Защо българите не искат да живеят по европейските правила?
Левски е желал българският народ да се подреди като еднакъв до останалите европейски. Но измежду самите българи в никакъв случай не е имало болшинство, което да желае това да се случи. Защо в България не желаят да живеят европейски?
От момента на последните избори е ясно, както ни подсети тези дни Даниел Смилов, че пред България стоят две задания, които няма по какъв начин да бъдат решени по едно и също време. Едната: да се приключи мутренско-феодалното ръководство, наложено от " модела Борисов ". Втората: България да бъде освободена от съветски зависимости и от обвързваните с тях опасности за суверенитета и сигурността на страната ни. Можем да решим или едната задача, или другата. И двете - не можем. Затова сега ръководството се пробва да реши най-много задачата с откачането на България от Кремъл, кремълчета и копейки.
Искат ли българите да живеят европейски?
Защо двете задания не могат да бъдат решени по едно и също време? Основната причина е тази: въпреки Васил Левски, националната икона, да е поставял задачата българският народ да се подреди като еднакъв до останалите европейски нации, измежду самите българи в никакъв случай не е имало болшинство, което да желае това да се случи.
Никога, в нито една секунда от своето образуване като нация (да речем - от втората четвърт на 19-ти век) болшинството от българите не са желали да живеят по европейски. В по-благоприятни времена сме излъчвали проевропейско малцинство - задоволително огромно, та да може да повлече след себе си един всъщност ориенталски по манталитет и крепостен по нрав народ. В по-лоши времена това малцинство е било толкоз малко, че е било сполучливо мачкано и тероризирано от ориенталското болшинство.
Миналото не е наложително да дефинира бъдещето, само че въпреки всичко оформя някакви негови благоприятни условия и невъзможности. С тях е добре да се съобразяваме, с цел да не се проваляме в опит за реализиране на невъзможни цели.
Оттук: всички проекти за (поредното) поевропейчване на българите наложително би трябвало да имат поради, че болшинството българи няма да желаят да живеят по европейските правила - не и в идващите две-три-четири генерации. Не са го желали и няма да го изискат. И в никакъв случай няма да излъчат уверено, стабилно проевропейско парламентарно болшинство и съответното държавно управление. Това няма по какъв начин да се случи.
Тогава? Какво може да се направи и какво - не?
Най-важното нещо, което би трябвало да се знае (и от което следва всичко останало), е, че всеки европейски интервал в българското развиване е доста къс. Историческият прозорец се отваря спестовно и за малко: девет месеца държавно управление на Филип Димитров; 48 месеца на Иван Костов; шест месеца на Кирил Петков; и сега - кабинетът " Денков ", който е на път да закръгли три месеца живот. Като за 34 години - не е доста. Повече е, в сравнение с в обезверени страни като Русия, Беларус или Молдова, само че не е доста.
Европейското положение на българската политика е постоянно интерегнум, малко междучасие, разделящо два епизода от ориенталско-феодалния сериал. По време на интерегнума всички дейности на всички субекти - политически, публични, медийни, университетски, които следват Левски и желаят европейски метод на живот, би трябвало да бъдат подчинени на една и единствено една задача. А точно: късото време на нормалност, което изтича като пясък в песъчлив часовник, да бъде натъпкано с такива управнически дейности, които да задържат България в Европейски Съюз и НАТО по време на идващия ориенталски епизод.
Това значи работа само и единствено за общото богатство, загърбване на всички ревности, дрязги, интриги, проекти за лично политическо бъдеще и сходни. А потъването в самомнителност и интриги за сметка на общото богатство реализира една-единствена цел: обезсилва европейския подтик, делегитимира неговите носители и приготвя връщането на ориенталско ръководство.
Работят ли ръководещите за общото богатство?
Това ли се случва сега? Нека всеки деятел, обвързван с ръководството, си зададе този въпрос, гледайки си физиономията сутринта в огледалото: " Работя ли за общото богатство с цялостното схващане, че свое богатство няма да получа? Или прикрит зад общото последвам свои си - персонални, групови, партийни - цели, които да реализира за сметка на прецакването на съдружника, съратника или колегата? ".
Историческият прозорец, докарал на власт настоящето европейско ръководство, към този момент се затваря. От момента на появяването на " Продължаваме промяната ", общността на Политическа партия и Демократична България непрестанно губи гласове. През ноември 2021 година двете обединения дружно имат 840 138 гласа. През октомври 2022 гласовете са 692 627, а през април 2023 - 621 069. За година и половина са изгубени 220 000 гласа (около 22 депутата), подкрепяли европеизирането на България.
Ще рече: политическата мощ изтича от европейската опция. Времето, което остава за постигането на необратими резултати, не е доста. То би трябвало да бъде използвано за вършенето на доста работа - скромна, без хвалби и изцепки (които към този момент започнаха).
В обстановки, сходни на сегашната, в случай че не се работи, се унищожава. Ако европейският прозорец не се държи отворен с цялостна готовност на силите, се приготвя връщането на ориенталщината. Средно няма.
Мераклии за великолепие посредством опустошение обаче постоянно има. Логиката е балканска: в случай че тези ги няма да ме засенчват, всички ще харесват единствено мен. Всеки българин, без значение дали е приключил УНСС, Харвард или МГУ, носи тази безнравственост в себе си; въпросът е тя да не бъде пускана на независимост.
Кой смъкна проевропейските държавни управления?
Правителството на Филип Димитров, първото обикновено такова от началото на септември 1944 година, бе свалено от депутати от Съюз на демократичните сили, които тогава бяха ултраизвестни и чакаха, при освобождението си от Димитров, да станат господари на вселената. Никой не ги помни. Правителството на Иван Костов бе делегитимирано от вътрешната страна, от през днешния ден забравени тогавашни суперзвезди на Съюз на демократичните сили, уверени, че след края на Костов точно те ще станат господари на вселената. Никой не ги помни и тях. Правителството на Кирил Петков бе свалено от вътрешната страна - от Има Такъв Народ и Българска социалистическа партия, внушили си, че един път освободени от оковите на това ръководство, точно те ще станат... (допишете сами). След което обаче Има Такъв Народ даже не влезе в Народното събрание, а Българска социалистическа партия продължи да се топи като снежен човек на априлско слънце.
Действията и думите през днешния ден оформят действителността на следващия ден. Използваните средства образуват резултата. Добре е това да не се не помни.
Евгений Дайнов,
От момента на последните избори е ясно, както ни подсети тези дни Даниел Смилов, че пред България стоят две задания, които няма по какъв начин да бъдат решени по едно и също време. Едната: да се приключи мутренско-феодалното ръководство, наложено от " модела Борисов ". Втората: България да бъде освободена от съветски зависимости и от обвързваните с тях опасности за суверенитета и сигурността на страната ни. Можем да решим или едната задача, или другата. И двете - не можем. Затова сега ръководството се пробва да реши най-много задачата с откачането на България от Кремъл, кремълчета и копейки.
Искат ли българите да живеят европейски?
Защо двете задания не могат да бъдат решени по едно и също време? Основната причина е тази: въпреки Васил Левски, националната икона, да е поставял задачата българският народ да се подреди като еднакъв до останалите европейски нации, измежду самите българи в никакъв случай не е имало болшинство, което да желае това да се случи.
Никога, в нито една секунда от своето образуване като нация (да речем - от втората четвърт на 19-ти век) болшинството от българите не са желали да живеят по европейски. В по-благоприятни времена сме излъчвали проевропейско малцинство - задоволително огромно, та да може да повлече след себе си един всъщност ориенталски по манталитет и крепостен по нрав народ. В по-лоши времена това малцинство е било толкоз малко, че е било сполучливо мачкано и тероризирано от ориенталското болшинство.
Миналото не е наложително да дефинира бъдещето, само че въпреки всичко оформя някакви негови благоприятни условия и невъзможности. С тях е добре да се съобразяваме, с цел да не се проваляме в опит за реализиране на невъзможни цели.
Оттук: всички проекти за (поредното) поевропейчване на българите наложително би трябвало да имат поради, че болшинството българи няма да желаят да живеят по европейските правила - не и в идващите две-три-четири генерации. Не са го желали и няма да го изискат. И в никакъв случай няма да излъчат уверено, стабилно проевропейско парламентарно болшинство и съответното държавно управление. Това няма по какъв начин да се случи.
