10 вълшебни кътчета в Родопите
Лятото е и макар дъждовното и изменчиво време, кроим проекти за забавни дестинации и места за отмора. За мен едно от чудесата на България и неповторимо място да си отдъхнеш пълноценно, да се откъснеш от сивото и с напрежение всекидневие е планината Родопи.
Стъпиш ли там, вдишаш ли кристалния въздух, отпиеш ли от ледената вода, усетиш ли духа ѝ, ти към този момент си обаян, заслепен и вечно притеглен от това чудо.
Ще споделя с вас 10 от тези вълшебни кътчета в Родопите, някои от тях не до такава степен познати и комерсиални към момента.
1. Буйновското ждрело и Ягодинската пещера
Буйновското ждрело (или още Ягодинското) е най-дългото в България. Намира се сред селата Ягодина и Тешел. Дължината на пролома е 10 км. Това е едно впечатляващо с хубостта си прорязано от река Буйновска ждрело. С течение на времето реката е издълбала мраморните пластове и е основала един величествен по размери естествен феномен. Скалите, обграждащи Буйновската река, са тук-там високи няколкостотин метра. На места е толкоз тясно, че отвесните крайбрежия съвсем се допират. Буйновското ждрело е налично както пешком, по този начин и по лъкатушен, стеснен асфалтов път, който минава до реката – в самата основа на скалите. Буйновското ждрело е оповестено за естествена забележителност през 1971 година и е част от 100-те национални туристически обекта. В землището на село Ягодина има 36 пещери, най-известна от които е благоустроената Ягодинска пещера. Тя е най-дългата пещера в Родопите – 8501 м, от които към километър и половина единствено са налични за туристи. В някои от залите ѝ се организират тържествени церемонии – в Ритуалната зала, оборудвана с олтар, доста влюбени подписват брак, а в така наречен Новогодишна зала локалните спелеолози посрещат Нова година. Маршрутът в пещерата разкрива хубав под земята свят, образуван в продължение на хиляди години. Освен с множеството красиви формирания и пещерните перли, единствени у нас, Ягодинската пещера е известна и с това, че е била населявана от енеолита (каменно-медната епоха). Специална музейна експозиция разкрива откритите остатъци от жилище, керамични съдове, оръдия на труда, керамична пещ и др. Съоръжението „ Орлово око ” е железна площадка, ситуирана на стръмния скат на високия 1563 м връх Свети Илия, от която се разкрива панорамна панорама към цялата местност, която в действителност стопира дъха. При положително време могат да се видят задачите Родопи, върховете на други български планини и даже част от Гърция. Причината върхът да носи името на Свети Илия, повелителят на гръмотевиците, е че при неприятно време, постоянно там падат мълнии. Височината във вертикала от шосето на Буйновското ждрело до панорамната площадка е към 600 метра, което се равнява съвсем два пъти височината на Айфеловата кула. За тези, които не обичат рисковото вървене пешком, само че ги влече адреналинът, до Орлово око могат да стигнат с високопроходими коли на локалните поданици. Пътят минава през село Ягодина. Китно малко селце, сгушено в сърцето на планината. Спретнати къщи с подредени дворове и цветни лехи. А там горе – преживяването е неописуемо, оставаш зашеметен и като че ли свободно се рееш като орел високо в небето. Площадката е инсталирана на ръба на скалите на връх „ Свети Илия “. Разкрива се паметен аспект към хубостите на Родопите, към Пирин и дребна част от Рила, към планините в Гърция. Целият план е коствал 21 000 лева, като парите са събрани напълно от входните билетчета за Ягодинска пещера. Успоредно на Буйновското се намира не по-малко известното и красиво Триградско ждрело. То е ситуирано единствено на няколко километра от своя по-голям другар и дружно образуват околност, цялостна с пещери, митове, скални явления, красива природа и гостоприемни селски къщи. Уникални отвесните мраморни стени се извисяват над него на височина над 300 м. Началото му се намира на към 1,5 км северно от с. Триград – там където водите на реката потъват в понорната пещера Дяволското гърло на дълбочина 109 м. След към 500 м под земята път, реката още веднъж извира от огромен карстов извор. По