Легендата, че война между българи и руснаци е невъзможна, е

Легендата, че война сред българи и руснаци е невъзможна, е опровергана от бовете през септември 1916 година

" Ние ги освободихме, а те се оказаха неблагодарни " - това е, което знаят болшинството руснаци за страните от Източна Европа.

" Ако някой ми беше споделил, че ще пристигна ден, когато ще се наложи да подпиша оповестяване на война на България, щях да го помисля за безумец, а не щеш ли този ден пристигна " - това са думи на Николай II от 18 октомври 1915 година

Руското общество останало изумено не по-малко от императора: " Ние ги освободихме от турците, а те… ".

Това " ние в еди коя си година ги освободихме, а те се оказаха неблагодарни " - е всичко, което знаят и понастоящем болшинството съветски жители за историята на страните от Източна Европа. От аргументите за тази " непризнателност " нормално никой не се интересува, предполагайки, че става дума за някаква русофобия, витаеща над земите на изток от Брест, която е необяснима рационално. При по-внимателно вглеждане обаче, всичко излиза наяве.

Да вземем България, за която Маркс още през 1853 година писа, че нейните потребности след Освобождението ще " пробудят антируска прогресивна партия, която се заражда постоянно, когато част от Турция става полунезависима ". Какви са тези потребности? Съвсем елементарни: да живее съгласно своите разбирания. Същевременно, инструкцията на съветското външно министерство от 1878 година гласи: в българското княжество, " върнато към живот извънредно с наше подпомагане, по всички правила, господстващото въздействие би трябвало да бъде наше ".

Отначало по този начин и стана - водещите позиции в ръководството на България заемаха съветски генерали, а за княз бе определен Александър Батенберг, племенник на императрица Мария Александровна (съпруга на император Александър II -бел. пр.). Петербург дори малко отпусна юздите, изтърпявайки ненадейно демократичната конституция, призната незабавно след освобождението на страната от турско робство.

Но когато на престола се възкачи Александър III, в Русия задухаха " собственически ветрове " (има се поради смяната на съветската политика в консервативна посока спрямо демократичната линия, следвана от татко му Александър II -бел.пр.) и Батенберг незабавно се възползва от това. През май 1881 година благодарение на военния министър, съветския военачалник Казимир Ернрот, той прави държавен прелом. Конституцията е анулирана, на княза са дадени изключителни компетенции, а митингите са потушени благодарение на военни елементи. Тъй като повече от половината офицерски състав на българската войска се състои от съветски офицери, а държавното управление също е управлявано от съветски генерали, репутацията на Русия в очите на българските либерали бе мощно опетнена.

Скоро съветските генерали съумяха свирепо да се скарат и с българските консерватори, които не се оказаха чак толкоз консервативни, с цел да се съгласят безмълвно с ролята на Задунайска губерния на Русия. Конфликтът се прояви най-ярко по въпроса за железопътното строителство: българите желаеха да строят линия към границата със Сърбия, а през нея и до Австро-Унгария. Това даваше на българските производители на селскостопанска продукция достъп до европейския пазар. Руснаците, които нямаха потребност от непотребен съперник на европейския пазар, упорстваха за линията София – Русе , пресичаща страната от север на юг и имаща извънредно военно значение. При това съветският план коства 2.5 пъти по-скъпо (а за това трябваше да заплаща българското правителство) и трябваше да бъде изпълнен от съветски, а не български, бизнесмени.

Ако Батенберг се беше съгласил с съветския план, той би изгубил почитание в страната - разбираемо е за какво е лобирал за западната линия. Руските дипломати по традиция виждаха зад всяко " нежелателно отклоняване " австрийска конспирация и към Петербург политат донесения, че князът " промени ". Стремейки се да се измъкне от желязната хватка на съветските генерали, през септември 1883 година Батенберг възвръща конституцията…и дефинитивно губи репутацията си в Петербург. Решено е да го сменят с по-послушно момче – и да заложат на либералите, поради разрива с консерваторите.

За водачите на либералите са заделени по 40 000 рубли на година от секретния фонд на Министерство на външните работи (на Руската империя). Вярно, водачът Драган Цанков вземаше парите, само че на своите повтаряше: " ние се прекланяме пред Русия, само че България би трябвало да бъде за българите ".

