Културата очаква от нас да сме супергерои. “Ти можеш всичко!

Културата чака от нас да сме супергерои.

“Ти можеш всичко! ” внушават гурутата на позитивното мислене. “А ти имаш ли съвършени външен тип, гадже, награди и занимания? ” нервират обществените мрежи.

На работа е още по-зле — би трябвало да сме новаторски, все по-бързи, да следим новостите, да откликваме на мнения и недоволства когато и да е и отвсякъде…

В персоналния живот бързо откриваме, че сътрудникът не е съвършен. Тогава или почваме да го превъзпитаваме или тръгваме да търсим нов, което значи още старания. Нищо чудно, че героите са изтощени.

На въпроса по какъв начин да се оправим с всичко това, получаваме доста отговори — с фитнес, хранителен режим, козметика, шопинг, курсове по организация на времето… И се чудим по какъв начин да вместим и това в претрупания си график. Правим го, ставаме по-добри в нещо, само че вътрешното напрежение не понижава.

Има и едно позабравено лекарство, което не коства пари и оказва помощ да възвърнем изгубеното си чувство за баланс. То съставлява вътрешно положение.

Това е смирението.

Думата идва от “с мир ” — изпълнен съм с мир. В подобен миг напрежението и бързането ги няма. Самообвиненията — също. Можем да възстановим силите си, с цел да продължим към нещо ново.

Смирението е приемане на действителността и на нашите ограничавания. То отстранява упованията ни нещо да се случи по-скоро, повече, по-силно. Намалява потребността да се съпоставяме с другите. Връща ни към самите нас, нашите потребности и стремежи, извиращи от самата ни същина, а не внушени от обществото.

Когато приемем, че сме такива, каквито сме, самокритиката мощно понижава. Отпадат нереалистичните цели.

Да, тъжно е, че няма да спечелим Нобелова премия или да спасим света, само че откриваме, че и животът на елементарен човек носи доста наслада. Успяваме да се зарадваме на всяко малко достижение, вместо да го омаловажаваме, в очакване на огромния “удар ”.

И от време на време, с мънички, непрекъснати крачки напред съумяваме да достигнем това, което не сме създали с опита си за огромен скок.

Обикновено не желаеме да приемем действителността за себе си или за света, тъй като сме възпитани, че в случай че го създадем, значи, че сме се провалили. От нас се чака непрекъсната битка и придвижване единствено напред и нагоре.

А смирението е дарба да признаем, че сме слаби, че не можем, запазвайки положителното мнение за себе си. В този миг ставаме способни да приемем помощ и поддръжка, без да бързаме незабавно да я върнем. Сигурно познавате хора, които на секундата се пробват да ви върнат услугата, като ви лишават от удоволствието да се почувствате добър и помагащ човек.

Когато се приемем с всички плюсове и минуси, доста по-лесно одобряваме и другия. Отказваме се от илюзията, че ни би трябвало принц на бял кон или супержена. Не влизаме във връзка, с упованието, че ще променим колегата. Затова избираме по-внимателно. Способни сме да извиним и приемем някои негови дефекти и да се радваме на положителните му страни, тъй като сме приели, че и ние не сме идеални.

Смирението е умеене, което се учи благодарение на различен човек. Усвояването му стартира през първата година на детето и продължава през целия живот.

Бебето има неприятни прекарвания от самото идване на бял свят. Гладно е, само че не е пристигнало времето за хранене; пробва се да стигне до играчката и не успява; нещо го боли — всичко това го фрустрира и му носи неприятни страсти. То стартира да плаче. Ако не получи разтуха от възрастен, плачът се усилва. Нервната му система влиза в положение на възходяща възбуденост, която понася все по-трудно.

Бебето не умее да се самоуспокоява, защото мозъкът му не е съзрял задоволително. Когато възбудата стане непоносима, то стопира да плаче и заспива, тъй като сработва “бушонът ”, който защищава нервната му система от претоварване.

Когато майката или различен възрастен е до него в подобен миг, като задоволява потребностите му, прегръща го и му приказва успокояващо, тя го “учи ” по какъв начин да претърпява неприятностите и невъзможностите. Топлотата й разрешава на детето да изстрада неналичието или загубата.

Присъствието на майката подсигурява, че прекарването на изтощение няма да е съдбовно, че някой се грижи. С нейна помощ бебето съумява да понесе неприятните страсти и да премине през целия развой на яд, болежка, страдалчество и да доближи до приемането на протичащото се. До смирението и покоя.

Какво става, когато няма възрастен, който да обезпечава на детето опция да изстрада фрустрацията си?

Самотното оплакване е ужасно и прекомерно мъчително, по тази причина детето просто го заобикаля, като развива защитни механизми — отричане на действителността и мечти за всемогъщество. Така стартира да има вяра, че няма потребност нито от поддръжка, нито от приемане на своите ограничавания.

Ако не се е научило по какъв начин да се утешава и смирява, и в живота като възрастен няма да приема “Не! ” — в случай че го направи, ще пропадне в спиралата на болката и скръбта, а тя го плаши.

Ще се пробва по всевъзможни способи да намира малки врати, да си измисля пояснения, единствено и единствено да не одобри действителността. Може да пробва да откри покой посредством най-различни заместители — алкохол, диети, преяждане, шопинг, компютърни игри.

Може да продължава да чака и да се надява за връзка, дълго откакто сътрудникът е декларирал, че не желае. Няма да вижда хората, които същински го ценят, тъй като ще преследва този, който бяга от него. Всички тези дейности ще го оставят още веднъж и още веднъж незадоволен и гладен. Но до момента в който с всички сили преследва илюзорния триумф, тъй като не може да се откаже от него, не може да види къде е действителният.

И по този начин стигаме до въпроса — по какъв начин човек се учи на примирение?

За това в началото му е нужен някой различен — някой, в чиито ръце може да се остави, даже когато е изцяло разрушен и трагичен. Да откри човек, на който може да се довери и да покаже същинските си страсти. Звучи елементарно, само че в действителност е доста мъчно, тъй като хората, които не могат да се смиряват, не умеят и да се доверяват. Те са привикнали да са самотни войни на полето на живота.

Липсата на човек, който да задоволява регулярно потребностите им като деца или да ги утешава, когато се сблъскват с нещо недостъпно, е породило вярването им, че с всичко би трябвало сами да се оправят, че никой не би им откликнал. Затова в сложен миг се отдръпват и усамотяват. Партньорът им би трябвало да е подготвен да бъде отхвърлян, тъкмо когато най-вече имат потребност от него.

За страдание, в живота постоянно пораждат обстановки, в които единственият излаз е смирението — дали ще загуба на непосредствен човек, на взаимоотношения, на здраве, пари, достолепие, фантазии. Обикновено това е моментът, в който хората се обръщат за помощ към психолог. И това е опцията им с негова поддръжка, последователно да се научат на приемане, което обогатява всекидневието им в непредвидени направления.

Смирението звучи като нещо остаряло и излишно в забързания ни съвременен живот. Но то може да ни разтовари от прекалено прахосване на силите, от самотата, от прекаляването с храна, алкохол, игри или движимости.

Хубавото е, че със смирението идва благодарността — за всичко, което имаме и което сме претърпели. А с нея идва и покоят.

Редактор: Елена Енева
Инфо: psychology.framar.bg

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм :