Краткият отговор е, че не, но дългият отговорът е изненадващо

Краткият отговор е, че не, само че дългият отговорът е изненадващо комплициран. Нас ли обаче ще ни плашат със комплицирано! Нека да разгледаме научните данни, с цел да забележим до каква степен е вероятен този тип апокалипсис.

Първо, дано единствено да си напомним какво предизвиква земетресенията и какъв брой неуместно мощни могат да са те в най-лошия случай. Има в действителност доста разнообразни способи за предизвикателство на трус, само че за облекчение към този момент ще се придържаме към най-разпространените.

Имаме мрежи от разломи като да вземем за пример комплекса Сан Андреас (Калифорния), който се е образувал на мястото, където Тихоокеанската плоча се придвижва на север по отношение на Северноамериканската плоча. Този вид тектонична граница се назовава „ трансформираща “ граница и има наклонност да провокира доста плитки и разрушителни трусове.

Изглед на разлома в равнината Коризо в централна Калифорния

След това имаме просто двете плочи, които се събират и се сблъскват една в друга. На тези „ конвергентни “ граници се случва едно от двете неща: или по-плътната плоча потъва под другата (например, Японската падина), или и двете се удрят една в друга и се издигат, с цел да образуват планинска верига (например, Хималаите).

Субдукция, протичаща на конвергентни граници

В първия случай се получават надълбоко ситуирани трусове, а във втория те са на междинна и дребна дълбочина. С някои изключения по този начин се генерират земетресенията на Земята – тъй че какъв брой мощни могат да бъдат те?

5. Камчатка, някогашния Съветски съюз: 9,0 М (4 ноември 1952 г.) на конвергентна граница по продължение на Курилско-Камчатския провлак. То провокира опустошително цунами, при което умират над 2300 души.

4. Регион Тохоку, край източния бряг на Япония: 9,1 М (11 март 2011 г.) на конвергентна граница по продължение на Японската котловина сред Охотската и Тихоокеанската плоча. Цунамито е едно от най-смъртоносните в историята на човечеството като умират до 20 000 души.

3. Суматра, Индонезия: 9,2 М (26 декември 2004 г.) на конвергентната граница, където Индийската плоча се плъзга под Бирманската плоча. В един миг разломът се е движил с 2,8 км в секунда, което се равнява на скорост от 10 000 км в час. Възникналото цунами предизвиква гибелта на до 250 000 души.

2. Принц Уилям Саунд, Аляска: 9,2 М (27 март 1964 г.) на конвергентна граница по продължение на Алеутския трап. Въпреки мощното цунами умират единствено към 30 души.

1. Валдивия, Чили: 9,5 М (22 май 1960 г.) на конвергентната граница сред Наска и Южноамериканската плоча. То също провокира колосално цунами в целия Тихи океан, само че умират „ единствено “ сред 1000 и 6000 души.

Повечето от нас са осведомени със скалата на Рихтер, която мери земетресенията по амплитуда или дължина на един вълнови цикъл. Колкото по-висока е амплитудата, толкоз по-мощно е земетресението. Тази канара в действителност към този момент не съществува и беше сменена от друга през 70-те години на предишния век, наречена канара на магнитудите, чиито стойности са сходни с тези на истинската.

Тя е логаритмична канара, което значи, че земетресение с магнитуд 2,0 М е почти 32 пъти по-енергично от земетресение с магнитуд 1,0 М. По същия метод земетресение с магнитуд 3,0 М е почти 1000 пъти по-мощно от 1,0 М. Технически, коефициентът на скалиране е 31,6, само че ние закръгляме нагоре.

Сеизмолозите могат да употребяват сеизмичните талази, провокирани от тези трусове, с цел да изчислят какъв брой джаула сила освобождават те. За съпоставяне, една ябълка, която пада от 1 метър разстояние върху земята се споделя, че генерира един-единствен джаул сила.

Земетресението във Валдивия, употребявайки ненапълно обикновената формула на Рихтер, е освободило 4,5 квинтилиона джаула сила единствено за няколко секунди. Това е към 23 пъти повече от най-мощното нуклеарно оръжие, взривявано в миналото – „ Цар Бомба “. Земетресенията са безумно силни…

Някои от вас може би видяха, че всичките изброени трусове са станали на границите тектонските плочи. На тези места планетата е най-разрушителна.

Да се каже, че тези пет трусове са били опустошителни, е доста едва. Освобождаването на толкоз доста сила провокира големи свлачища и трансформира почвата в бързо течаща течност, която безусловно отмива цели градове. Те даже са били задоволително мощни, с цел да трансформират нищожно продължителността на деня, като са провокирали съмнение на планетата към оста ѝ.

Със сигурност обаче може да се каже, че даже тези чудовища не са могли безусловно да разцепят земната кора, въпреки че – доколкото геолозите могат да кажат – това в никакъв случай не се е случвало в цялата история на света. Но за какво?

Ами, първо, земната кора към този момент си е напукана.

Средната дебелина на континенталната кора е към 35 км, до момента в който дебелината на океанската кора е към 9 км. Мрежите от разломи постоянно са по-плитки от 80 километра, само че могат да доближат и до 600 километра. Кората, горната тога под нея и тектонските плочи в нея всичките са напукани все някак.

По-голямата част от мантията обаче не може да бъде напукана. Тя е твърда, несъмнено, само че е толкоз гореща и смачкана, че всеки опит да се разцепи би бил като да се направи хлътналост в туба с паста за зъби под високо налягане. Мигновено материалът на мантията ще се втурне да запълни празнината и ударът ще бъде всмукан.

Но това не е занимателна информация… Сигурно можем да генерираме изкуствено земетресение и да разкъсаме планетата на части, нали? Ами да, можем. Нека да разгледаме силата, която ще е нужна за това.

Земетресенията основават топлота поради триенето, изключително мегатресенията. Ако приемем, че земната кора нормално е построена от гранит, който се топи при 1260 °C, можем да използваме магията на физиката, с цел да изчислим какъв брой топлота от търкане ще е нужна, с цел да се унищожи земната кора по време на мегаземетресение: Всъщност 4,4 x 1023 джаула.

Това би изисквало доста по-мощен трус от този във Валдивия през 1960 година – с магнитуд някъде към 12,8 М.

Ако някой успее да реализира такова нещо, орбитата на Земята към Слънцето ще се промени фрапантно, което може би ще обърка вечно сезонните ни цикли. Разтопената земна кора пък би се взривила в океана, предизвиквайки великански парен гърмеж, който би унищожил всяка страна, до която се намира в този миг.

За (не)щастие този вид мегатресение в никакъв случай не би могло да се случи в действителния живот. Силите, нужни за неговото генериране, надалеч надвишават механичната издръжливост на всички познати ни скали, което значи, че напрежението на двете плочи би ги предиздвикало да се изпъкнат нагоре доста преди да съумеят да натрупат задоволително сила.

Ако в действителност желаете да разцепите планета, бихме ви предложили да я ударите с метеорит.