тесни тераси и пукнатини са израснали смърчове и ели. По течението на буйната река непрестанно се редуват бързеи и водопади. Пещерата Дяволското гърло съставлява един от феномените на Триградското ждрело. Входът на пещерата е изкуствено прокопан тунел, след който се озовавате във Бучащата зала, наречена по този начин поради грохота, с който водата на реката пада от 42 м височина. Това го прави и най-високия под земята водопад на Балканите. Вдясно от нея върху скалата ще видите фигурата на Орфей в човешки размер. Най-голямото предизвикателство на Дяволското гърло са 301 стъпала, по които би трябвало да се изкачите с цел да видите подземния водопад по-отблизо. Легендата споделя, че подземното царство на Хадес е точно Дяволското гърло, където Орфей сътворявал със своята арфа невероятните мелодии, с цел да си върне обичаната Евридика. Орфей бил сломен, плакал безутешно и от сълзите му бликнал извор, който и до през днешния ден може да бъде забелязан в пещерата и екскурзоводите сигурно ще ви покажат. Най-голямата мистерия в тази пещера се оказва подземната река. Всичко увлечено от бурните ѝ води потъва в пещерата, от която нищо не излиза на изхода на реката. В сърцето на Родопите, на 15 км от гр. Смолян е ситуиран връх, който носи името на героиня от едноименна приказка. Наричат го Снежанка поради блестящата ледена одеждa, с която е затрупан през по-голямата част от година – зимата тук продължава от ноември до май месец. По скатовете му са накацали десетките хотели, хижи и вили на курортен комплекс Пампорово – един от най-големите ски курорти в България. От върха потеглят огромна част от пистите в местността. Неговите 1926 м го подреждат на 11-о място по височина в Родопите. Върху него се издига величествена телевизионна кула, която като че ли опира в небето, надвишава границата от 2000 м, с цел да доближи 2082 м. Строителството на телевизионната кула стартира през 1973 година и приключва през 1978 година Оттук БНР и Българска национална телевизия стартират да излъчват своите излъчвания още през 70-те години на предишния век. Кулата е с височина 156 метра. Невероятна 360 градусова панорама към Родопите се разкрива от панорамната тераса на кулата. Там умерено може да отдъхнете с чаша дъхав, горски чай или ароматно кафе, приготвени от общителните домакини. При явен ден ви стопира дъхът от зашеметяващата панорама разляла се пред очите – море от планински върхове, обрасли с вековни ели, борове и смърчове. На североизток се открива гледка към Роженската обсерватория, а насреща, на югозапад, се вижда първенеца на Родопите – Голям Перелик (2191 м). На юг наоколо са Смолянските езера. Ако се обърнем обратно, северозападно може да съзрем в далечината Голям Персенк (2091 м). Не инцидентно на кулата е отредено място измежду 100-те национални туристически обекта. В взаимозависимост от сезона има разнообразни способи да достигнете до горе. Най-сигурните са четирите лифта – Студенец – Снежанка, Смолянски езера – Снежанка, Малина – Снежанка и Стойките – Снежанка. През зимата надали има различен метод да стигнете до там, в случай че не сте фен на зимните преходи и изкачвания. През лятото достъпността е по-голяма. Освен тях, дотук стига и асфалтов път, който през зимата се трансформира в съществена ски зона. Друга опция са множеството вело и пешеходни направления, за които насочна точка е връх Снежанка. Невероятните гледки и красиви местности по пътищата биха оставили паметен спомен, в случай че решите да се разноските до това място. Местността предлага и други развлечения. През зимата, с изключение на ските и сноуборда, може да практикувате зимен лов на риба и каране на моторни шейни. За лятото са преходите, колоезденето, риболовът и билкарството. Въпреки високите позитивни температури, на които се радва България, е хубаво да си носите яке когато и да е на годината, с единствената разлика какъв брой дебело да бъде. Възникването на този неповторим скален феномен е обвързвано с една чудата легенда. „ В село Забърдо, известно още от преди основаването на Османската империя, имало доста пастири. Те добродушно си пасли