Тереза Боучкова: Иронията е много важна и в литературата, и в живота
Лично претърпяната си история с осиновяването на две ромски деца споделя огромната чешка писателка Тереза Боучкова в романа си „ Годината на петела “ . Книгата е в превод на Красимир Проданов и е включена в поредност „ Творческа Европа “. По покана на издателите си от „ Персей “ писателката посети България, страната, в която е родена майка й и са живели бабите и дядовците й.
В дома й от дребна звучала българска тирада, изключително когато майка й и баба й си говорели на български, с цел да не ги разбере тя. Но това възприятие аз непосредственост й е останало – доста й харесва по какъв начин звучи българската тирада. Прадядовците й пристигнали в България при започване на ХХ в. Единият от тях бил диригент на оркестъра на княз Фердинанд. Дядо й имал компания, която се грижила за отоплението на София. Но когато комунистите пристигнали на власт, всичко било национализирано и дядо й станал елементарен служащ. Затова през 1947 година той и фамилията му й решили да се върнат в Чехия, само че майка й, която умря неотдавна, е родена в София.
Сега се отбелязва 30-годишнината от Нежната гражданска война в Чехословакия. Баща ви е един от най-известните чешки писатели дисиденти, самата Вие сте била отстъпник. Какво чувство е останало у Вас от това време?
Баща ми, Павел Кохоут, е отличен публицист, само че не е добър татко. Сега той е на 91 година, аз съм на 62. Има три деца. 60 години му лиши да ни обикне… Той напусна майка ми, когато бях на 3 година Но поради това, че съм негова щерка, когато станах на 14 години, аз нямах право да изучавам в положително учебно заведение, тъй като се споделях Кохоут. Аз също подписах Харта 77. В резултат на това след това ми се наложи да работя като чистачка… За времето на дисидентството описах в първата си книга - „ Индийският бяг “. Тя излезе в Словакия. Много хора мислеха, че можех да премълча някои неща, че не съм имала право да опиша по този начин откровено своята история, тъй като ще попреча на хората да се решат да осиновят, само че аз едвам претърпях всичко това. Книгата ми донесе доста неприятности. Тя излезе още преди „ Нежната гражданска война “. Реакциите бяха доста позитивни, само че по-късно това се промени – тъй като бях писала за дисиденти, които по-късно се трансфораха в президенти. Баща ми ми беше доста сърдит, когато получи книгата в Австрия. И като резултат на това, 20 година не приказва с мен. Вацлав Хавел хареса романа, само че след това, като стана президент, не можа да ми елементарни. Образите в книгата ми не са единствено черни или единствено бели. По-късно желаеха от мен и Хавел, и татко ми да задраскам някои неща в романа. За мен това беше потрес, тъй като желаеха цензура – нещо, против което самите те се бяха борили.
Романът Ви „ Годината на петела “ е разтърсващ и мъчителен, тъй като е персонално претърпян от Вас. Как събрахте храброст да го напишете?
За книгата ми мнозина споделиха, че се чете освен с очите, само че и със сърцето. Има правилни описания на държанието на хора без съвест, без дарба за съчувствие… Разказвам за мъчителния развой на деградация на осиновените си деца, по какъв начин те потеглят по пътя на асоциалното държание. Опитвахме се да им дадем здрава основа, само че те отказваха да учат, да се образоват, постоянно влизаха в затвора… Важно е да се каже, че този разказ е не просто за родителите и децата, а за родителите на момчета младежи. Израстващите ни синове започнаха да копнеят за свободен живот, който съгласно техните показа, беше взимане на опиати. Осиновяването нормално е началото на някаква приказка. В началото беше фактически по този начин. Но първата година от живота на децата в местата на осиновяване е белязана от липса на обич, което води до контузия. Първоначално беше приказка, само че през пубертета всичко стартира да се срутва, ден след ден. Родителите към този момент не могат да оказват въздействие върху децата си, а като се прибавят и опиатите, нещата стават неконтролируеми. Не е по силите на никои родители да се оправят с опиатите.
В Чехия в никакъв случай не се беше писало за това. Аз го претърпях и описах. Моят разказ постоянно се дава на хора, които ще осиновяват – с цел да не гледат с розови очила на това. Но не трябва и другото – да се вижда единствено опасността. Човек би трябвало да бъде квалифициран за това, което може да се случи.
Но има и подигравка в книгата ви…
Иронията е доста значима и в литературата, и в живота, тъй като оказва помощ на човек да преодолее своите пострадвания.
Прочетоха ли осиновените ви деца книгата?
По-големият ни наследник я прочете и даже доста я хареса.
Говори се доста за казуса с интеграцията на ромите. Възможна ли е тя?
Нито ромите, нито чехите знаят по какъв начин да бъде позволен казусът с интеграцията на ромите. В Чехия имаше десетилетие на ромското включване, само че нищо не се получи. Мнозинството във всяка една страна може да направи всевъзможни проекти, само че в случай че самите роми не желаят това, няма по какъв начин да се получи. Те живеят свободния си живот, без правила. Не съм съгласна с това, което мнозина настояват, че средата е по-важна от гена.
