Адът е тук, на земята ~ Феноменът Вера КОЧОВСКА
Лечителка, пророчица, феномен. Вера е родена с кафяви очи, които в деня на съдбовната за нея злополука се трансформират в бисерно сини. Животът й, отдаден на лечението на хорските болки, е живот тежък и уединен. Живот на екстраординарен, незабравим феномен. „ Какво съм в действителност аз? Сред мъртвите жива, измежду живите – самотна, чудновата, неразбрана… МЪРТВА! ” Изследвана е два пъти в Москва, два път в Япония и неколкократно у нас. Изводите: „ Вера Крумова Кочовска има биоенерголечителски благоприятни условия, потвърдени посредством клинични тествания. ”, „ Притежава обективно потвърдени психотронични качества. ” Световноизвестни професори и учени са респектирани от нейните свръхспособности – тя слага точни диагнози даже по телефона и може да лекува от разстояние.
За положителното, което ни липсва, заболяванията, които сами си докарваме и страданието, което непроменяемо ни съпровожда в живота, с думите на Вера Кочовска от книгата „ Вера. Мисия – феномен ” на Капка Георгиева (изд. Бумеранг БГ)
***
Не желая от хората да са доста положителни, а най-малко малко, с цел да се повдигнат духовно. Злобата обаче ги унищожава, а гладът е неприятен съветник… Човечеството не помни Бога и Той се отвърна от него… Господ му изпрати своя Син, само че хората Го разпнаха… Христос изкупи греховете ни, само че ние натрупахме нови, по-страшни… В момента индивидът е туморът, раковата клетка на земята…
Бях 12-годишна, когато се случи. Блъсна ме камион. Отскочих от тялото си и видях до мен два ангела. Те ми сложиха стоманени обувки на нозете, хванаха ме под мишниците и полетяхме нагоре. Земята под мен се смали, а там, долу, остана тялото ми, водачът бай Илия, който ме удари, лекарският екип, колата на Бърза помощ. Аз се озовах в храм, наподобяващ на амфитеатър. Пред мен стоеше Бог, само че виждах единствено сандалите на нозете му. Останалото беше ярка, заслепяваща светлина. Около него стояха 42-ма „ старейшини ”. Там, горе се случи метаморфозата с мен. Попитах – а къде е пъкълът и тогава те ми показаха земята. Адът е тук. Няма зло, което да остава ненаказано. Но злото стана доста.
Страданието е част от живота на индивида. Често почтените изпиват до край горчивата чаша на страданието, с цел да изкупят греховете на други, както е направил и самият Исус. Чрез гибелта си на кръста той е изкупил греховете на човечеството.
Мъртвите са доста тихи, тъй като им е мъчително като гледат какво вършат живите.
Веднъж с Ванга отидохме на гроба на Преподобна Стойна. Докато се е молела, тя се е издигала във въздуха. Левитирала е. Тялото й е ставало безплътно и е можела да се придвижва във времето и пространството. Когато идвали гости в манастирчето „ Св. Георги ”, където Стойна била послушница, те я виждали да беседва с иконите. Чувала и гласовете на мъртвите и лекувала посредством молебствия. Виждали са я да се „ разсейва като пушек ”! После да се появява върху църковното кубе. Същото са можели Св. Тереза от Авила и сестра Мария Корнел от Агреда… Та на гроба й се изви ураган. Само там, където запалихме свещичките, си беше безшумно и умерено. Пламъчетата даже не потрепнаха.
Истинският феномен е по-нисък от тревата и по-тих от водата. Не му е обещано да известява и оповестява това, което вижда. Той оказва помощ с каквото може. Аз не съм изключение, а „ безшумно ” създание, което за зла орис се вглежда в себе си и в близките. Все едно лижа захар през стъкло. Безброй са творенията на човешкия жанр, само че я няма добротата. Много са разплаканите очи и всеки желае да ги избърше, само че няма подобен, който да предотврати рева им. Ако въпреки всичко се откри, той е спокоен и поема всичко върху себе си. От разпъването на Христос, човешкият жанр върви без брод. Мъдростта идва, когато опознаеш себе си, мозъкът не постоянно е добър консултант.
Думите нямат кости, само че кости трошат. Словото е като птичка – излезе ли, няма връщане обратно. Когато е наситено с негативна сила, поразява като гръмотевица.
95% от заболяванията са на психическа основа. Ние сме тези, които сътворяваме и лишаваме нещата си. Но се сещаме за това, когато опре ножът до кокала. Не ни хапе змията, скрита под камъка, а самият камък, върху който седим.
Хората са зрящи слепци. Ще се спасят не хората, а Човеците. С основно Ч. Човещина, дребосъче! Много са званите, само че малко са призваните.
От както свят светува, висшето двуного животно доминира над планетата, само че в случай че четириногите можеха да приказват, те нямаше да беседват с нас. Защото в джунглата има правила. А хората ги нарушават. Чувствата и спомените – вятърът ги отвява, духовността остава. Всеки би трябвало да пази духовността си неопетнена и да не се пробва да наскача сянката си, тъй като ще бъде жертван да вегетира.
Ешафод значи живот. Всеки от нас върви към своя ешафод. И когато стигнем до хълма на своята Голгота и се обърнем обратно, ще забележим не рози, а бодили и змии, тъй като положителното го няма.
От: „ Вера. Мисия – феномен ”, Капка Георгиева, Изд. Бумеранг БГ