стадата, до момента в който един ден се появил огромен дракон и почнал да погубва добитъка. Така, дълги години пастирите гледали безпомощно по какъв начин лакомият дракон опустошава стадата им, събрали се и измислили по какъв начин да го надхитрят. Натоварили едно магаре с прахан и го запалили. Змеят, който бил постоянно гладен, глътнал цялото магаре с праханта. Тя се разгаряла от ден на ден и повече и змеят почнал да се рови в земята оглупял. Отворила се огромна дупка… След доста години, изгнилите кости на змея се трансформирали в големите мостове, които ние през днешния ден познаваме като Чудните мостове. “ Всъщност, в далечното минало Чудните мостове са представлявали една пещера, образувала се под въздействието на буйните речни води. С течението на времето елементи от тази пещера се срутили и по този начин се образували превъзходните карстови формирания. Намиращи се на 1450 метра надморска височина, под връх Голям Перелик, те свързват двата бряга на река Дълбок Дол. На това вълшебно място ще бъдете изумени какъв умел създател е природата, ще се наслаждавате на прелестни гледки с вековни иглолистни гори, които обкръжават трите мраморни чудеса. Големият мост е дълъг съвсем 100, а тук-там доближава 15 м широчина. Това естествено създание се състои от три арки, като най-голямата доближава до 45 м височина. На 200 м по течението на реката ще видите и дребния мост. Той е дълъг към 60 м, а височината му доближава 50 м. Неговата арка се извисява на 30 м в небесата. След него идва ред и на напълно дребния трети мост, който съставлява понорна пещера (т.нар. губилище). Водите на река Еркюприя се губят в нея и се появят още веднъж на повърхността след 3 км. Чудните мостове са необикновен скален феномен, който остава в сърцата и душата вечно. Чудните мостове са едни от естествените чудеса на България, които наложително всеки би трябвало да посети в Родопите. Язовир Въча – персонално за мен едно от най-красивите места в нашата скъпа Родина. Колкото и пъти да съм минавал около него, постоянно съм оставал без думи от хубостта му. В този случай симбиозата сред сътвореното от човек и природа е невероятна и спираща дъха. Дължината му е 10 км. от с. Михалково до почивна станция „ Антонивановци “, до която се издига язовирната стена. Всъщност остарялото му име също е било в чест на починалите от партизанския отряд, работил през Втората международна война – „ Антон Иванов “. Разбира се, след измененията в края на предишния век, то това име не е било, да кажем политически угодно и в средата на 1999 година, приема названието на реката, на чието течение е построен – Въча. Всъщност язовира съставлява едно голямо хидроинженерно оборудване, което съществува малко повече от 40 години. Строежът е завършил на 05 ноември 1975 година, а кой знае още какъв брой време е било належащо водата да извърши всичките тези дерета до момента в който „ изрисува “ настоящия пейзаж. Той е част от каскадата „ Доспат-Въча “, включваща още няколко язовира – Доспат, Тешел, Цанков камък, Въча и Кричим. Може и да не попада в десетката на най-големите язовири у нас – измервани по повърхност и воден размер, само че си е спечелил челното място в една друга ранглиста – този с най-високата язовирна стена. Височината ѝ е зашеметяващите 144.5 метра. В самата стена се намира и една от трите ПАВЕЦ в страната, което също го прави по някакъв метод неповторим. И в случай че някой се чуди що е това ПАВЕЦ-а, то това си е вариация на водноелектрическата централа, единствено дето начело има едно „ помпено-акумулираща “. За тях е належащо да се изградят два водни басейна на друга височина, а функционалността ѝ е да зарежда електрическата система, когато има потребност от в допълнение електричество, а когато няма, посредством помпи водата се качва още веднъж в горния басейн, с цел да може да се употребява в следствие при потребност. Освен извънредно хубав, язовира е дом и на огромно многообразие от риба – бял амур, платика, бяла риба, бабушка, каракуда, кефал, костур, скобар, сом, уклей, слънчева риба, шаран, червеноперка и щука. Поради това е доста известно и желано място за