Тогава? Какво може да се направи и какво - не?
Най-важното нещо, което би трябвало да се знае (и от което следва всичко останало), е, че всеки европейски интервал в българското развиване е доста къс. Историческият прозорец се отваря спестовно и за малко: девет месеца държавно управление на Филип Димитров; 48 месеца на Иван Костов; шест месеца на Кирил Петков; и сега - кабинетът " Денков ", който е на път да закръгли три месеца живот. Като за 34 години - не е доста. Повече е, в сравнение с в обезверени страни като Русия, Беларус или Молдова, само че не е доста.
Европейското положение на българската политика е постоянно интерегнум, малко междучасие, разделящо два епизода от ориенталско-феодалния сериал. По време на интерегнума всички дейности на всички субекти - политически, публични, медийни, университетски, които следват Левски и желаят европейски метод на живот, би трябвало да бъдат подчинени на една и единствено една задача. А точно: късото време на нормалност, което изтича като пясък в песъчлив часовник, да бъде натъпкано с такива управнически дейности, които да задържат България в Европейски Съюз и НАТО по време на идващия ориенталски епизод.
Това значи работа само и единствено за общото богатство, загърбване на всички ревности, дрязги, интриги, проекти за лично политическо бъдеще и сходни. А потъването в самомнителност и интриги за сметка на общото богатство реализира една-единствена цел: обезсилва европейския подтик, делегитимира неговите носители и приготвя връщането на ориенталско ръководство.
Работят ли ръководещите за общото богатство?
Това ли се случва сега? Нека всеки деятел, обвързван с ръководството, си зададе този въпрос, гледайки си физиономията сутринта в огледалото: " Работя ли за общото богатство с цялостното схващане, че свое богатство няма да получа? Или прикрит зад общото последвам свои си - персонални, групови, партийни - цели, които да реализира за сметка на прецакването на съдружника, съратника или колегата? ".
Историческият прозорец, докарал на власт настоящето европейско ръководство, към този момент се затваря. От момента на появяването на " Продължаваме промяната ", общността на Политическа партия и Демократична България непрестанно губи гласове. През ноември 2021 година двете обединения дружно имат 840 138 гласа. През октомври 2022 гласовете са 692 627, а през април 2023 - 621 069. За година и половина са изгубени 220 000 гласа (около 22 депутата), подкрепяли европеизирането на България.
Ще рече: политическата мощ изтича от европейската опция. Времето, което остава за постигането на необратими резултати, не е доста. То би трябвало да бъде използвано за вършенето на доста работа - скромна, без хвалби и изцепки (които към този момент започнаха).
В обстановки, сходни на сегашната, в случай че не се работи, се унищожава. Ако европейският прозорец не се държи отворен с цялостна готовност на силите, се приготвя връщането на ориенталщината. Средно няма.
Мераклии за великолепие посредством опустошение обаче постоянно има. Логиката е балканска: в случай че тези ги няма да ме засенчват, всички ще харесват единствено мен. Всеки българин, без значение дали е приключил УНСС, Харвард или МГУ, носи тази безнравственост в себе си; въпросът е тя да не бъде пускана на независимост.
Кой смъкна проевропейските държавни управления?
Правителството на Филип Димитров, първото обикновено такова от началото на септември 1944 година, бе свалено от депутати от Съюз на демократичните сили, които тогава бяха ултраизвестни и чакаха, при освобождението си от Димитров, да станат господари на вселената. Никой не ги помни. Правителството на Иван Костов бе делегитимирано от вътрешната страна, от през днешния ден забравени тогавашни суперзвезди на Съюз на демократичните сили, уверени, че след края на Костов точно те ще станат господари на вселената. Никой не ги помни и тях. Правителството на Кирил Петков бе свалено от вътрешната страна - от Има Такъв Народ и Българска социалистическа партия, внушили си, че един път освободени от оковите на това ръководство, точно те ще станат... (допишете сами). След което обаче Има Такъв Народ даже не влезе в Народното събрание, а Българска социалистическа партия продължи да се топи като снежен човек на априлско слънце.
Действията и думите през днешния ден оформят действителността на следващия ден. Използваните средства образуват резултата. Добре е това да не се не помни.
Евгений Дайнов,
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