Лидия се прибра задъхана и с полепнала от студена пот

Лидия се прибра задъхана и с полепнала от студена пот по гърба ѝ тениска. Мъжът ѝ го отдаде на тичането и не видя, че е обезпокоена. Тя се шмугна във ваната, изсипа двойна доза соли и се опита да се отпусне. Сърцето ѝ блъскаше, като че ли се опитваше да избяга от пандиза наименуван тяло. Младата жена притвори очи и стартира да брои в обратна посока, с цел да се успокои. Беше ѝ се причуло, несъмнено, че ѝ се беше причуло! Мозъкът ѝ си играеше с нея и караше шумът от вълните да наподобява на призрачно нашепване на името ѝ. Беше прекомерно уплашена, това е. Еднообразието и денонощните грижи по детето си взимаха своето. Нямаше и секунда успокоение уединено с мислите си. Постоянно трябваше да прави нещо, да преценява съществуването си с различен и да слага своите потребности на второ, а постоянно и на трето място. Не можеше да се нахрани или да отиде до тоалетната на мира, какво остава да гледа филм или да чете. Беше на лимита на силите си, както физически, по този начин и душевен. Трябваше да изписват майките от родилното с рецепта за доживотни успокоителни. Вече избухваше от най-малкото, сънуваше непрекъснати кошмари по какъв начин нещо неприятно се случва на фамилията ѝ, от време на време и от нейните ръце. Плашеше се - да, не можеше да понася детето да ѝ мрънка или да реве, изключително до момента в който подготвя нещо за него и е спала по-малко от 5 часа, само че го обичаше. Имаше възприятието, че се грижи за две деца, тъй като мъжът ѝ беше като на хотел и очакваше тя да прави всичко, та нали по през целия ден нищо не прави и единствено спи с бебето. Беше се запуснала, не можеше да се понася, а пред нея бяха още толкоз доста години в  грижа за други. Идея нямаше по какъв начин ще ги избута. Мрачните мисли я заливаха, виновността от осъзнаването, че има добър живот, за който доста мечтаят, а тя е нещастна, я засмукваше в омагьосана серпантина към недрата на депресията, от която не можеше да се измъкне сама. Реши да потърси професионална помощ, само че психоаналитикът не ѝ изписа по този начин мечтаните хапчета, които да я трансфорат в безсърдечен робот. Вместо това я накара да стартира да тренира, да трансферира част от грижите за детето на татко му и да излиза сама. Да си сложи цел и да работи по нея. Тя не можа да измисли нищо и психологът ѝ наложи да тренира за маратона след 6 месеца. Как мразеше да тича, само че въпреки всичко реши да опита, с цел да стане по-добра майка за детето си. Разбраха се с мъжа ѝ той да поеме къпането и приспиването на детето, а тя да излиза да бяга. В началото сякаш оказа помощ, беше толкоз скапана, че заспиваше на секундата и не сънуваше нищо. Но денем продължаваше да се усеща изморена и раздразнена и мрачните мисли не отсъстваха дълго. Тичайки в сумрака по алеята към морето, неканени подиуми изникваха в мозъка ѝ, по какъв начин някой я атакува и поставя завършек на тъгите ѝ. А ето в този момент почна и да ѝ се причува по какъв начин някой шепти името ѝ. Лидия отми пяната от косата и тялото си, молейки се водата да отмие и злото в нея. Уви се в хавлията и се намръщи. И този омекотител не го биваше, беше все едно се подсушава с шкурка. Излезе от банята с желанието да уважи малко, само че мъжът ѝ незабавно я награби. Уви, този път не беше задремал, до момента в който приспива детето.

- Липсваш ми, от кой момент не сме...

- Изморена съм - опита се да го отблъсне тя.

- Хайде де, небрежно. Ммм тичането май ти се отразява добре - сподели той, мачкайки я за дупето, нещо което тя доста мразеше.