Проектите с съветски марионетки не се получаваха, тъй че детронацията на Батенберг се бавеше. На този декор през септември 1885 година князът разгласи Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Трябва да се помни, че Санстефанският контракт от 1878 година сплоти всички обитаеми с българи земи в едно княжество. Берлинският конгрес обаче оряза територията на княжеството тройно: цялостна автономност получи единствено Северна България. От нея бе отделена Южна (Източна Румелия), а Македония бе върната под цялостния надзор на Истанбул.

Автономията на Източна Румелия е обширна: тя е разполагала със лична войска, а първото решение на локалните управляващи е българският език да е единственият държавен език – макар митингите на гръцкото и турско малцинства. Въпреки това берлинското делене е заплашителен удар по българското национално съзнание.

От този миг възобновяване на Санстефанска България става концепция фикс за българската политика. Източна Румелия бе първата крачка в тази посока: в един прелестен ден българските патриоти обкръжават двореца на генерал-губернатора, който е българин, и той на драго сърце афишира, че предава властта на Батенберг. Денят на Съединението и ден сегашен се отбелязва като народен празник в България.

И несъмнено, за разлика от руснаците, всеки българин е наясно, че от всички страни, единствено Русия през 1885 година се е пробвала да попречи на Съединението. Дори султанът, смятайки Румелия за към този момент откъснато парче, се помирява. Русия, обаче, която в 1878 година е подготвена да води война с надали не половин Европа за санстефанските граници, в този момент е подготвена на всичко, с цел да принуди Батенберг да се откаже.

Стига се до такава степен, че съветският дипломат увещава турците да изпратят армия в бунтуващата се провинция, обещавайки всякаква поддръжка. Европа чудом се чуди на тази решителна промяна на фронта, само че логиката на Петербург е елементарна: обединяването на страната укрепва престижа на Батенберг, а това не трябваше да се случва.

С турската намеса не се случи, по тази причина пък война на българите афишира Сърбия. В навечерието на войната Александър III отзовава всички всички съветски офицери от българската войска, което би трябвало да докара боеспособността й на нула. И въпреки всичко сърбите бяха изцяло разрушени и Русия има още единствено един вид.

Руският боен аташе в България полк. Сахаров благодарение на група проруски настроени български офицери провежда скрит план за прелом. През нощта на 21 август 1886 година те нахлуват в двореца и принуждават Батенберг да подпише, че отхвърля от престола: " немският принц не пожела да служи на великата концепция, свърваща ни с Русия ".

Бързо се обяснява, че позицията на принца се споделя от цялата страна: новото държавно управление се задържа едвам три дни. А по-късно Стефан Стамболов, изгряващата звезда на българската политика, влиза в София отпред на румелийската армия и арестува заговорниците.

Смята се, че точно Стамболов ликвидира остатъците на " русофилската партия " в България, само че по това време от нея така и така не е останало доста. Както донася в външното министерство в Петербург съветският консул Александър Кояндер " страната попадна в ръцете на начални учители – отпаднали съветски семинаристи, пропити с злоба към всичко съветско, само че като стоящи покрай народа, имащи голямо развращаващо въздействие над него ". Защо тъкмо " съветски семинаристи " (тоест българи, обучавали се в Русия) се оказват пропити с злоба към всичко съветско? Този въпрос или не е идвал на разум на консула или отговорът му е толкоз явен и – противен за Русия и нейните порядки, че той е предпочел да не заостря вниманието върху него.

На новите избори за княз претендентът на Русия се провали, а на трона сяда Фердинанд Кобургготски, офицер от австрийската войска. Александър III, приема това като персонална засегнатост, скъса връзките с България и съществено обмисля да я окупира, с цел да " свърне българският народ на пътя на вярното развиване ".

Тази радикална крачка обаче не е подхваната, с цел да се избегнат европейски затруднения. Решено е да се кара както досега, българските емигранти богатство твърдят, че единствено да " свирнат " и под русофилските флагове ще се събере целият " елементарен " народ.

Не се събраха: през март 1887 година са потушени офицерските протести в гарнизоните на Русе и Силистра, през декември се провали заговорът на майор Паница, няколко въоръжени отряда, водени от служителя на съветското външно министерство и предстоящ дипломат в Сърбия Николай Хартвиг са разгромени едвам минали границата. Не се следят ни най-малки признаци на " Донбас-1887 ". През 1891 година е погубен министърът на финансите Белчев (като патроните са предопределени за Стамболов), а идната година – българският дипломат в Турция Вълкович. И в двата случая убийците се скриват в Одеса.