тези, които обичат риболова. Част от чара на язовира са многото ситуирани понтони с постройки, в това число риборазвъдна плантация. Някои от понтонните къщички се отдават чартърен и през лятото се посещават от почиващи и туристи. С право е наричана една от най-красивите пещери. Снежнобелият цвят на дребнозърнестите мрамори, които е прорязала Новомахленска река преди повече от 3,5 милиона години, с цел да сътвори това естествено знамение, я прави неповторима. Оттам идва и името на пещерата, тъй като в по този начин наречената Вълшебна зала, измежду изящните формирания и езера, очарованото око с лекост разграничава фигурата на Снежанка, балдахина на нейното легло и други елементи от обичаната приказка, сътворени като че ли от феерична снежнобяла материя. В пещерата могат да се видят едни от най-красивите карстови форми в България. Безспорно усъвършенстват настроението табелите с надписи като: „ По-бавно “, „ Не се предавай “, „ Спри и си почини “… по стръмната, само че извънредно живописна пътека към входа на пещерата. Снежанка е една от най-малките пещери в България, само че е доста богата на сталактити (най-големият е с дължина 1,27 метра), сталагмити, сталактони и драперии. Особен сексапил ѝ придават петте синтрови езерца, в които могат да се видят пещерни бисери. В средата на пещерата има кръгли огнища, до които са открити предмети от ранно-желязната ера и кости на животни. Има догатки, че траките от племето беси са я употребили като леговище. Няколко са догатките и за името на близкия град Пещера, само че надвива мнението, че причина за това название най-вероятно са пещерите Снежанка и Юбилейна. Находките, открити там са свидетелства останали от времето, когато са се смесвали трите етноса – траки, славяни и българи: освен мостове, остатъци от пътища и замъци, само че и саркофази, паметни предмети, оръдия на труда, украшения и оръжия. Тази приказна пещера била открита инцидентно на 3 януари 1961 от трима алпинисти от туристическо сдружение „ Купена “, гр. Пещера. Пещерата е с дължина единствено 145 метра и заема едвам 3150 кв. метра повърхност, само че е извънредно богата. Една от най-интересните зали носи завладяващото име „ Зала на виметата “, поради поразителната аналогия сред формите на сталактите на виметата на кравите. Във „ Вълшебната зала “ има сталактити, от които при почукване може да се сътвори мелодия. Може би най-интригуваща е „ Залата на брадите “, от чийто таван висят ситуирани в редове тъмнокафяви „ бради “, които не са нищо друго, а могъщите корени на вековните букови дървета, промъкнали се чак дотук през пукнатините на двуметровите мраморни скали на Родопите. Заради ослепително белите му къщи, в предишното Златоград се е наричал Беловидово. Това китно градче в Родопите ви очарова със остаряла и нова част. Старата част е етнографски музей под намерено небе. И в действителност къщите са измазани с ослепително бяло. Запазен е възрожденският им жанр – старите са реставрирани, а новите се строят в същия жанр. Уличките са калдъръмени, а първите етажи на къщите са музей или дюкяни на старовремски, обичайни занаяти, които се поддържат и до през днешния ден. В достоверна конюнктура можете да видите онлайн по какъв начин се обработват вълна, четина или памук. Има работилници за предачество, плетачеството, тъкачеството – с вертикален и водоравен стан, абаджийство, гайтанджийство и терзийство. Впечатляваща е ножарската работилница, в която се коват средновековни мечове! Работилничките са и дюканчета, от които можете да си купите всичко, което ви хареса. Златоград е единственото място, където се създава кози рог – той се прикрепя майсторски към особено направена дървена ръкохватка. Навсякъде се усеща духът на Възраждането и магията на Родопите! Град Златоград се популяризира с песента за Дельо бунтовник, която се носи в космоса. Има монумент на Дельо бунтовник на мястото, където съгласно легендата е смъртно прострелян. Градът е населено място с богата просвета и многовековна история. На територията му се намира най-старата, издигната по време на Османското господство черква в Родопите – “Успение