Младата жена въздъхна и потегли непринудено към спалнята. Така щеше да свърши по-бързо и вероятно да има време да уважи. Ненавиждаше, че не зачита възприятията ѝ. Или по-скоро неналичието на такива. Че като каже не, не спираше да я гали и целува. Че като го отблъсне твърдо, се почваха кавги и мусене, че не го обича към този момент. Не, нищо не обичаше към този момент, даже се притесняваше, че и детето не обича. Искаше да избяга, искаше просто един ден в седмицата, в който да е сама със себе си. Не с крещящо дете и не с мъж, искащ непрекъснато секс.

***

През нощта не спа добре, сънува по какъв начин се гледа от горната страна и се дави, по какъв начин сама се затиска под водата. Как намушква мъжа си, повече пъти, в сравнение с можеше да брои. Как се насочва към детската стая, изпълнена с яд. Навежда се към дребното създание, което по през целия ден я тормози, а в този момент спи като ангелче. Посяга с окървавени ръце към него, само че те стартират да треперят. Спокойствието, което излъчва почтеното създание, я доближава и гневът почва да се изпарява от нея. В този миг бебето стартира да реве и плачът му я изтръгна от лапите на кошмара. Лидия изтича до стаята му и го гушна, заплаквайки с него. Какво не ѝ е наред? Защо не може да е естествена майка и да се радва на това, което има?

Когато най-сетне детето заспа, звънна алармата на мъжа ѝ. Разбира се, нужни бяха три обособени аларми, с цел да го вдигнат.

- Щом не спиш, може да повторим това от нощес - измърка сънено той.

Жената ядосана стана да му прави кафе и подготви боклука. Нямаше късмет да изведе през днешния ден детето, откакто съвсем не бе спала, един ден единствено на прозорци нищо нямаше да му стане.

Денят се оказа тъга, към този момент даже мислите ѝ бяха плач. Бързо не помни за топлите усеща към детето си, обзели я след кошмара, и още веднъж картини на принуждение се въртяха пред очите ѝ. Остави го да крещи в стаята си, до момента в който тя седи свита в най-отдалечената част на жилището, запушила ушите си с длани и клатеща се напред-назад. „ Скочи през прозореца, самоубий се, не наранявай детето, скочи през прозореца, самоубий се, не наранявай детето... “ Ще би трябвало отново да посети психолога и да го притисне за хапчета, а до тогава изсипа няколко валериана в шепата си. Изпи ги един след различен, брои от 10 до 1 и отиде още веднъж при детето.

- Млъкни, хайде млъкни към този момент, тук съм...

***

Вечерта още веднъж отиде да тича само, тъй като се надяваше, че като се върне, ще откри мъжа си задремал. Шепотът на името ѝ още веднъж доближи ушите ѝ. Този път спря и се ослуша. Студен и леплив лъх накара косъмчетата ѝ да настръхнат. Вълните се разбиваха леко в колоните на моста и нашепваха злокобно “Лиидияяя “. Жената, трепереща, пое към пясъчната линия. „ Това са нелепости, просто съм пренатоварена “. Изрита маратонките си и се насочи към водата. Морето бе умерено и блестеше от лампите на моста. Луната беше прорязала пътека в него. Спокойно и сантиментално, нямаше нищо ужасно. Пристъпи постепенно по мокрия пясък и се сепна леко, когато студената вода целуна пръстите ѝ. Освежаващо, снемащо напрежението. Затвори очи и подвигна лице нагоре. Пристъпи още и остави морската вода да отмие неприятното в нея. Още една крачка и още една, внезапно пропадна до коляно, вълните бяха издълбали внезапно брега. Отвори очи смутено, само че водата си оставаше спокойна и тя продължи още малко напред. Прокара длани по хладката повърхнина. Чужденците в никакъв случай няма да схванат свързаността със солената вода, която имат морските хора. Лидия се отпусна постепенно обратно и се остави в обятията на морето. Взря се в небето и милиардите звезди, след това още веднъж затвори очи и разреши на спокойствието да пропие в нея. Престана да чува по какъв начин вълните нашепват името ѝ, престана да усеща външния свят и внезапно беше изтръгната от мира, който бе намерила. Лигави пръсти се стегнаха към глезена ѝ. Жената се сепна и за секунда потъна в тъмното море. Почна да рита и блъска заобикалящата я вода, до момента в който не усети пясъка под краката си и не излезе на брега. Побягна към маратонките си, без да се обръща обратно, а солта в гърлото ѝ я накара да се закашля. Вече на несъмнено у тях си разреши да мисли. Медуза, че какво друго би могло да бъде. Пусна душа, нямаше да понесе вана тъкмо в този момент. Сапунисвайки се, видя три черти като следи от нокти на глезена си. Одраскала се е на някоя счупена мида. Точно по този начин.