Смъртта на Александър III поставя завършек на тази " студена война ", само че към 1900 година връзките сред двете страни се затоплят. През 1912 година под егидата на Русия е основан боен съюз сред непримиримите до неотдавна България и Сърбия. Двете страни съумяват да се договорят въз основата делба на турските територии: българите да получат по-голямата част от Македония, а сърбите – изход на Адриатическо море за сметка на албанските земи. В последвалата война с Османската империя съдружниците бързо разгромяват турската войска. Но Белград не получава бленуваното море – Австро-Унгария и Италия, от опасения за появяването на Адриатика бази на съветския флот, лобират за основаването на Албания. Сърбия взема решение да компенсира загубите си за сметка на Македония и до момента в който българите се пробват да щурмуват Истанбул, огромна част от македонската територия е окупирана от сръбската войска.

В този миг в Петербург, чиито улици бяха изпълнени със " славянски митинги ", идва българска делегация. Българите, които са на косъм от Истанбул, отделени единствено от фортовете на Чаталджанската позиция, молят за помощ с проява на съветския Черноморски флот, което ще накара турците да разпилян запасите си по цялото крайбрежие.

Докато тълпите по улиците се радват на успехите на братушките обаче, в държавните кабинети делегацията е полята със студена вода: Русия сама желае Истанбул/Константинопол, а някакви българи…Посъветвани са да се откажат от щурма, като в подмяна е дадено правилно да се спазят контрактуваните граници в Македония – по контракта от 1912 година Русия е съдия по този въпрос. Същевременно българите са заставени да правят отстъпка Силистра на Румъния като отплата за разширението на България (при това точно силистренският полк е един от най-отличилите се в българската войска.

Сещате се, най-после българите не получават и Македония: в Петербург схващат, че не могат да седят на два славянски стола по едно и също време, вземат решение да заложат на Сърбия. През 1913 година поради македонските земи избухва нова война – България против Сърбия и Гърция.

Още през 1902 година Русия подписва контракт с България, чийто член 3-ти гарантираше на София помощ от съветската войска при положение на нахлуване от страна на Румъния. През 1913 година обаче " молбата за помощ, с която България се обърна към Русия, не е чута и вместо да озапти Румъния, Русия индиректно я тласка към война ", написа британският дипломат в Петербург Дж. Бюканън.

Ударът в гърба от Румъния по разгърнатата на македонския фронт българска войска няма с какво да се спре. В резултат на тази злополука България се лишава освен от Македония, третата си етническа територия, само че и от част от Добруджа, превзета от румънците. Именно тогава в София за първи път проехтява фразата, че по-добре през 1878 година българите да не са освободени, а да са получили лимитирана автономност в рамките на Сан-Стефанските граници. Естественият ход на събитията рано или късно би довел до разпад на Османската империя и българският народ би получил независимост малко по-късно, само че единен.

След всичко това учудването на Николай II през 1915 година наподобява някак подправено. А въодушевлението на българите, призовани от манифеста на цар Фердинанд на 14 октомври 1915 година да освободят братята си в Македония от сръбско робство, е изцяло разбираемо. Още повече, че тогава за война непосредствено с руснаците не става и дума: Русия е отделена от България с неутралната Румъния.

През 1916 година обаче и Румъния влиза във войната. И през септември 1916 година в същата тази Добруджа българската войска – освободителка кръстосва щикове и с съветските елементи, изпратени на помощ на румънците.

" В този ден, един път и вечно е заровена легендата за това, че българската армия няма да се бие против своите съветски освободители ", написа българският военачалник Стефан Тошев.

На 7 септември българският стихотворец Иван Вазов написа обръщение " На съветските войни ", в което има следните редове:

И отново не ви ненавиждаме (не укривам:
Обича ви още народа);
Но обичан и свойта независимост,
Стократно по обичан я ния.

Ето и отговор на въпроса, за какво българите се оказват толкоз " неблагодарни ". Или както се изрича още през 1879 година бъдещият министър председател на България Константин Стоилов: " Ако непрекъснато ни укоряват за разноски по нашето Освобождение, искайки в подмяна безконечна смиреност, това не е приятелство. Нека сметнат и да ни дадат сметката. Може и с лихвите. Ще платим и ще приключим въпроса ".

Всичко е просто, нали? Но Русия в никакъв случай не е била страна на простите решения.

Превод: Петър Ангелов, четец на Mediapool.

*Константин Гайворонский е боен историк, публицист и публицист.