Богородично ”, постройката на най-старата поща в България и килийното учебно заведение, сложило началото на просветно-образователното дело в Родопите. Тук е открит и най-старият писмен монумент от Родопското Възраждане – “Златоградски писмовник ” (1852 г.). През 1934 година градът получава днешното си име – Златоград. Зеленото злато – тютюнът, залежите на олово-цинкова руда, бистра вода и чист планински въздух са кръстниците на това обитаемо място. През града минават две дребни рекички, които се събират в една река – Върбица. Тук е и една от забележителностите, която несъмнено ще ви е забавно да посетите – Воденицата. В нея са изложени три уреди – валявица, тепавица, за пране на килими и воденица – караджейка, за смилане на зърно. Друго забавно място, което може да разгледате е Училището. То е поместено в двора на църквата “Св.вмчк Георги Победоносец ”, която съществува от 1871 година. В старинното градче има доста места за спане и още повече места за ядене на обичайната родопска кухня. Не бива да се пропуща и една от най-големите атракции – въртяно кафе на пясък. Тук умерено може да се прекара един уикенд кондензиран с хубави прекарвания и пълноценна отмора. Сега ще ви отведа на едно магическо място, намиращо се в необятните Родопи. Дестинацията, която ще ви показва, е известна както измежду нас, по този начин и измежду задграничните посетители на България. Тя ме очарова с достоверността и със странното, някак неестествено успокоение, което излъчва. Село Ковачевица се издига на 1000 метра надморска височина в Западните Родопи, на към 25 км от град Гоце Делчев. Селото се намира в поречието на река Канина, по-известна като Кървава река. Населението през днешния ден е едвам 50 души, само че за благополучие обезлюдяването на българските села тук не се усеща в такава степен поради огромния туристически поток. За бързото разгръщане на селото в предишното способстват доста значими фактори като съществуването на вода (над 15 извора и чешми), мек климат, обширни пасища и в действителност богата природа, наситена с диворастящи лечебни билки и растителни типове. Разрастването на селището изисква от популацията да се занимава с разнообразни занаяти. Придошлите от близките села се занимават със земеделие и скотовъдство. За разлика от тях пристигналите от Западна Македония се занимават с дюлгерство. Ключово значение за развиването на Ковачевица изиграва фактът, че тук в никакъв случай не е имало турска администрация и популацията е живеело релативно умерено по времето на османската власт. Именно това разрешава на доста будни локални хора да изградят образа на селото, тъй че то да се трансформира в образован и набожен център. Един от знаците на Ковачевица е църквата „ Св. Никола “ – най-ценният монумент на духовността в целия регион. Друг забавен факт, обвързван със селото, е афинитетът на сценаристи и режисьори да снимат филмите си тук. Снимките на над 20 задгранични и български продукции са правени в Ковачевица, измежду които евентуално най-яркият е „ Мъжки времена “. Остава значимият въпрос с името. За него също има митове и предания. Историята споделя, че един от преселниците при започване на XVII век е Марко Ковача. Той е в действителност умел занаятчия със златни ръце, който поради умеенето си е един от първенците в града. Жена му, Гина Ковачевица, е доста уважавана и търсена от всекиго за съвет или помощ. С времето станало нарицателно да се споделя „ отивам при Ковачевица “, когато някой потегля от долната към горната махала, където се намира къщата на ковача и брачната половинка му. Време е да поговорим и за образа и духа на Ковачевица. Архитектурното благосъстояние на това планинско селце провокира интерес у всеки клиент. Всичко тук е типично и неповторимо. Никое друго място не наподобява на това. Ковачевските къщи са солидни каменни постройки със зидария, която не можем да забележим на никое място другаде. Тя е майсторски обработена и извънредно характерна. Масивните зидове са извънредно здрави и трайността им е тествана от столетията, а и естетически тази каменна мозайка е неповторима. Ковачевските дюлгери