Излезе от банята, за благополучие мъжът ѝ спеше. Погледна замислено часовника, който показваше, че се е върнала един час по-късно от нормално.

Сънищата не ѝ дадоха покой и тази нощ. На сутринта отиде при психолога, който най-сетне ѝ даде някакви транквиланти.

Мислите не напуснаха измъченото ѝ схващане, само че бяха като на занимателен кадър. Не я безпокояха, не я засягаха. Не я притесняваше, че детето реве, не ѝ пукаше, че е изтощена. Не ѝ пречеше, че мъжът ѝ е качен върху нея, а тя просто лежи отсъстваща, с взор забит в нещо, което не вижда. Продължаваше да тича, просто рутина като всичко останало. Не ѝ пукаше за маратона, а може би към този момент бе минал, не ѝ дремеше. Просто тялото ѝ тичаше. Спъна се в развързалата ѝ се връзка и се подпря с длани на земята. Докато я завързваше, чу още веднъж името си да се носи в близост. Паднала бе тъкмо пред моста. Внезапен полъх откъм сушата, като че ли се опита да я бутне да продължи по осветената алея, във вътрешността в морето. „ Лиидияяя... Лииидия... “ Жената потегли по кея като в транс, последваща засилващия се шепот. „ Лиидия... върни се вкъщи... аз ще ти оказа помощ, аз ще те спася... Лидияя... това място не е за теб, разреши ми да те спася... “ Стигна до края на моста и се надвеси над перилата. Вгледа се в лъщукащата черна вода, звукът като че ли идваше откъм нея. От начало очите ѝ не виждаха нищо. Но последователно привикнаха с движещата се мрачевина и видяха контур под повърхността. Жената присви очи и се наведе още повече. От морето я гледаше просто нейното отражение. „ Приближи се още, хайде ела си вкъщи... “  Лидия се наведе още, рамката се впи в корема ѝ. Вятърът още веднъж я блъсна в гърба. Протегна ръка към отражението си и то към нея. Малко преди пръстите ѝ да допрян водата, натрупалите се кръжащи гларуси над нея я изкараха от вцепенението ѝ с оглушителните си викове. Момичето се сети за детето си и внезапно ѝ се прииска да го прегърне. Тъпите хапчета, вместо да ѝ оказват помощ, я подлудяваха още повече - да я карат да си мисли, че вижда отражението си и да чува гласове, идващи от морето. Тъкмо да се отдръпне и отражението ѝ протегна ръка, пръстите му пробиха водата и се затвориха към китката на Лидия. Тя усети прочут разглезен досег, опита се да се отскубне, само че нещото бе доста по-силно. Секунда на противоположно изтегляне и отекна плисък във водата, а Лидия падна по гъз на твърдия бетон. Изправи се постепенно и нестабилно на краката си, опипа ръцете и лицето си, прокара пръсти през косата си. Направи плахи крачки към парапета и се надвеси над него, търсейки с взор отражението си. Намери го да се мята разярено под водната маса, блъскащо по нея, само че не можещо да я разбие. Устните му се мърдаха, опитваше се да крещи, само че по този начин единствено се нагълтваше с вода. Лидия се ухили в злокобна усмивка и се отдръпна от водата. Обърна се и постепенно, само че все по-сигурно със всяка крачка, се насочи към дома, където я чакаха мъжът ѝ и детето ѝ.

Автор: Даниела Тенева