градски разходки, които са толкоз елементарни, само че трансформират града в живо творение, побрало тишината на фантазиите ни върху своите рамене.

Можеш да забележиш ехото от ласките на всяка влюбена двойка по старите покриви, олющени фасади, ярките здания, счупените прозорци отразяващи залеза, тъй като самите ние сме счупени и си отиваме един на различен.

Отива ни и чистотата, и мръсотията на този град, по тази причина в никакъв случай не си отиваме от него. Превръщаме всеки идващ град в наш личен с разходките по неговите улици, които са пътища към нас самите, и това няма да се промени, до момента в който сме способни да се усещаме.

Затова срещни ме инцидентно, с цел да се влюбим преднамерено.

Автор: Пам Валидис