оставят своя отпечатък и върху дървената част от къщата – порти, прозорци и всевъзможни отличителни елементи. Ковачевските къщи имат строга дисциплинираност във връзка с функционалностите на стаите. Първият етаж постоянно е приспособен за животните или за селскостопански потребности. Жилищната част е на горните един или два етажа. В ковачевската къща съществуват две групи пространства – на отворените елементи на постройката – „ потон “ (чардак), и на затворените – стаи с огнища, килери. За мен в Ковачевица има нещо магическо и мистично. То като че ли съумява да предложи всичко, от което имаме потребност, с цел да се откъснем от еднообразното ежедневие. Необикновената природа, тайнствената атмосфера на Родопите, чистият въздух, спокойната среда и гостоприемството на локалните са аргументите, заради които всеки, пристигнал тук, назовава това място „ приказка от дърво и камък “. Михалково е остаряло българско населено място, ситуирано на сливането на Чурековска река и река Въча в югозападната част на Родопите. Намира се на 21 км североизточно от общинския център Девин и на 76 км от регионалния град Смолян. Населението на селото е под 500 души. Съчетанието на неповторима природа, съхранено културно-историческо завещание и родопското гостолюбие са оценени от български и задгранични туристи. Но това, което прави мястото магическо е водата. Минералните извори, обуславят развиването на балнеолечението. Вековните гори и чистотата на планинския въздух вършат село Михалково в привлекателно място за отмора. Минералните извори се намират на 2 км от село Михалково. Водата извира естествено газирана, а такава има единствено на още три места в Европа. Тя има свойствата да лекува стомашно-чревни, ендокринно-обменни и сърдечно-съдови болести. Само три са минералните извори в света, чиято вода се приближава по състав, усет и качества до тази в Михалково: Виши във Франция, Боржоми в Грузия и Фахинген в Германия. Изворната вода Михалково е чиста планинска вода от Родопите. Извира на 1800 м надморска височина в подножието на връх „ Модър ”. Температурата на водата при извора е към 28 градуса. Тя е ниско минерализирана и подобаваща за ежедневна приложимост от всички възрастови групи. Изворът е открит през 1936 година в местността „ Посестра “ като планински бързей в долината на река Въча, отличаващ се по усет и аромат от елементарната вода. Три години по-късно е изработен разбор на водата, а през 1956 година, в дъсчена колиба, се напълва ръчно първата бутилка с михалковска вода, която става експонат на Пловдивския интернационален панаир. Съвременната фабрика е записана през 1970 година, а през 2000 година се основава „ Михалково ” АД. През 2016 година, във връзка 60-годишнината от първото бутилиране на естествено газирана вода, се открива чешмата пред фабриката, от която тече естествено газирана вода. Много бързо чешмата става атракция в село Михалково и от нея може да си налее всеки когато и да е и в количество колкото изиска. Това място е обичана туристическа дестинация. Друг прочут извор е „ Персенк “. Водата му е с доста ниска минерализация, което я прави подобаваща за ежедневна приложимост от всички възрастови групи. На 16 км от селото се намира хижа „ Персенк “, а от нея има доста планински направления към връх Персенк (2091 м.н.в.), връх Модър, Чудните мостове, курортен комплекс Пампорово, хижа „ Изгрев “. Северно от селото, директно под къщите на новия квартал, стартира чашката на язовир Въча. Южно от селото се намира хидровъзел Цанков камък. Водите на язовир “Въча ” дават благоприятни условия за развиване на рибарски и други форми на актуален туризъм. Атмосферата на Родопите е несравнима. Спокойствие, мирис на борове, шумът на реката, минаваща под мостовете, усмихнатите лица на хората. Ето по този начин ще запомня тези вълшебен кътчета на България. Снимките, спомените… това ни остава. 2. Панорамната площадка Орлово око
3. Триградското ждрело и пещерата Дяволското гърло
4. Телевизионната кула на връх Снежанка
5. Чудните мостове
6. Язовир Въча
7. Пещерата Снежанка
8. Град Златоград
9. Село Ковачевица
10. Село Михалково