В дома й от дребна звучала българска тирада, изключително когато майка й и баба й си говорели на български, с цел да не ги разбере тя. Но това възприятие аз непосредственост й е останало – доста й харесва по какъв начин звучи българската тирада. Прадядовците й пристигнали в България при започване на ХХ в. Единият от тях бил диригент на оркестъра на княз Фердинанд. Дядо й имал компания, която се грижила за отоплението на София. Но когато комунистите пристигнали на власт, всичко било национализирано и дядо й станал елементарен служащ. Затова през 1947 година той и фамилията му й решили да се върнат в Чехия, само че майка й, която умря неотдавна, е родена в София.
Сега се отбелязва 30-годишнината от Нежната гражданска война в Чехословакия. Баща ви е един от най-известните чешки писатели дисиденти, самата Вие сте била отстъпник. Какво чувство е останало у Вас от това време?
Баща ми, Павел Кохоут, е отличен публицист, само че не е добър татко. Сега той е на 91 година, аз съм на 62. Има три деца. 60 години му лиши да ни обикне… Той напусна майка ми, когато бях на 3 година Но поради това, че съм негова щерка, когато станах на 14 години, аз нямах право да изучавам в положително учебно заведение, тъй като се споделях Кохоут. Аз също подписах Харта 77. В резултат на това след това ми се наложи да работя като чистачка… За времето на дисидентството описах в първата си книга - „ Индийският бяг “. Тя излезе в Словакия. Много хора мислеха, че можех да премълча някои неща, че не съм имала право да опиша по този начин откровено своята история, тъй като ще попреча на хората да се решат да осиновят, само че аз едвам претърпях всичко това. Книгата ми донесе доста неприятности. Тя излезе още преди „ Нежната гражданска война “. Реакциите бяха доста позитивни, само че по-късно това се промени – тъй като бях писала за дисиденти, които по-късно се трансфораха в президенти. Баща ми ми беше доста сърдит, когато получи книгата в Австрия. И като резултат на това, 20 година не приказва с мен. Вацлав Хавел хареса романа, само че след това, като стана президент, не можа да ми елементарни. Образите в книгата ми не са единствено черни или единствено бели. По-късно желаеха от мен и Хавел, и татко ми да задраскам някои неща в романа. За мен това беше потрес, тъй като желаеха цензура – нещо, против което самите те се бяха борили.
Романът Ви „ Годината на петела “ е разтърсващ и мъчителен, тъй като е персонално претърпян от Вас. Как събрахте храброст да го напишете?
За книгата ми мнозина споделиха, че се чете освен с очите, само че и със сърцето. Има правилни описания на държанието на хора без съвест, без дарба за съчувствие… Разказвам за мъчителния развой на деградация на осиновените си деца, по какъв начин те потеглят по пътя на асоциалното държание. Опитвахме се да им дадем здрава основа, само че те отказваха да учат, да се образоват, постоянно влизаха в затвора… Важно е да се каже, че този разказ е не просто за родителите и децата, а за родителите на момчета младежи. Израстващите ни синове започнаха да копнеят за свободен живот, който съгласно техните показа, беше взимане на опиати. Осиновяването нормално е началото на някаква приказка. В началото беше фактически по този начин. Но първата година от живота на децата в местата на осиновяване е белязана от липса на обич, което води до контузия. Първоначално беше приказка, само че през пубертета всичко стартира да се срутва, ден след ден. Родителите към този момент не могат да оказват въздействие върху децата си, а като се прибавят и опиатите, нещата стават неконтролируеми. Не е по силите на никои родители да се оправят с опиатите.
В Чехия в никакъв случай не се беше писало за това. Аз го претърпях и описах. Моят разказ постоянно се дава на хора, които ще осиновяват – с цел да не гледат с розови очила на това. Но не трябва и другото – да се вижда единствено опасността. Човек би трябвало да бъде квалифициран за това, което може да се случи.
Но има и подигравка в книгата ви…
Иронията е доста значима и в литературата, и в живота, тъй като оказва помощ на човек да преодолее своите пострадвания.
Прочетоха ли осиновените ви деца книгата?
По-големият ни наследник я прочете и даже доста я хареса.
Говори се доста за казуса с интеграцията на ромите. Възможна ли е тя?
Нито ромите, нито чехите знаят по какъв начин да бъде позволен казусът с интеграцията на ромите. В Чехия имаше десетилетие на ромското включване, само че нищо не се получи. Мнозинството във всяка една страна може да направи всевъзможни проекти, само че в случай че самите роми не желаят това, няма по какъв начин да се получи. Те живеят свободния си живот, без правила. Не съм съгласна с това, което мнозина настояват, че средата е по-важна от гена.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