Моят хубав прозорец се превърна в бяла болна женска длан ♥ Петя ДУБАРОВА
(„ Лястовица “, Петя Дубарова, ДИ „ Отечество “)
♥ Моят прозорец
(Импресия)
Всеки летен ден беше светла капка, оттичаща се от прозореца ми. Всяка имаше собствен личен цвят. Сутрин отварях очи, от които като топла невидима пара лъха сънят. Тогава се раждаше една от тях. Чувах по какъв начин чука леко по прозореца като малко цветно сърчице на птичка и стартира своя пай магически път. Моят нежен прозорец се трансформира в транспарантна длан с доста цветни линии, по които вятърът се опитваше да гадае. Той беше мой чудноват дневник. О, по какъв начин благо неговите дантелени корици - пердетата - се мъчеха да го запазят в загадка - светла и дребна - като живота на Лятото. Но не съумяха. Моят прекрасен пъстър прозорец се трансформира в топъл празник за доста сини гларуси. Те също като нас, хората, повярваха в парадайса. И всеки от тях мечтаеше по какъв начин, падне ли мъртъв в своето солено синьо гнездо. морето, неговият горещ мирис ще се отдели и като лека въздушна камбанка ще кацне на моя пъстър прозорец.
Русокоси облаци решеха меките си гъсти коси и желаеха да му харесат. Вечер, загледана в него, аз усещах по какъв начин сенките на цветовете му попиват в очите ми. Оттогава най-пъстрите очи са моите.
Но един път пристигна дъждът. Той страдаше, че капките му са просто безцветна вода. Блъсна с гняв гърдите си в прозореца. Неговите капки бяха доста, като сиви милионни воини. Затъркаляха се смъртно ранени цветните капки по моя прозорец. Сляха се в дребна тъмна струйка, която подскочи като морско конче и изчезна от очите ми. Дъждът избяга някъде, влачейки след себе си виновността, а моят прекрасен прозорец се трансформира в бяла болна женска длан.
Пердетата изтъняха, помътняха като сива паяжина. Аз доста плаках. По бузите ми се търкаляха сълзи и всяка от тях е дребна солена умираща планета...
Дъждът пристигна отново. От позор не погледна към моя прозорец. Той беше трагичен. Спъваше се в бордюрите, блъскаше се в дърветата, стенеше и най-после спря безшумно някъде там по дантелените корици на моя прозорец дневник. Спря на колене. Той целият трепереше.
Сега чувствам, че очите ми горят, запазили пъстрите сенки на капките на моя прекрасен прозорец. Най-хубавият ми подарък. Най-хубавият ден от зимата. Дъждът изпива цветовете ми. И чудно - той не рукна цветен над косите ми...
1975 г.
Из: „ Лястовица “, Петя Дубарова, ДИ „ Отечество “, София, 1987 г.
Снимка: 13-годишната Петя Дубарова; bg.wikipedia.org
