(La Comtesse Adele de Toulouse-Lautrec - breakfast at the Chateau

(La Comtesse Adele de Toulouse-Lautrec - breakfast at the Chateau de Malrome, 1883, by Henri de Toulouse-Lautrec)

Криза или опция? 

„ Когато сърцето плаче за това, което сме изгубили, душата се радва за това, което е разкрила още веднъж. “ ~ Суфистка поговорка

~ Инициацията 

В племенните общества подрастващите биват поучавани от възрастните. Познанията се отнасят до умеенето да преодоляват компликациите, да развиват гениите си, да каляват волята си и да моделират своята нова персона на възрастни. След като приключи този стадий, те са подготвени за същинската инициация: серия от тествания, постоянно доста сложни и мъчителни физически, които при някои африкански племена приключват с нанасяне на рани, сечения, които оставят забележими белези за цялостен живот. Те са знак на добитата мощ и качества. Всеки път, когато член на племето или самият иницииран види тези белези, си напомня уменията си да превъзмогва компликациите. 

В нашето общество ритуали по инициацията не съществуват. Прекарваме години, с цел да трупаме познания по всички вероятни материи, без да се научим да познаваме себе си. Като юноши започваме да усещаме огъня на живота, горящ ни от вътрешната страна, само че нямаме нито средства, нито морална мощ да го държим под надзор. Жреците на ритуала по прекосяването към живота на възрастните са малкия екран и рекламите, завладяващите образци са на звездите от спорта или киното. Така се съпоставяме с подправени модели и следваме измислени идеали. Живеем в измамлив свят и като сомнамбули оставяме безконтролният вътрешен жар да изгаря живота ни. 

По някое време самият живот ни подлага на инициални тествания, без обаче да можем да разчитаме на каквато и да е подготовка. И множеството пъти без поддръжката на племето към нас. Ако не успеем да схванем сигналите за смяна, самият живот ни подканва да го създадем, като неведнъж ни лишава част от нашата сигурност и ненадейно ни избутва от зоната ни на комфорт. 

В по-ранната ми възраст инициалните ритуали, практикувани в разнообразни африкански племена, ми изглеждаха безчовечен и кървави, само че в този момент, след толкоз насъбран с годините опит, непринудено ми идва да сравня техните пострадвания с белезите, които неизбежните премеждия на битието оставят върху сърцето ни. 

Една болест, загуба на безценен човек, завършек на брака или другарството, мощно любовно отчаяние, уволняване от работата, банкрут: това са тествания, оставящи същите следи по нас, само че вътрешни, както твърди и Малидома Патрис Соме в книгата си „ Лечителската мъдрост на Африка “. Тъй като тези инициации се появяват ненадейно и без предизвестие, постоянно не познаваме друга тактика за притьпяване на болката с изключение на отхвърлянето й, опитите да не мислим за нея и да се анестезираме с всички вероятни средства. 

В обособени случаи всичко това може да бъде потребно по време на острата фаза, когато раната е прясна, само че тъкмо както в племенните инициации тестванията ни оказват помощ да развием качествата си, насочват ни към нов стадий от живота ни. За да се събудим още веднъж, на първо място би трябвало да усетим, че сме заспали. 

Така както огънят е необходим за изковаването на метала, неведнъж единствено откакто сме минали през огъня на страданието и сме го усетили в неговата целокупност, ставаме подготвени да отворим очите си и да погледнем вътре в нас. Понякога тъкмо в тези моменти съумяваме да кажем „ стига “. Най-накрая усещаме, че нещата са незабавни, и излизаме от вцепенението или хилядите разсейващи занимания, чуваме повика да тръгнем на път. 

Ето какво написа по въпроса антропологът Майкъл Мийд: „ Инициалните събития оставят вечно белег в живота на един мъж или една жена и тласкат хората да навлязат по-дълбоко в живота си както в никакъв случай преди този момент... Те дефинират идентичността на индивида, освобождават някаква мощ или пък изтръгват всичко от него, до момента в който не остане единствено същността на неговата персона “. 

~ Краят на страданието 

След като проучва своя дълъг опит в концлагерите, Виктор Франкъл поддържа тезата, че като следил държанието на своите приятели, е можел елементарно да разпознае кой има положителни шансове за оцеляване и кой - не. 

„ Такива хора (които нямат късмет да оцелеят) - написа той в своята автобиографична книга „ Човекът в търсене на смисъл “ - са не запомнили, че неведнъж единствено някоя извънредно сложна външна обстановка може да даде опция за духовно израстване оттатък самия себе си. Вместо да възприемат компликациите в концлагера като тест за личната си вътрешна мощ... избраха да затворят очи и да живеят в предишното... и животът им изгуби всевъзможен смисъл... В реалност имаше опция и предизвикателство. И някой можеше да трансформира оня опит в победа и да направи от живота си вътрешен успех. Или пък можеше да пренебрегва предизвикването и просто да вегетира, както направиха множеството от пандизчиите. “ 

Освен това Франкъл има забавна доктрина за смисъла на страданието, която се приближава доста до концепцията за инициациите. Австрийският психиатър твърди, че когато не си дадем сметка за края му, най-висшата ни цел, страданието наподобява безконечно. И ни побеждава. 

В момента, в който го приемем и сме в подготвеност да забележим какви нови благоприятни условия ни предлага, започваме да привикваме и го вършим освен по-поносимо, само че и потребно. И тъкмо знанието, че има край, ни разрешава да одобряваме страданието, зарежда ни със храброст да му дадем отпор и ни оказва помощ да сложим точка. 

Това е също и механизмът при тренировките в спорта, на първо място в спортните спортове. Ако не бяха подготвени да преминат през етапа на страданията, спортистите нямаше да реализират никакви резултати. Никой мускул не пораства и не става по-силен без напъване и провокации. Помислете за часовете, прекарани в тренировки при всевъзможни атмосферни условия на границата на физическото безсилие. Помислете, единствено да дам един от многото образци, за Диана Бианкеди, шампионката по фехтовка, която през 1996-а в Атланта приключи срещата си със скъсано сухожилие и на един крайник и се наложи с 15:7 над китайката Ванг. Мислите ли, че не е изпитвала болежка? Не е ли крайната цел, която ни разрешава да сложим завършек на нашето страдалчество, физическо или прочувствено? 

Такова схващане за страданието ни разрешава да загърбим детската концепция, че всеки мъчителен опит е самичък по себе си безусловно отрицателен. 

Начинът, по който отговаряме на страданието, дефинира дали то ще се трансформира в подготовка за укрепване на нашите прочувствени и умствени мускули, или в патерица за нашата пасивност и бездейност. 

Интересно е да отбележим, че в китайския език за изписване на думата „ рецесия “ се употребява същият писмен знак както за думата „ опция “. Всъщност положението на рецесия ни разрешава да разбием подправеното равновесие и отваря пространство за основаване на ново, по-функционално. 

Ако желаеме това да е годно и за нас, първата стъпка е да намерим кураж да усещаме болежка, фрустрация, незадоволеност, да се изправяме пред тях храбро и да считаме нанесените ни рани за такива от инициално тестване.

От: „ Толкова друг живот “, Лучия Джованини, изд. „ Колибри “, 2016 година
Картина: La Comtesse Adele de Toulouse-Lautrec - breakfast at the Chateau de Malrome, 1883, by Henri de Toulouse-Lautrec; chinaoilpaintinggallery